Винаги съм искала да отида навсякъде и да се срещна с всеки, но това е каприз, мислите на човек все още неориентиран не знаещ какво иска от този свят и затова желаещ да заграби каквото може без да се замисли. Такава съм аз сега, като млад изследовател желаещ да открие вече открити неща, ровещ там където е ровено с надеждата, че е останало нещо скрито което може да намери само той.

Често мисля за това как ли са живеели хората в миналото, дали наистина е било така както го описват в книгите или е нещо съвсем различно, но за да го разбере човек трябва да се докосне, а за да го направи трябва да се върне назад във времето, дълбоко във вечността, за да научи и да вкуси от бита на древните. Мечтаех си да имам машина на времето с която да пътувам напред и назад през вековете. Щеше ми се да видя родния си град такъв какъвто е бил в древността, когато все още не е бил превърнат в руйни, в момента в който Амфитеатъра е бил току що съграден, когато на него са се играли пиеси, да почувствам духът на епохата.

Представям този разказ като един приказен сън в който няма да откриете много истина, но може би ще ви накара да се замислите...

Денят беше хубав, слънцето грееше, пролетната прохлада се усещаше приятно, ароматът на цветя изпълваше въздухът и ме отнасяше надалеч, като цветче на глухарче повято от вятъра, като сливов цвят носещ се като снежинка в зимен ден. Намирах се в гората зад Братската могила едно от любимите ми места, обичах да ходя там когато исках да остана сама, когато исках да се върна към първото ми аз в хармония с природата, без електроника, далеч от шума на коли и далеч от всякакви хора. Само когато човек  е сам, може да мисли за това което наистина иска и само така може да е в хармония със себе си.

Вървях по познатия отъпкан път, по все същите пътеки, сред същите дървета, знаех, че другия път нищо няма да  е така както беше сега. Краката ми сами ме отведоха на познатото място при падналия дънер, това място ми харесваше, винаги беше едно и също никога не се променяше като застинало във времето кътче.  Вдишах дълбоко от аромата, на гората. Отпусната върху дънера дълго гледах короните на дърветата и процеждащото се небе измежду тях. Не след дълго се унесох, не разбрах кога и как, но когато се събудих всичко беше различно, мястото, спомените ми, самата аз...

Мирисът на море достигна до мен солен и свеж, не можещ да се опише с думи. Намирах се близо до брега, растителността не беше много гъста по югоизточното крайбрежие на град Сестос. Виждах непревземаемите му стени и голямото пристанище с акостиралите в дълбокия залив кораби. Това беше моя дом. Спуснах се по тайните пътеки, недалеч от мен се чуваше блеенето на кози и свирнята на флейта.

Не целия морски бряг беше подходящ за пристанища, на доста места релефът беше скалист и неблагоприятен, трудно проходим, като естествена крепостна стена обграждаща бреговете ни. Въпреки това климатът беше топъл и мек, с достатъчно валежи, което правеше земята ни доста плодородна и позволяваше отглеждането на жито, ечемик, грозде, маслини и едни изключително вкусни и редки гъби-трюфели виреещи само около Алопеконесос. Повечето стоки за търговията с Азия минаваха през Сестос, от наша страна и през Абидос, от страна на Азия, защото макар хелеспонтското течение да беше силно, разстоянието между двата града не беше голямо, което правеше Сестос търговски пристанищен град, разрастващ се със всяка година.

В годината в която съм се родила, от небето паднала огнена скала дар от боговете или тяхно проклятие, сега знаех, че това е бил метеорит навлезнал в атмосферата на Земята. Случило се по-време на гръко-персийската война през 469 година преди Христа. Поради силната сеизмичност на района това предизвикало серия от силни трусове и вълнения  в морето, предизвиквайки смъртта на много хора и опожарявайки голяма част от растителността. В чест на боговете майстори склуптори изваяли от камъка статуи   и построили храмове в който да ги умилостивяват. Понеже съм се родила в този ден майка ми решила, че това е знамение от боговете, и ме дарила за жрица в храма на Афродита в Сестос богинята на любовта, за да има в страната повече мир отколкото вражда.

Излизайки от няколкото дървета образувайки малката горичка в която се събудих, пред мен се откри необятна гледка на морската  шир и далечният бряг на Абидос. Под мен се намираше Сестос кипящ от живот както винаги, населението в този прекрасен град беше смесено имаше гърци, траки, лесбосци, перси и всички те живееха заедно със своите вярвания и религии, споделящи един град и един свят, трудещи се упорито. Застанах на върха на скалата, най-високата точка в Сестос която се виждаше ясно и от Абидос, вдишах дълбоко и разперих ръце, робата  с която бях облечена се развя свободно от силата на вятъра, същият който беше толкова благоприятен за корабоплаването по тези места. Облечена в бяло със сребърен колан, който леко подрънкваше и със свободно спусната коса която от слънчевите лъчи блестеше с цвета на медта. Наистина приличах на героиня от древността, достойна да бъде обезсмъртена в картината на велик художник. Чудех се дали щяха да ме запомнят в историята и дали едни ден, ако се върна в бъдещето ще прочета някъде името си….

-Херо, ето къде си, надявах се да дойдеш, молих се на Афродита, да те доведе и ето че тя сбъдна молитвите ми.

Момче може би с няколко години по-голямо от мен с черна дълга коса спускаща се до раменете, с матова кожа и кехлибарени очи, Леандър така беше името му. Той беше от Абидос, живееше там, грък от азиатския бряг, с лебедова шия и силно тяло достойно да бъде склуптирано, с лице с прав нос и плътни устни. Това беше Лиандър син на търговец-рибар, веднъж дошъл с баща си по работа в Сестос и посетил храма на Афродита, където ме видял за първи път коленичила и молеща се на моята богиня. От тогава често ме търси, а и аз го търся с поглед, моля се на Афродита, но мислите ми се отнасят все към него, а сърцето ми не е на боговете, а на този мъж. Обърнах се към него и сърцето ми се сви, защото макар да служа на богинята на любовта, като жрица нямам право да обичам никой друг освен моята благодетелка и храма, а сега извършвах грях отдавайки сърцето си на мъж.

-Леандре, не бива да си тук, боговете ни следят с поглед и нещастие ще има, ако се разгневят.

- Афродита сама ни даде благословията си като те доведе тук.

Той протегна нежните си ръце и взе моите.

-Омъжи се за мен Херо живей с мен, обичай ме и бъди винаги до мен.

Поклатих глава, не това искат боговете, но това искаше сърцето ми, което ме разкъсваше, затова реших да се отдам на молитви в храма с надеждата, че ще получа отговор на молбите си и че желанията ми ще се осъществят. Изпратих Леандър, казвайки, че ще му изпратя вест с отговора си и той си тръгна, макар и неохотно.

В какъв свят бях попаднала, все още ми изглеждаше очарователен, но вече и печален, защото боговете решаваха всичко, защото те бяха жестоки, защото воюваха повличайки   и хората във техните спорове. Защото искаха безприкословно подчинение, вяра  и почит, а рядко изпълваха молбите ти. Такъв беше този свят, разпокъсан. Разстоянията между отделните градове не бяха малки, а единсвеният начин да ги прекосиш беше чрез кораб, с кон почитано животно, свещено за моите предци и пеша. Сега започнах да правя съпоставка, и за хиляди години светът не се беше променил съществено. Продължаваше да бъде същия, но в бъдещето религията не беше определяща константа, макар че както тогава така и сега се използва когато някой иска да поведе война, за да подхранва преголямата си амбиция.

В храма на Афродита дълго се молех за решение на дилемата в която бях поставена, да избера религията или любовта, тогава получих видение, видях голям фар извисяващ се на същото място, на което видях Леандър по-рано. Голям фар светещ в нощта и показващ пътят на моряците, показващ пътя на Леандър. Това беше отговорът, трябваше да се построи  голям фар за омилостивяване на Афродита, той щеше да бъде пътеводна звезда за корабите вечер. Дните ми щяха да бъдат отдадени на молитви към боговете, а нощите щяха да ми принадлежат и в тях щях да бъда с Леандър.

Разкрих плана на боговете за величествената кула и нейното предназначение, хората приеха идеята и най-вече рибарите и търговците, дори хората от Абидас ни подкрепиха със средства защото кулата-фар щеше да е полезна и за тях.

За година от камък и дърво фарът беше съграден и всяка вечер палех фенер с който показвах пътя на Леандър който преплуваше Хелеспонт и идваше при мен. Една вече както всяка друга запалих фенера в кулата и слезнах до брега, в очакване на Леандър, но тогава се изви силен вятър характерен за сезона който загаси светлината. Уплашена да не би моят грък да се загуби в тъмното изтичах до кулата и се опитах да запаля огънят наново, но нищо  не се получи, тази нощ фарът не светеше, а Леандър не дойде. На сутринта намерили тялото му разбито в скалите, когато узнах, разбрах, че времето ми в този свят е свършило.

Може би съм била изпратена тук от бъдещето, за да разбера миналото или за да помогна за изграждането на фара. Изкачих се до върха на кулата нещо ми подсказваше, че трябва да го направя и ако не го направя историята няма да е същата. След това скочих от прозореца и докато падах към скалистия бряг готова да посрещна смъртта си се събудих…

Отново бях себе си, намирах се в горичката зад Братската могила и мирисът на море отдавна беше изчезнал, само споменът за всичко беше останал. Сънувала съм много неща, но това беше най-невероятното и истинско което някога съм сънувала. Споменът за този сън почти избледня. Тогава реших да пиша за Траките Херсонес и в частност за легендата на град Сестос за тяхната жрица Херо и младия грък Леандър.

Това  е тракийско племе което наистина  е съществувало, но се е различавало от траките който ние познаваме, заради различното си местоположение. Самия град Сестос е най-старият според легендите и писмените източници, който се  е намирал в Тракийският Херсонес. Това селище по-късно полис е било поставено под властта на Азий син на Хиртак, чието царство е в Мала Азия. В Сестос на почит са били Афродита, Деметра и Дионис. Това е мястото на което за първи път са почнали да се секат монети в Херсонес и на някой от тях е изобразявана именно кулата-фар в която Херо чакала своя любим и Леандър плуващ към нея.

Бих желала да отида в Херсонес, който сравнение с нашите траки са малко известни и да науча повече за тях. Може би бих избрала град Сестос, който се споменава дори в Илиада на Омир и бих искала да се слея с тамошната обстановка на живот, да опитам от бита и от вярванията. Дали бих искала да разбера дали легендата за Херо и Леандър е истинска…разбира се. Защото във всяка приказка, във всяка легенда, сказание или предание има частица истина. Може би приносът на тези любими не е любовната история във наши дни, а фарът в тогавашните, който е помогнал на много моряци да не се отклонят от пътя си в морето и вероятно е спасил много животи. Днес от този фар не е останало нищо освен споменът.


ПС. Всичко написано е плод на фантазията продиктуван от отдавна поставена задача в университета в който учих.

Често мисля за това как ли са живеели хората в миналото, дали наистина е било така както го описват в книгите или е нещо съвсем различно, но за да го разбере човек трябва да се докосне, а за да го направи трябва да се върне назад във времето, дълбоко във вечността, за да научи и да вкуси от бита на древните. Мечтаех си да имам машина на времето с която да пътувам напред и назад през вековете.