Бях момиче, независещо от нищо.

Бях безгрижно, щастливо момиче, което се радва на живота, което чака нещата с вълнение да се случат. Имах мечти, надежди, планове, мечтаех за хубави и щастливи мигове в живота ми, мигове, които пазех само за себе си. Обичах да мечтая и то много. Сутрин рано, когато изгрява слънцето, мислех за нещата, които исках да направя един ден, аз исках да опитам от всичко в живота, да посетя толкова много места, да се срещам с различни хора. Вярвах в себе си, което беше най-важното за мен, защото човек не вярва ли в себе си, не знае ли кой и какъв е, от къде е тръгнал по своя път, той не може да се нарече истински човек. Хората, които срещах по улиците бяха кои от кои по-различни. Едни мили и с лъчезарна усмивка, други злобни, трети нещастни, някои дори не открили себе си.

Родителите ми казваха, че всичко в живота има своето време. Знаех, че всичко се плаща по един или друг начин. Майка ми Тара и баща ми Матю добре ме възпитаха, поучаваха ме за грешките ми, много ме подкрепяха, разбираха, дори и като голяма продължавах да се гушкам в леглото при тях.

Приятелите ми…Леле, какви приятели! Мога с ръка на сърцето си да кажа, че по-истински и добри приятели от тях няма и не мисля, че някога ще има. Линда, Кейт и Джак, моите прекрасни спътници към трудното пътуване в живота.

Аз наистина вярвах в себе си, вярвах, че всяка трудна ситуация си има решение, от всеки тъмен тунел, накрая изниква светлина. Вярвах в доброто и не харесвах лошите хора. Караха ме да се чувствам зле, все едно ми отнемат енергията, както вампирите смучат кръв, така и те смучеха от мен.

Бях и много чувствителна, рядко го показвах, но всъщност беше така.

О, вярвах и в любовта. Макар и малко странно, вярвах. Това беше чувство за мен, което не познавах и не вярвах, че някога ще изпитам. Докато един ден, един ден просто се случи. Срещнах НЕГО…

Лятото в Лонг бийч беше невероятно и спокойно. Въпреки жегата цялата се отпусках през този сезон. Като предпоследна година в гимназията през ваканцията, много обичах да тичам рано, когато всички все още спяха. Бягах край брега на океана и се наслаждавах на прохладното време рано сутрин.След девет-десет часът през деня ставаше много горещо. Понякога се случваше чудото Линда да спортува с мен. Правехме леки кросчета  и си говорехме. Шегувахме се, клюкарствахме, обсъждахме някой филм…

Една слънчева прохладна, августовска утрин, чудото отново се случи. Линда и аз, спортувайки  по улиците из Лонг бийч. И понеже това тя да спортува рядко се случваше, ме помоли да побягаме повече, за да влезе във форма, аз естествено не отказах, защото ми беше много приятно и да спортувам, и да прекарвам време с нея, макар че и без това бяхме неразделни. С нея си приличахме. И двете не се отказвахме лесно, инатяхме се и дори в най-тежките ситуации отстоявахме. Изглеждаше уморена, задъхваше се, но не го показваше, продължаваше да бяга с моето темпо. Реших да я пробвам. Малко ускорих и след минута- две я видях с подпрени длани на колена.

Тя ме изгледа кръвнишки.

-За Бога, Ема! Човек да не ти каже нещо, веднага го приемаш и изпълняваш. Ужасна си!

-Скъпа Линда, това е най-милото нещо за мен, което съм чувала от твоята уста. Какво, да не би да си се уморила?

-Оо, не. Изобщо, даже. Знаеш ли, май имам сили да пребягам още толкова.

-Тогава, саркастична приятелко, да отидем да си починем малко в парка.

Тя се огледа, погледна ме и очите й заискряха.

-Парк?

-Ето, там.

Посочих й с показалец напред и тя с облекчение въздъхна.

-Знаеш ли дали има тук някъде магазин? Много съм жадна.

-Разбира се. Срещу парка е.

-Добре.

Линда отиде да си вземе вода, а аз я изчаках в парка. Пристъпи към мен, пиейки от голямо шише минерална вода.

-Искаш ли?- Попита ме.

-Да, благодаря.

Докато пиех, ми зададе неочакван въпрос.

-Ема, утре вечер ще дойдеш, нали?

-Къде?- Стреснато отговорих.

„Какво пак не съм запомнила, по дяволите?!”

-Как къде? Нали ти споменах, че Ния организира парти на плажа.

-Наистина, каза ми. Сега се сещам.

-Понякога много ти се чудя. За какво мислиш?

-За нищо, просто явно като си ми го казвала съм се замислила, може би. Знаеш ли кои ще са там?

-Ами, Ния, аз, Кейт, Джак, Холи, Найджъл, Кен, Пол, Джули, Лоръл, Амбър и може би някои приятели на Ния, общо взето свои хора.

-Ния прави страхотни партита, няма да пропусна.

-Супер! Започва в двадесет и два часът.

Аз кимнах. Тя ме прегърна, после енергично стана и попита:

-Е, готова ли си за един спринт наобратно?

-Моля?  Ти не се ли измори?

-Ами, починах се.

-Оф, Линда! Понякога ми е трудно с твоите променливи намерения.

-Стига си се обяснявала, готова ли си?

-Ема Джеймсън винаги готова.

® Симона Иванова