Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.04.2013 20:19 - ДОГОВОРЪТ НА САТАНАТА Автор: lyubomircholakov
Автор: nikikm Категория: Политика   
Прочетен: 1603 Коментари: 2 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ДЕМОКРАТУРА

 

В памет

на

Шарлот Корде

 

 

Глава 1

ДОГОВОРЪТ

НА

САТАНАТА

 

ДЕМОКРАТЪТ каза:

- Съвременната демокрация води своето начало от «Обществения  договор» на Жан-Жак Русо.

АНТИДЕМОКРАТЪТ каза:

- Основното произведение на Русо, на което се позовава до ден-днешен всеки начинаещ политолог, възхваляващ “демокрацията”, се нарича “За обществения договор”. Пълното му заглавие е “Du Contrat social ou Principes du droit politique” (“За обществения договор или Принципи на политическото право”). То е част от недовършената книга на Русо “Политически институции”. Публикувано е през 1762 г., 27 години преди масовите кланета, известни под името “Велика френска революция”.

Повечето днешни политолози, така или иначе, смятат, че в това произведение са заложени основите на съвременното “демократично” разбиране за общественото устройство. Независимо дали са го чели или не. Просто е създадено такова клише в мисленето.

Но има и друго схващане: че “Общественият договор”, както по-често се цитира заглавието, полага основите на съвременния тоталитаризъм в 4-те му познати форми – комунизъм, фашизъм, национал-социализъм, либерал-фашизъм (глобализъм).

Ето защо ще отделим известно внимание на въпросното книжле. Най-малкото понеже, основавайки се на написаното в него, демократичните палачи в периода 1789 – 1794 гг. избиват 5 милиона души. Комунистическите палачи след 1917 г. до 1989 г., които между другото, също идват на власт в името на принципите на демокрацията – «свобода, равенство, братство», и после също имат претенции да управляват “демократично” (дори нарекоха своята политическа система «народна демокрация»), избиха 120 милиона.

А милионите жертви на масовите убийства между 1789-та и 1917-та, известни като “демократични революции”, нацвъкани в историята на цяла Европа, които никой не е броил?

Паметта на толкова хора заслужава да се взрем в теорията, която ги е изпратила на смърт. Ще си позволим съвсем накратко да разгледаме основните идеи в отделните глави на този наръчник по демократична диктатура. Подробното му четене не е интересно, нито увлекателно. Въпросното произведение на Русо е безкрайно отегчително и досадно с изобилните си повторения, с неумението на автора да намери адекватна терминология, с честите му собствени признания, че не може “засега” да обясни точно нещата, които се е захванал да обяснява, с призивите му към читателя да прояви “търпение” и пр. Ето защо ще се опитаме да бъдем съвсем кратки в този принуден обзор на главното съчинение на основателя на съвременния демократично-глобален тоталитаризъм.

Още в увода на “Обществения договор” Русо си поставя цел колкото невъзможна, толкова и наивна до степен на глуповатост. Първото изречение гласи: “Искам проуча дали в обществения ред може да съществува законно и сигурно правило за управление, като вземем хората такива, каквито са, и законите такива, каквито могат да бъдат.”

За да спазваме, доколкото е възможно, по отношение на въпросния вдъхновител на демократичните касапници добрия тон, ще акцентираме не толкова върху глупостта, колкото върху невъзможността на така декларираното му намерение.

Значи, “хората такива, каквито са...”

Между другото, онези изследователи, които смятат, че в “Обществения договор” Русо призовава не толкова към “свобода” и “демокрация”, колкото към установяване на тотална диктатура в обществото, съвсем не са малко. Ето например какво пише Бенжамен Констан още в началото на 19-ти век: “Русо послужи за морално оправдание на деспотизма. (...) Този възвишен гений се оказа източник на злокобни оправдания за не един тиранин.”

Затова онзи, който се изненадва от категоричното ни отрицателно отношение към злокобния “възвишен гений”, нека не изпитва неудобство. Както виждаме, подобно отношение не е от вчера.

Диктаторският начин на мислене на “възвишения гений” с 5-те захвърлени деца проличава още от началото на “Обществения договор” в униформения начин, по който възприема човешката личност. “Хората такива, каквито са...” А какви са хората? Хората са различни. Един бял, друг черен, трети жълт. Един смел, друг страхлив, трети предпазлив. Един грижовен баща, друг само храни и не се интересува от възпитанието на децата си, трети ги захвърля в приют независимо от количеството им. Ами такива са хората – различни. Ето защо да заявиш, че разглеждаш хората “такива, каквито са”, е проява на най-обикновено плиткоумие в по-добрия случай, или на диктаторска нагласа на ума – в по-тежкия.

Но очевидно става дума за по-тежкия случай. Натикването на хората в калъпи, шаблони, клишета, униформи е първият признак на деспотична, тиранична, диктаторска и глобалистично-тоталитарна нагласа. Така е при Томас Мор, Томазо Кампанела, Карл Маркс, Улянов-Ленин, Бронщайн-Троцки – най-популярните херолди и реализатори на тоталитаризма в човешката история.

Така е и при Русо, който достойно се включва в тяхната редица.

Втората част от уводното изречение на “Обществения договор” е натоварена с повече претенция, но е не по-малко ограничена като начин на разсъждение – “законите такива, каквито могат да бъдат.

А какви могат да бъдат законите? Всякакви могат да бъдат. Може да има смъртно наказание. Може и да няма. Пушенето забранено. Пушенето позволено. Ако на главатаря на племето му се счупи зъб – ще го умъртвим, за да не може този негов дефект да съсипе природата и да докара примерно цунами. Ако на главатаря на племето му се счупи зъб – няма да го умъртвяваме, защото този негов дефект не може да съсипе природата и да докара примерно цунами. Ще затваряме хората в концлагери. Няма да затваряме хората в концлагери. Свят шарен – закони разни.

Между другото, понеже стана дума за концлагери: всичко, извършено от нацистите по времето на Хитлер, е абсолютно регламентирано по класическите най-демократични процедури – минало през законодателна инициатива, през парламента, през гласувания със съответното мнозинство, и е облечено в безукорна законова форма. Така, че законите “могат да бъдат” всякакви. Хилядите варианти не може да се обхванат и от най-продуктивния претенциозен драскач – това не е като да правиш деца и след това да ги захвърляш по приютите.

Така още началото на “Обществения договор” ни демонстрира по-скоро една безпочвена претенция за предизвикване на впечатление, както и стремително желание за униформиране на обществото и отделната личност, отколкото задълбочена философска мисъл.

По-нататък Русо заявява нещо, категорично разобличаващо скритата му цел – тя не след дълго ще стане съвсем открита цел на палачите и масовите убийци, които ще се появят след него и ще приложат тоталитарните му идеи на практика сред планини от трупове и реки от кръв. (Тези планини и реки днес във Франция се празнуват всяка година на 14 юли). Ето какво пише той:

Роден съм гражданин на свободна държава.”

Русо е роден в Швейцария, в средно заможно еврейско семейство на часовникар. Страната е република. Но щом така категорично я възхвалява като “свободна държава”, той пряко или индиректно подстрекава към налагане на нейния обществен строй в други държави – нали презумпцията е, че щом една република е “свободна държава”, държавите с друг обществен строй не са “свободни държави”. И понеже “Общественият договор” е написан във Франция, подстрекателството придобива съвсем целенасочен адрес. Кървавият резултат изригва през 1789-та.

Не по-малко нагло и безочливо е твърдението в края на увода: “Щастлив съм, че колкото повече размишлявам за различните управления, толкова повече причини откривам, за да харесвам управлението на моята страна!”

Тоест, човекът мрази всички управления, които не са като “управлението на неговата страна”. Впрочем, тогава държавите в почти цяла Европа с изключение на Швейцария и няколко италиански градове, са монархии. Така нетърпимостта на Русо към друг, различен от неговия, начин на мислене, си проличава още в увода на най-откровеното му произведение.

Впрочем, нетърпимостта, омразата и нетолерантността на демократите към всички, които не споделят мнението им, е тяхна отличителна черта.

 

Книга І

Глава І – “Предмет на книга първа” започва с изречение, което от много и безкритично повтаряне се е превърнало в поредния любим на демократите безсмислен шаблон: “Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови.”

Както се вижда, подобно високопарно твърдение дори не се нуждае от кой знае какво опровержение. Човек се бил раждал свободен... Кой на този свят е видял бебе, което да се изтърси от утробата на майка си и да хукне свободно и на воля по белия свят?

Напротив: няма, никога не е имало и не може да има на този свят човек, който да се е родил свободен. Той винаги се ражда като безпомощен роб – защото веднага попада в зависимост от родителите, от обичаите на племето, обществото, държавата, в които се е родил. Без грижите на околните, тоест ако се “освободи” от тези грижи, тутакси ще загине. Къде е тази негова свобода? “Оковите”, които посочва Русо, действително съществуват – но те се появяват със самия факт на раждането му и го съпровождат до самата му смърт. И онова, което високопарно се нарича “свобода”, представлява само тяхно леко разхлабване – например да зависиш от ограничаващите свободата ти закони не на чужд народ и на чужда власт, а на собствения ти народ и собствената ти власт, независимо под каква форма ще те управляват: монархия, диктатура, демокрация и пр. Прочутата фраза: “Който не храни собствена армия, ще храни чужда” най-добре посочва както задължителността на “оковите”, така и фалшът на “свободата”.

Глава първа на «Обществен договор» съдържа открит призив към бунт и революция – тоест към кланета, убийства, грабежи и разрушаване на обществото: “Докато един народ е принуден да се подчинява и се подчинява, той постъпва добре; веднага, щом може да свали хомота и го свали, постъпва още по-добре. Щом си върне свободата по силата на същото право, което му я е отнело (явно правото на физическата сила – б. а.), значи има основание да си я възстанови или пък другите не са имали основание да му я отнемат. Но общественият ред е свещено право, основа на всички останали.”

Горният кратък абзац е образец за хаоса, противоречивостта и суматохата в мисленето на “източника за злокобни оправдания на не един тиранин”. Значи, докато народът се подчинява – постъпва добре. Щом обаче се разбунтува – пак постъпва добре. Е, в края на краищата, кога постъпва добре? Не може и в двата случая, нали? В най-добрия случай (най-добър за избистряне на мисълта, но не и за последиците от подобно “избистряне”) може да се сметне, че според Русо народът трябва да дебне кога управляващите ще се окажат достатъчно слаби, за да бъдат свалени от власт. Впрочем, тази му идея е напълно реализирана във френския преврат от юли 1789-та и в руския от октомври 1917-та – в момента, когато управляващите се подлъгват по идеите на демокрацията и проявяват великодушие или обикновена непредпазливост (наричана днес “толерантност”) към враговете си, биват избити от предварително готовите, организирани, добре финансирани и въоръжени до зъби “демократи”.

Интересно само как призивите му за разрушаване и бунтове се съчетават с буквално следващото изречение: “Общественият ред е свещено право, основа на всички останали.”

Очевидно става дума за онзи обществен ред, който харесва на Русо. Ако не му харесва – общественият ред е “хомот”, който, ако бъде свален, е “още по-добре”.

Или пък имаме налице просто объркване на мисълта, пренатоварена от напрежение как да обоснове разрушаването на едно общество.

 

Книга І

Глава ІІ – “За първите общества, със своето начало ни дава донякъде ключа към отговора на въпроса за морално-етичната недостатъчност, която наблюдаваме у Русо: “Децата остават свързани с бащата само, докато имат нужда от него, за да оцелеят. Щом тази нужда престане да действа, природната връзка се разпада.”

Ето значи защо най-великият демократ на всички времена и народи зарязва петте си деца в приют. Ами, да – защо да се грижи за тях, щом рано или късно те на свой ред ще го зарежат, понеже вече няма да “имат нужда от него, за да оцелеят” ?

И по-нататък: “Децата, освободени от послушанието, което са дължали на бащата, самият той, освободен от грижите, които е дължал на децата, стават еднакво независими.”

Туйто. Нашият велик мислител явно е предпочел да стане “независим” колкото може по-рано. Защо пък не, след като така или иначе все някога ще се освободи от “грижите, които е дължал на децата”? Пък и те на свой ред все някога ще се освободят от “послушанието, което са дължали на бащата”. Ах, малките злобни неблагодарници, я да ги изритаме навреме в приюта, да видят колко е хубаво да бъдеш “независим”!

И веднага следва обяснението и оправданието за едно такова поведение: “Тази обща свобода е последица от природата на човека. Негов пръв закон е да се грижи за своето самосъхранение. Първите му грижи са грижите, които дължи на себе си... Семейството е първият образец на политическото общество – лидерът е бащата, народът – децата. И понеже всички се раждат равни и свободни, те се отказват от свободата си само, когато имат полза от това.”

Нещата се изясняват. Един абзац, който може да се вземе като най-брутално провъзгласената апология на егоизма. Понеже великият демократ не е имал полза да се откаже от свободата си, като се погрижи за децата, създадени от него, побързва да ги захвърля едно по едно на произвола на съдбата. Пък ние мислехме, че е бил материално затруднен да се грижи за тях; или е допуснал това морално престъпление просто поради развихрените емоции на младостта. О, не! Отказът от собствените деца е идеологически обоснован. Той е закономерен. Оттук може да се направи пряка аналогия с прословутото произведение на Фридрих Енгелс “Произход на семейството, частната собственост и държавата”, където се набелязват пътищата за унищожението и на семейството, и на частната собственост, и на държавата. При комунизма Маркс и Енгелс се изучаваха задължително в училищата и висшите учебни заведения. Ленин основа своите конвейери на смъртта върху тяхното учение, като винаги сочеше за образец на действията си френските касапи от 1789-та, практическите основоположници на съвременната френска, тоест и на цялата западна “демокрация”. Но, както виждаме, Енгелс в своята атака срещу християнското семейство има пряк предшественик в лицето на теоретичния основоположник на съвременната «демокрация” Жан-Жак Русо.

Животинският егоизъм, който в демократичното общество измества християнското милосърдие и съпричастност към ближния, е в основата на теорията на Русо за “обществения договор”: “Негов пръв закон е да се грижи за своето самосъхранение. Първите му грижи са грижите, които дължи на себе си...”.

Това е то, обществото, към което се стреми той. Няма Бог, няма милосърдие – има само хищно оголени зъби, за да се осигури физическото оцеляване.

И това не са само теоретични умопостроения на един объркан в морално-нравствените си критерии лакей (Русо е изпълнявал и тази длъжност – всъщност, колко щеше да спечели човечеството, ако си беше останал такъв!), потопен в словесен хаос амбициозен парвеню от средата на “просветения” ХVІІІ-ти век. Защото, когато днес отбелязваме с учудване прословутата отчужденост и консумативност на съвременния западен човек, не бива да забравяме откъде идват те – оттам, от словесните мъглявини на основателя на съвременната демокрация, за която Фукуяма заяви в заглавието на кой знае защо нашумялата си книга, че била представлявала “краят на историята”, понеже била представлявала върхът на същата тази история. Защото, макар, че има “много недостатъци”, нищо по-добро не било измислено... О, бедни ми, некадърен Чърчил, щеше да е по-добре да си останеш само оратор, вместо да бъркаш риториката с политиката; тогава най-малкото 250 хиляди англичани, канадци, австралийци и новозеландци щяха да останат живи, а не да оставят костите си в Дарданелите...

Все в Глава втора Русо се съгласява с Аристотел, което всъщност е в пълно противоречие с онова, което беше написал в Глава първа, че “човек се ражда свободен”. Ето какво пише: “Всеки роден в робство се ражда за робство, това е съвсем сигурно.”

Е, как така? Нали в Глава първа е казано изрично: “Човек се ражда свободен.”? В края на краищата свободен ли се ражда или зависи къде се ражда? Впрочем да търсим логика у Русо е все едно да търсим морал и етика както в личния му живот, така и в писанията му.

Безнадеждно занимание.

 

Книга І

Глава ІІІ – “За правото на силния”, започва с изречението: “По-силният никога не е достатъчно силен, за да бъде винаги господар, ако не превърне силата си в право, а послушанието – в задължение.”

Това е вярно. Всяка една диктатура трябва да се укрепи и чрез пропаганда, освен чрез силата на оръжията. Ето защо винаги и във всички векове всички диктатори са се позовавали на правото си да бъдат диктатори. Едни твърдят, че им е дадено по право на силата – тези са по-безочливите. Други – че им е дадено от народа; тези са по-хитрите.

Разбира се, пропагандата на демокрацията надминава многократно всички останали трансформации на “силата в право, а послушанието – в задължение”. Най-ефикасната формула за тази пропагандна теза е написана именно от Русо в началото на Глава ІІІ от първата книга на “Обществения договор”.

Русо просто формулира указанието как да бъде установена такава тирания, която да не се схваща от потиснатите като тирания. Той дава инструкция как да бъде изградена диктатурата, че да не бъде схващана като диктатура. Например, достатъчно е диктатурата да бъде наречена “демокрация” – и ето, силата се е превърнала в право. А “послушанието” към демокрацията от само себе си се подразбира, че е задължение; и ако някой възрази на това, веднага го срязват, че демокрацията е функция от избори, от гласуването на мнозинството, следователно трябва да сме “послушни”, защото нали иначе ще се изправим срещу мнозинството? Ако пък някъде на някои от управляващите глобални демократи не им хареса гласуването на мнозинството, тогава се плаща на «неправителствени» организации да издигнат на преден план «правата на малцинствата». Идеолозите на демократурата са подготвени за всички случаи…

Ако се вгледаме в масираните пропагандно-рекламни лавини, които заливат която и да било държава след като диктатурата демокрация идва на власт, лесно ще установим, че новата тирания, получена чрез “избирателното право”, хвърля главните си усилия именно в това: да превърне силата на гилотините, на щиковете и на оръдията в “право”, а послушанието на гражданите – в “задължение”. Тоест, да ги убеди, че са управлявани от демократичните властници не, защото тези властници са силни, а защото имат “право” да ги владеят. И това тяхно послушание, понеже е гласувано чрез “избирателно право”, се превръща в “задължение”.

Русо пръв насочва вниманието на новите диктатори към необходимата пропагандна дейност, без която разобличаването им би станало много по-лесно и бързо. Самият факт как до ден-днешен милиони, а и милиарди хора смятат, че макар демокрацията да има много недостатъци, “нищо по-добро от нея не е измислено”, показва, че заложеното от него и наистина необходимо за демократичните диктатори указание действа с неотслабваща сила.

Така Русо всъщност създава идеята за една диктатура, толкова добре замаскирана, че гледана не само отвън, но дори и отвътре, да прилича на “демокрация” в античното разбиране на тази дума – “власт на народа”, тоест на мнозинството, осъществявана чрез гласуване. Колко е реално това гласуване, в смисъл какви са възможностите гласуващите да бъдат измамени, излъгани, заблудени, манипулирани чрез посредниците между тях и кандидатите за властници – няма значение. ”Недостатъците” на демокрацията не само се компенсират от невъзможността да се “измисли” нещо по-добро (по Чърчил), но и биват представяни като временно явление, което може да се преодолее в имагинерното бъдеще.

По същия начин по времето на комунизма пропагандата представяше концлагерите, терора на тайните служби и узаконените привилегии като “временни недостатъци”, които ще бъдат отстранени, когато бъде преодолян несъвършеният етап на “социализма” и в имагинерното бъдеще се достигне същинския комунизъм.

По-нататък в същата глава Русо, схващайки, че самата сила не поражда право, ако не успее да измами хората да повярват в това, опитва да се разграничи от идентификацията между сила и право. Естествено, не успява. И ако се вгледаме в днешното практическо осъществяване и реализиране на диктатурата демокрация, ще забележим, че опитите му за разграничаване между сила и право, независимо доколко са искрени, биват напълно забравени и пренебрегнати от неговите идейни последователи. Но инструкцията, че “по-силният трябва да превърне силата си в право, а послушанието – в задължение” не е забравена. Тя действа с пълна сила и досега.

Конкретно това се изразява в тоталната пропагандна истерия, обхванала всяка една сфера от живота в условията на диктатурата демокрация.

Редовните пропагандни кампании, предназначени да ангажират общественото внимание с частни проблеми: медицински, климатични, битови, хуманитарни и пр. са не само израз на безпомощността на демократичната диктатура да създаде истинска духовна атмосфера в обществото, която духовна атмосфера да действа без необходимост от допълнителен подтик и автоматично да решава възникващите частни проблеми. Тези постоянни пропагандни кампании са израз много повече на формулираната от Русо необходимост силата да бъде превръщана в “право”, а послушанието – в “задължение”, защото тяхното внушение е, че без “правото” и “задължението” проблемите просто няма да бъдат решени и ще затрупат човечеството.

В Глава трета отново се съдържа пряк призив към кръвопролития, бунтове, революции, сваляне на властта: “Всяка власт е от Бога, но и всяка болест е от Него. Значи ли това, че е забранено да се вика лекар?”

Както виждаме, Русо тук е недвусмислен: властта е като болест, следователно трябва да се повика лекарят, който да унищожи болестта. Интересно, как ли ще реагират днешните демократични правителства в Европейския съюз, САЩ, Канада и която и да било друга държава, кичеща се с етикета “демократична”, ако някой призове да бъдат свалени чрез повикване на “лекаря”? Между другото, сред лекарите има и хирурзи. Очевидно, че Русо призовава именно тях, защото очевидно няма намерение да лекува такава тежка “болест” със сиропи за кашлица. А какъв е резултатът от призива му се вижда през 1789 г., когато “хирурзите” задействат с всичка сила скалпелите, пардон, гилотините.

Глава трета завършва с фразата: “Силата не създава право. Човек е длъжен да се подчинява само на законните власти.” Очевидно Русо смята, че има и “незаконни” власти, на които човек не бива да се подчинява. Именно това негово схващане бива подхванато от всякакъв род терористи, убийци, бандити-революционери, палачи, главорези, масови садисти и всякаква друга демократична паплач, която само 27 години по-късно отваря кутията на Пандора.

Тази кутия не се затваря и до ден-днешен.

 

Книга І

Глава ІV – “За робството”, започва с изречението: “Щом човек няма природна власт над друг човек и щом силата не създава право, значи като основа на всяка законна власт между хората остават споразуменията.”

В тази фраза е целият подличък метод на Русо да подхвърля някаква недоказана и въобще твърде спорна идея като неоспорима аксиома, а след това върху нея да изгради поредната си хипотеза. Всъщност и най-повърхностния поглед върху твърдението му не само доказва неговата несъстоятелност, защото липсват всякакви доказателства за това, което предпоставя, но и показва предварително подготвения по-нататъшен път на мисълта му. Тоест – вместо да изследва и анализира истинността или неистинността на едно твърдение, за да се стигне до засега неизвестния извод (нали изводът не може да бъде известен, преди да се стигне до него), Русо предварително има готов извод и само търси доказателствата, които ще го потвърдят, без да обръща внимание на онези, които ще го отхвърлят.

В цялото му книжле “За обществения договор” изводът е изкуствено предпоставен: кралската власт трябва да бъде свалена на всяка цена, а ето ви и доводите за това... И започва да стъкмява доказателства. Естествено, че един почтен изследовател би постъпил по точно обратния начин: ето ви доказателства, ето и контрадоказателствата – аха, стигнахме до извода, че кралската власт трябва да бъде свалена на всяка цена. Или не трябва да бъде свалена на всяка цена.

Това е същото, както с глобалното “затопляне” – то било най-голямата опасност пред човечеството, независимо, че за последните 100 години средната температура се е повишила само с 0.7°, на всичко отгоре без изобщо да е сигурно, че и това минимално повишение е резултат от човешката дейност.

Именно в Глава VІ от първата книга на “Обществения договор” Русо започва пряката си атака срещу монархията: “Кралят не само не осигурява на поданиците си тяхното препитание – напротив, той напълно осигурява своето чрез тях; а, както казва Рабле, крал не живее с малко.”

Колкото до Рабле – за него после. И той не е цвете за мирисане. Още повече с неговата фекална литература. Сега можем само да констатираме, че подмолната дейност срещу монархията както не завършва с Русо, така и не започва с него. Просто той се оказва на върха на нейното теоретично подстрекаване и идеологическо насъскване. Побеснялата демократична глутница от 1789 г. намира именно в неговия “Обществен договор” най-сериозното “оправдание”, за да потопи Франция, а после и цяла Европа, в кръв.

Русо тук не обръща внимание, че думите му срещу краля може спокойно да визират също както и демокрацията във вид на република, така и всяка друга власт. Та нима депутат в демократичен парламент «живее с малко»? Ами ако вземем всички депутати? Но не, той предпочита вече не както в началото на книжката си да напада властта като цяло и по принцип – оттук нататък цялата му отрова е насочена пряко срещу кралската власт, срещу монархията; по този начин мълчаливо предпоставя положението, че демокрацията е застрахована от “недостатъците” на монархията.

Всъщност цитираното изречение е просто една поредна пропагандна теза. Кралят не бил осигурявал на поданиците си тяхното препитание... А нима една “демократична” република го осигурява? Някому осигурява, другиму – не. Питайте онези, дето ровят в кофите за боклук! Също както и монархията. Кралят осигурява на поданиците си чрез държавата, начело на която стои, чрез армията, полицията, данъчните инспектори и всякакви други чиновници защитата им както от външни врагове, така и срещу вътрешните престъпници, заговорници, революционери, терористи и другите разрушители на обществения ред. Това се опитва да прави, или поне твърди, че се опитва да прави, и “демокрацията”. Кой го върши по-добре, е въпрос на отделен разговор.

Кралят бил осигурявал своето “препитание” от поданиците си… Интересно, а един “демократичен” президент от кого го осигурява? Ами демократично избраният парламент? Ами демократичното правителство, избрано от демократично избрания парламент? Определено, ако се сумират всички разходи за препитание на “краля” или който и да било друг монарх, и разходите за прехрана на многобройните паразити от т. нар. “демократични институции”, разходите за паразитите ще надминат многократно тези за монарха.

Русо продължава: “Някои ще кажат, че тиранът (колко бързо се преминава от “крал” към “тиран” – б. а.) осигурява на своите поданици гражданско спокойствие. Дори да е така, какво печелят те от това, щом войните, които им докарва неговото честолюбие, ненаситната му алчност и притесненията




Тагове:   мислители,   измами,   клишета,


Гласувай:
2
0


Вълнообразно


1. fascindoo - Попадение!
19.04.2013 09:25
“Щастлив съм, че колкото повече размишлявам за различните управления, толкова повече причини откривам, за да харесвам управлението на моята страна!”

това е първия апотеоз от Русо за съдадената през 1640 г. Швейцарска федерация - като “свободна държава”!
Свободна за кого и за какво?
Историята гъмжи от доказателства!

Поздравления за анализа!
цитирай
2. nikikm - Анализът не е мой!
19.04.2013 17:28
От блога на Любомир Чолаков е,но ми харесва!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nikikm
Категория: Политика
Прочетен: 12984806
Постинги: 23725
Коментари: 5833
Гласове: 6025
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930