"Човекът е създаден за нещо по-добро от преразпределение на калта. Всяка работа от този вид, трябва да бъде извършвана от машина." Оскар Уайлд

Отдясно призовават за „по-здрава работа“, отляво за повече работни места. Мечтата, че автоматизацията ще доведе до по-малко часове труд, сякаш е потънала в забрава.

Ако има едно нещо, за което на практика всички футуролози навремето бяха на едно мнение то е, че през 21-ви век ще има много по-малко работа. Какво ли биха си помислили, ако разберат, че през 2012-та г., работния ден от 9 до 5 във Великобритания се превърна в нещо по-скоро, като от 7 до 7 ч.? Те със сигурност щяха да се огледат и да видят технологиите, които заместиха, в много професии, необходимостта от тежка физическа сила, щяха да видят увеличаването на производствената автоматизация и масовото производство и да се запитат – защо се прекарват по 12 часа на ден за обслужващи задачи?

На този въпрос няма адекватен отговор, нито отдясно, нито отляво. Консерваторите винаги са обичали да говорят с патос за моралната сила на упоритата работа, като и по-голямата част от левицата се фокусират върху ужасните ефекти на масовата безработица, като от там и решението им за „повече работни места“ е типичният отговор на кризата. Разумно е да сметнем, че предишните поколения биха счели това за абсолютно разочарование.

В почти всички случаи утопистите, социалистите и футуролозите вярваха, че работата в крайна сметка може да бъде премахната по простата причина, че можем да оставим машините да я вършат. Мислителят и социалист Пол Лафарг в трактатът си „Правото да бъдеш мързелив“, през 1883-та г., пише:

„Нашите машини с огнен дъх и крайници от неизносваща се стомана, с неизчерпаема и чудесна плодотворност, извършват сами и с покорност свещената си работа. И въпреки това, геният на капитализма и неговите велики философи, остава доминиран от предразсъдъкът за „система на заплащане“ – най-лошата черта на робството. Те все още не разбират, че машината е спасителят на човечеството, богът който ще освободи човека от работата за чужда сметка, богът който ще му осигури свободно време и почивка.“

Оскар Уайлд също очевидно е съгласен, в своето есе: „Човешката душа при социализмът“, през 1891-ва г., той презрително посочва:

„глупостите, които се пишат и за които се говори днес за достойнствата на физическият труд“

и продължава настоятелно:

„човекът е създаден за нещо по-добро от преразпределение на калта. Всяка работа от този вид, трябва да бъде извършвана от машина.“

Той заявява съвсем откровено, какво има предвид:

„Машините трябва да работят за нас в мините за въглища, да извършват всички санитарни услуги, да са огнярите на параходите, да почистват улиците и да пренасят съобщенията в дъждовни дни, изобщо да правят всичко, което е досадно или изтощително.“

И Лафарг и Уайлд биха били ужасени, ако можеха да осъзнаят, че само след двадесет години, физическата работа ще се превърне в идеология на лейбъристите и комунистическите партии(идеология на труда), които ще се отдадат на издигането й в култ, вместо на борба за преустановяването й.

И така идеите биват изменени в последствие. След революцията в Русия, един от великите привърженици на идеологията на труда – Алексей Гастев, бивш работник в металопреработвателна фабрика и водач на синдикат се превръща в поет, който публикува антологии със заглавия, като: „Поезия от фабриката“. Той се превръща във водещ ентусиаст и привърженик на тейлъризмът в СССР, американската управленска техника, която бива критикувана от левите за свеждане на човека до „шпица“ в машината, като става и управлява Централния Институт на Труда, спонсориран от държавата. Запитан по тези въпроси, през 1926-та г. от германският ляв Ърнст Толер, Гастев отговаря: „Нашите надежди са, чрез откритията си скоро да достигнем до етап, в който човек извършващ дадена работа за осем часа да успява да я свърши за два или три.“ Някъде по тази линия, това обаче бива забравено за сметка на стахановизмът на Алексей Стаханов, който издига в култ свръх-човешкия труд на миньорите.

Странното е, че и американските индустриални теоретици днес, сякаш споделят социалистическите гледни точки. Въпреки, че Бъкминстър Фулър, дизайнер, инженер и енциклопедист, открито заявява, че в „индустриалното уравнение“ технологията е средството, което дава възможността на човечеството да произвежда повече с по-малко, като смята и че скоро самият смисъл на думата „труд“ ще изчезне. През 1963-та г., пише: „Само след век, думата „работник“ няма да се разбира. Тя ще стане от онези, на които трябва да потърсиш значението в речника от 20-ти век.“ Само, ако беше истина…, но в последните десет години според новия „труд“ – „всички сме средна класа сега“, няма го смисълът за действително елиминиране на досадния труд, все още разделението е на трудещи се и на притежаващи.

Според проучванията, които отдавна ни показват, че работещите смятат своя труд и работни места за безмислени. Много хора поглеждат към местата, за които има голям наплив, като оператори в кол-центрове, човешки ресурси и най-вече в сферата на услугите, би било трудно да не се съгласим с проучванията.

И все пак има надежда, утопичността на идеята за елиминиране на индустриалния труд, започва да отпада постепенно. Само за последното десетилетие, работниците в стоманолеярните в Шефийлд са произвели повече стомана отколкото преди и то само с една далеч по-малка част от предишният си персонал. Пристанищата в Авонмут, Тилбъри, Тийспорт и Саутхемптън постоянно съкращават работници, но не и тонаж.

Този резултат, обаче не може да се разглежда, като „освобождаване от труд“, както Маркс някога заяви: „лов сутрин, риболов следобед и критика след вечеря“. Не, вместо това, работниците са подложени на срам и бедност, както и безкрайното търсене и тревоги, около намирането на нова работа, често която ще се окаже несигурна, зле платена и без синдикати, каквито са в сферата на услугите. В днешната ера, това е действителността. Така, че идеята за висококвалифицирани и сигурни работни места и гордост от труда едва се преглъща. Трябва да си спомним идеите на работническите движения за елиминирането на всяка досадна, обслужваща и монотонна работа. Разполагаме с машините, които да направят това реалност. За съжаление все още сякаш не разполагаме с волята.