„Третата световна война вече е започнала. Най острото и оръжие е лихвения процент. Той е по-смъртоносен от атомната бомба.”

Луис Лула да Силва – бивш президент на Бразилия,

син на селянин и бивш ваксаджия.

Фразите, съдържащи огромни истини, обхождат света и стават крилати. Така и с риск да стана банален, повторно използвам този цитат, като водещ в мой коментар. Защото е посветен на банките. Достигнали днес най-голямото си могъщество във вековното си съществуване. Всеки ден пощенските ни кутии се пълнят с рекламни предложения за кредити, без някой да ги поиска.

В рекламите по медиите те заемат челно място. Вече почти всичко се купува на кредит. Но как, въпреки перманентните кризи, банките, пазени от правителствата, като „свещенните крави” в Индия са в отлично здраве и почти не са заплашени от фалит, както останалите сфери на бизнеса. Но за това, малко предистория...

В продължение на 150 години, до 70 – те години на миналия век доходите на работниците в САЩ постепенно нарастват, дори и в периоди на кризи. За това спомагат имиграционните вълни, усвояването на земите на Запад, индустриализацията. След Голямата депресия през 30 - те години на миналия век, американското правителство налага регулационни мерки върху бизнеса, даващи възможност за социални облекчения за работниците. Нараства производителността на труда. Успеха е лесен и поражда вяра в бъдещето. Всички свикват с него. Значимостта на хората вече се измерва с това, което консумират и обществото става потребителско, образец за останалия свят. Но, след 70 – те години на миналия век заплатите спират да растат. Причините – нарастващата конкуренция от страна на възродилите се след войната икономики на Западна Европа и Япония и техническия прогрес, със свързаната с него автоматизация и компютъризация на производството. Правещи излишна огромна част от работната ръка. Японската битова електроника е по-добра от американската, европейските коли, по – евтини и икономични. Американския бизнес оценява, че не може да ги конкурира и трябва да се приспособи към тази конкуренция. Започва тотален износ на производства и работни места към Азия и Европа. Хората губят работата си. Нараства натиска и конкуренцията в пазара на работна ръка от наплива на имигранти и масовото навлизане на жени в него. Евтината и изобилно предлагана работна ръка спира растежа на заплатите. Как да се справят в семейството? Почват да работят повече членове от него и повече часове. С 20-30 % повече за същия доход. Но работещите вече жени имат нужда от дрехи, автомобил, консумативи. Разходите нарастват, при спадащи доходи. Америка е страната с най-дълго работно време и най-кратки почивки и отпуски. Тази интензификация на труда прави страната пионер в „бързото хранене” – на крак. Веригите „Макдоналдс” и „Kentucky Fried Chicken ” са тяхна иновация. В същото време в Европа работното време е намалено с 20 % и те са по-добре заплатени и осигурени. Ползват обедни почивки и дълги отпуски. Но не за дълго. Американския синдром поразява и тях. Средното семейство привикнало на повишения стандарт е принудено вече да взема кредити, за да го подържа. Но те изискват покритие. Срещу ипотека на жилище, земя, новозакупена кола и т.н. Често и те не достигат за пълно покритие.

Именно тогава започва раздаването на кредити, фактически без реално покритие. Нима банките са такива балами? О, не! Причината е в размера на лихвата, която напълно ги покрива и надхвърля. Средно 18 % годишно. Ето защо почти всеки вече има кредитна карта в портфейла си. Така на хората се дават заеми, за да консумират това, което им е нужно. Стотици милиарди необезпечени кредити! Хората са изтощени от работа, с липсващ личен живот заради стреса от тревогата за нарастващата задлъжнялост, надвишаваща получените доходи. Населението е изчерпано и докарано до предела на възможностите си. Не може да задлъжнява повече, както и да работи повече. Това е вече границата на традиционния капитализъм.

Но това не тревожи бизнеса. За него възможностите за обогатяване са разнообразни и изключителни. Както бе посочено, за сметка на интензификацията и технологизацията на труда печалбите му растат, при фактически замразени заплати на трудещите се. Всъщност кризата е за системата, а не за тях. Всеки работодател е участник в грандиозната манипулация, в сбъдната си мечта. Това предизвиква дива еуфория в бизнеса. Започват да заплащат на самите себе си нечувани преди заплати, премии и бонуси. На топ мениджърите се плащат многомилионни заплати. Това им позволява взаимно да си изкупуват акциите и да се поглъщат. Конкурента направо се купува. Можеш да го оставиш да произвежда за теб, или да го фалираш и ликвидираш. Банките стават хранилища на огромните печалби на корпорациите. Откриват се нови форми на печалба. Самите корпорации започват да отпускат заеми на работниците си. По този начин работника „повишава” дохода си, а работодателя му предоставя като заем парите „спестени” от замразяването на заплатата му. Бизнеса е в еуфория. Не само няма да плаща на работниците си, но и ги натоварват с лихви. А те отчаяно търсят заеми. За пример – „Дженерал Мотърс” е в момента повече кредитна институция, отколкото производител. Чрез дъщерното си дружество GMAG печели повече от лихви, отколкото от производство на коли.

Тази схема размножи кредитодателите и тези с права на кредитни институции неимоверно. У нас, дори вече кабеларките отпускат краткосрочни кредити, без да броим лихварите в ромските махали. Толкова е изгодно, че всеки, който разполага с крупни свободни средства го прави. Това вече е БЕЗУМИЕ. От една страна свръхпечалби за едни, а от друга – отчаяното и изчерпано население, нуждаещо се все повече от средства, които не му достигат. Стигна се дори до парадокса да се отпускат заеми на хора, които не могат да ги върнат. Отпускане на кредит за час, само с представяне на документ за самоличност. Позната реклама... Според Гриспайн, директор на ФЕД /Федералния резерв на САЩ/ – това е вече лудост. Много по страшни неща казва Джоузеф Стиглиц – бивш главен икономист на Световната банка, низвергнат от Уолстрийт за изказаните неудобни и компрометиращи истини за политиката на банката, които направи достояние на света.

Опиянени от печалбите, частните банки започнаха лудо да инвестират и спекулират в малки и несигурни компании, като акциите им се надуваха до безкрайност. Но през 2000 – 2001 г. балона на фондовия пазар се спука.. Следващата стъпка бе намалението на лихвите и бума на жилищното кредитиране. Полудяха с жилищния бизнес, докато и този балон се спука. Фондовия и имотния пазар умря. Потърпевшите са милиони. Богатите създадоха финансови инструменти, които сега са нищо и са втрещени от колосалните си загуби и вече изпитват същата несигурност, както и останалите. Икономическия пейзаж е осеян с трупове на спекуланти, в буквален и преносен смисъл.

Но правителствата, доминирани от неолибералните представители и марионетки на бизнеса се втурнаха да помагат. Най ярък пример е приемането на небивал пакет от 787 млрд. долара за стимулиране на американската икономика с подписания от Барак Обама „American Recovery end Reinvestment Act”. Което е и косвено признание за несъстоятелността на икономическата теория на неолиберализма. Подобни мерки взе и Европейския съюз. Изкупуват акциите на застрашените от фалит банки и застрахователни дружества и ги стабилизират за сметка на огромни дупки в бюджета на държавата. След периода на „свободния пазар”, отприщен от Рейгън и Тачър и продължил до мандата на Обама, започва завръщането към по-строг регламент в банковата дейност, социалното и здравно осигуряване. Идеята е да се създаде набор от правила за регулиране на бизнеса. Но той е станал вече толкова могъщ, че вече налага волята си над държави и правителства. Прави всичко възможно да заобикаля ограничаващите го правила. И това му се удава.

Какво представлява Управителния съвет на една корпорация, или банка? Група от хора, в чиито ръце отива почти цялата печалба. Те ще правят всичко възможно да заобиколят, или премахнат тези правила. Все едно при война, да се създадат условия врагът да ви премахне. Ако командващият генерал направи това, ще го вкарат в лудница. Всъщност единствения изход е фирмените структури да се променят по начин, разрешаващ противоречията между работещите в тях и управата. Възможното решение е УС да отговаря не само пред акционерите, но и пред работещите във фирмата. Техни представители да съблюдават спазването на правителствените регулации, вместо тези, които се стараят да ги заобиколят. Тежките проблеми пред обществото го налагат. За разлика от политиката, демокрацията в икономическата сфера е изключение. Последствията от неправилната политика са върху гърба на тези, които нямат думата във вземането на решенията.

Към момента положението в световната и наша икономика е като описаното. Но има светлина в тунела. Кризата на паричната система е всъщност изражение на общата криза на капитализма. Убеждението, че повтарянето като мантра от неолибералите твърдение, че дерегулираната икономика, пазара и частните предприятия са магическия път към растежа е вече силно разклатено. Факта, че значителна част от научния и технологичен напредък се осъществява вече в малки фирми, тръгнали от гаражи и малки офиси го доказва. Там се работи колективно и всеки има думата при вземането на решения. Всъщност всички постижения в компютърния и софтуерен бранш се дължат на тези малки фирми, работещи на кооперативен, почти комунистически принцип. Може би нещата са като в заглавието от книгата и филма „Спомени от бъдещето” на Ерих фон Деникен. За да видим и осъзнаем, че бъдещите модели на развитието ни се крият в твърде близкото ни минало...

По материали от Интернет.