Мълчалив свидетел на това тържество беше и поп Стефан. Изправен на мегдана до черквата, сложил ръце на патерицата си, той беше наблюдавал отдалеч всичко. Старият свещеник искрено се радваше, като виждаше, че враждите и раздорите в селото поутихват и между хората се заражда повечко любов и сговор. Дружеството, мислеше си той, свърши добра и полезна работа, сдружи селяните, помири ги. Тази вършачка също ще помогне много на селото. Поп Дочо и Вълчан заслужават всяка похвала, загдето тъй залягат и се грижат за общите работи. Наистина Вълчан зле се е смразил с Добревия син, не е и прав, но никой не може да отрече, че в много други случаи той показва милозливо сърце, помага и услужва с каквото може. А Бог държи точна сметка не само за лошото, но и за доброто. “Той е, който ще ни съди” – заключи в ума си поп Стефан, погледна още веднъж към веселата навалица в двора на Вълчана и тръгна да си ходи.

Изведнъж му дойде на ум за иконата, която Вълчан искаше да подари на черквата. Сега, когато хората поемаха добрия път на сговора и на труда, нямаше да бъде зле да обърнат очите си и към Бога. Ето най-сгодното време да се направи някое подаяние, да се разгласи и посочи за пример. Вълчан беше готов да стори това, иконата отколе вече беше поръчана. Но дали е готова? Дали дядо Недко беше работил поне нещо? Поп Стефан не знаеше. Въпреки всичките си обещания клетви, още на другия ден след като се пренесе в черковния килер, дядо Недко отново се пропи. Той не удържа думата си и по-късно, когато вече беше ходил в града, донесе боите си и се готвеше да се залови за работа. Напиваше се сега дори по-често и по-зле, отколкото по-рано. Поп Стефан му се кара, моли го и го увещава – нищо не помагаше. Иконописецът се разкайваше най-искрено, плачеше пред него, целуваше му ръка, вричаше се, че вече няма да пие и ще работи, а на другия ден се напиваше. Поп Стефан се отчая, махна ръка и остави опърничавия старец на волята му.

Веднъж той беше го срещнал на улицата. Дядо Недко беше толкоз много пиян, че не можеше вече да върви, пълзеше по ръцете си, или пък се държеше за дуварите и за плетищата. Изцапан, чорлав и нечист, той беше изгубил всеки човешки вид. Поп Стефан мина покрай него, без да му продума, без да го погледне дори. Но дядо Недко го забеляза, опря пръст на челото си, помисли и, види се, след като мъчително и бавно проумя нещо, обхвана го изведнъж страшна ярост.

– Чернокапец! – завика той подир поп Стефана, като се кандилкаше насам-нататък. – Фарисей! Пиян съм на пиян съм! Какво ще ми направиш? Пия и ще пия!

Друг път поп Стефан мина покрай кръчмата. Вътре беше дядо Недко, пиян пак, като всякога.

– Изправил се над главата ми – високо разправяше той, – сякаш душата ми иска да вземе. Работи, та работи. А бе, човече божи, хич сега време за икони ли е? Хората не вярват в истинските светци, камо ли в писаните! В нищо не вярват. Ни в Бога, ни в дявола вярват. Икона! Какво е иконата? Боядисана и нашарена дъска. Целуваш я и й се кланяш. Идолопоклонство е туй, а не християнство!

Поп Стефан разбра, че иконописецът е непоправим. Наскоро сам той се разболя и днес за първи път изливаше от къщи. През това време той нищо не беше чул за дяда Недка. Тук ли е още, или пък си е заминал в града? Да не би пък да е болен? За омраза и отмъщение нямаше място в сърцето на поп Стефана. Той се укори, че беше забравил досега бездомния иконописец, не беше попитал где е и как прекарва. И наместо да иде у дома си, той се повърна и влезе в черковния двор.

Отдалеч още той видя, че вратата на килера беше отворена, имаше изути обуща и една тояга беше подпряна до стената. Иконописецът беше тука. Поп Стефан надникна през прозореца, но не можа да види нищо, заобиколи и мина към вратата. Повика, покашли се – никой не се обади. Тогава той прекрачи прага и влезе. Но не успя и две крачки да направи и той се сепна, спря се и остана като прикован на мястото си. Насреща му, изправена до стената, стоеше голяма и съвсем нова икона. Господи! Каква икона беше тя! Сякаш не материален образ беше, а жив дух, тайнствено някакво видение…

Иконата беше на Исуса Христа. Тя беше голяма, една от ония икони, които се поставят отляво и отдясно на царските двери. Такава икона поп Стефан виждаше за пръв път. Тъй, както беше изписана, тя беше пълно отклонение от всички правила и образци на черковната живопис. Исус не седеше на трон в това царствено величие, както ще седи в деня на славата си. Не беше и тъй, както го представят други – обкръжен от облаци, или пък сред тежкия и безжизнен пейзаж на Иудейската пустиня. В иконата, която гледаше поп Стефан, се виждаше съвсем друго. Два главни тона преобладаваха тука, две големи петна преди всичко: едно синьо и едно жълто. Виждаше се най-напред високо и пространно небе, което се снишаваше в мътна, белезникава и прашна омара на горещ летен ден. И после – една безкрайна жълта равнина под това небе, равнина от узрели, готови за жетва ниви. Из тия ниви вървеше Исус. Около него се разстила и го окръжава златно море, губи се и се топи в мъглявите далечини на хоризонта. Но самата фигура на Исуса е голяма и близо. Ясно се виждат преплетените стъбла и класове, които закриват донякъде нозете му. Из житата блещят алени макове и синя метличина. Исус остава все пак високо над повърхността на нивите. Дрехите му имат типичните си бои – червено и синьо, – фигурата се познава, лицето е същото. Но няма и капка следа от това невъзмутимо спокойствие, недостъпно и дори строго, няма и тая префинена красота, както е в общоприетите икони. Дрехите са без блясък, без драпировка, потъмнели и прашни, лицето е слабо, загоряло от слънцето, загрижено и скръбно, очите гледат замислено и кротко. И докато десницата е издигната и благославя, другата ръка се простира над нивите в едно движение, пълно с любов и състрадание. Исус благославяше обилния плод на земята, благославяше и края на тежкия човешки труд.

Поп Стефан не можеше да откъса очите си от тая икона. Забрави где се намира, за какво беше дошъл. Най-после той се съвзе и потърси с очи иконописеца. В стаята като че нямаше никой. Невъобразим хаос царуваше навред. Дъсченият под беше изкалян и нечист. Черупки от яйца, гипсов прах, парчета от сумпара, еренде и трески се валяха на всяка стъпка. Върху една мряморна плоча бяха разтрити разноцветни бои, лъщяха и листа от златен варак. Четки от различна големина бяха натопени в очукан и смачкан съд. Все пак от ВСИЧКО най-много бяха боите, насипани в най-чудно вати съдове: кафени филджани. Мидени черупки, тенекиени кутии, черепи от стомни и паници. Всичко това беше разпръснато в най-голямо безредие из стаята. Един тучен хаван беше сложен на стола и до него – няколко сухи кори хляб. Миришеше на лак, безир и разни други масла.

Това беше неприветното жилище на беден човек и в същото време – работилница, в която се криеше непонятно и тънко изкуство. Всред безкрайната бъркотия на стаята иконата изглеждаше още по-хубава, по-светла и по-нова, родена сякаш из околния хаос също тъй, както слънцето се ражда из мрачините на нощта. Но къде беше самият иконописец? Поп Стефан го търсеше с очи и най-после можа да го намери. Свит до леглото си, дядо Недко стоеше гърбом към вратата. Сянката, която се събираше в тоя ъгъл, и закачените отгоре дрехи още повече го закриваха. Подпрял глава с двете си ръце, той унесено и неподвижно гледаше в иконата си. Не усещаше и не подозираше дори, че при него е влязъл чужд човек.

– Недко! – извика високо поп Стефан.

Сивата купчина от дрипи се раздвижи. Показа се едно лице, сухо, пръстено и жълто, и към стария свещеник се устремиха две очи, запалени и светли като въглени, блуждаещи и занесени, като у някой сомнамбул. Тия очи гледаха, но сякаш не виждаха и не познаваха.

– Недко! – повтори поп Стефан, зачуден. – Тук ли си?

– Ела, отче, ела! – глухо и като че изпод земята се обади иконописецът.

Той се възви и без да промени в нещо позата си, загледа се пак в иконата.

Поп Стефан тръгна към него. Щом чу стъпките му близо до себе си, дядо Недко отпусна ръцете си, не без мъка откъсна очи от иконата и стана. Почтително, но мълчеливо и без усмивка, той поздрави поп Стефана и му целуна ръка. След това отново се загледа в иконата.

– Та ти си свършил вече! – заговори радостно поп Стефан. – А! Хубава, много хубава! Чудо си направил ти, Недко, чудо! Пък аз нищо да не зная. Болен бях и не съм излизал. Гледай, гледай! Че кога почна, кога я свърши? Господи, колко е хубава, колко е хубава…

Дядо Недко сякаш не чуваше и не разбираше какво му се говори. Той мълчеше, все тъй унесен и вглъбен в себе си. Голяма промяна беше станала у него: отслабнал беше още повече, набръчкана кожа висеше отдолу подбрадника му, той цял потреперваше като от треска. Страдание и скръб имаше на лицето му. Поп Стефан го изгледа загрижено и неспокойно.

– Недко – каза той, – не ми изглеждаш май добре. Да не си болен?

– Не, отче, нищо не ми е. Здрав съм, слава богу. Здрав съм, ама и твърде добре не съм.

Поп Стефан беше се загледал пак в иконата и не го дочу.

– Хубава е, много е хубава – повтаряше той.

След това той се замисли, помълча доста време и добави:

– Хубава е. Ама защо си я направил тъй? Не е като старата. Не е като други, както съм ги виждал. Там Исус е седнал, държи евангелие или е прав, но – друго е. А тук… И тия ниви. Защо тъй си я изписал, Недко?

Иконописецът обърна към него занесения си и блуждаещ поглед.

– Тъй го видях, отче! – каза той.

– Тъй го видя ли? Кого?

– Него, отче. Видях го тъй, както е на иконата. Както го гледаш ти сега. Тъй го видях.

Без да продума нещо, поп Стефан недоверчиво погледна иконописеца. Може наистина да е болен и да не знае какво говори. Дядо Недко разбра учудването му и тихо, с едно особено вълнение в гласа си, повтори:

– Видях го, отче. Видях го, ти казвам…

Поп Стефан не знаеше какво да каже.

– Седни, седни! – покани го дядо Недко. – Не ме гледай тъй. Нито съм луд, нито съм пиян. Седни. Ще ти разкажа всичко.

Той седна на леглото си, поп Стефан – на стола. И двамата гледаха иконата. Слънцето засядаше и меки златисти лъчи пълнеха стаята. Още по-живо и по-ясно сега изпъкваше образът на Исуса, излизаше сякаш из рамките на дъската, възставаше пред тях като безплътно н светло видение. Загледан в него, дядо Недко заговори тихо, почти шепнешката, като често се спираше, било от вълнение, било да си почине. Той почна от самото начало. Разказа колко добросъвестно е искал да удържи думата си, да не пие вече и да се залови за работа. Ходил в града, взел бои, взел всичко, което му трябвало. И започнал. Но не вървяло никак. Никак, никак! Започвал, не харесвал туй, което направял, и го оставял. Пак започнал отново – пак същото. Хабял боите, развалял дъските –нищо не излизало. От мъка, от яд, пък може и от човешка слабост, той не утраял и почнал пак да пие. Тогава – той си добре спомня това – беше го изругал на улицата. Пиел. Пиел и пак се опитвал да работи. Не излизало нищо. Явно било, мислел си той, че Бог е отнел дарбата му, че освен каруци и фирми нищо друго не може да пише.

– Разболях се от мъка вече, отче – разказваше той. – Идеше ми да умра. Една вечер лежах ей тука. Болен бях, цял в огън и треска, сън не ми идеше, обръщах се ту на една, ту на друга страна, като че бях легнал на тръни и на коприва. И какво не премислих. Мъчно ми беше, отче, мъчно ми беше за себе си. Без дом, без свой, ей тъй, самичък и отритнат. Никой не те приглежда, никой добра дума не ти казва. Все хули, все една отрова само. Лоши, лоши сме, отче, ний хората.

Той спря, въздъхна и си почина малко.

– Срамотно и грешно живях аз, отче – продължи той, – не крия – грешно. Ама и теглих, много теглих. Прекарах всичко през ума си нея нощ. Тегло, само тегло. И ако имаше нещо хубаво да съм видял и аз, то е било пак тука, в село. Нали помниш? Ходехме по нивите, когато бяхме малки, работехме. Дойдеше ли жетва, там лягахме, там ставахме. Хубаво беше тогаз. Мислих си за туй, мислих си за старите, бог да ги прости. И плаках, с глас плаках, отче…

Гласът на дядо Недко трепна. Поп Стефан слушаше, замислен и загледан в иконата. Дядо Недко продължи:

– Колко време се е минало тъй – не зная, не зная и какво ставаше с мене, буден ли бях, или бях задрямал. Изведнъж някаква светлина изпълни цялата стая, бледа и мътна, като бяла мъгла. Нищо не виждах в нея отпърво. Но ето след таз светлина се появи Той. И досущ тъй, както го виждаш сега. И нивите бяха тъй около него. И кротък и благ беше и тъй милостив, тъй милостив. “Утешителю! – извиках. – Господи, Исусе Христе!” Угасна светлината и Той се изгуби. Станах, развиделяваше се. Сложих дъската и почнах да работя. Всичко вървеше спорно и леко. Ръката ми повтаряше туй, щото очите ми бяха видели…

Дядо Недко млъкна. Дишаше тежко, очите му горяха.

– И вече не го видя? – попита поп Стефан.

– Не, не го видях вече.

– Божа работа, Божа работа.

– Вярваш ли ми, отче?

– Вярвам ти, как да не ти вярвам. Много си отслабнал. Трябва да си починеш вече.

– Едно нещо ще те попитам, отче.

– Какво? – попита поп Стефан.

– Виждаш как съм направил иконата. Той върви между нивите. Не тъй го пишат нашите майстори, не е тъй и в Ерминията. Не е ли противно туй на писанието?

– Нали тъй си го видял? – каза поп Стефан.

– Тъй го видях, отче.

– Той сам те е научил тогаз как да постъпиш. Какво противно и забранено може да има тук?

Все пак изглеждаше, че тази мисъл за първи път идваше в ума на поп Стефана и го затрудняваше. Той помълча малко и изведнъж, като че най-после добре беше си припомнил нещо, каза:

– Не. Нищо противно не може да има тук на вярата. Той сам често е говорил за туй. Не обичаше ли да уподобява в притчите си човешкия живот на нива, добрите хора – на житни класове, лошите – на плевели? Не наричаше ли последния час – жетва и ангелите – жетвари? Той говореше за туй, що беше около него, щото виждаше. А пък и онез, що го слушаха, бяха прости и бедни хора – рибари, овчари и земледелци като нас.

Поп Стефан стана и тръгна към вратата.

– Почакай – каза той, – аз ей сега ще дода.

След малко той се завърна. В ръцете си носеше малко евангелие, подвързано с кадифе и обковано със сребро. Поп Стефан отиде до прозореца, тури очилата си и отвори евангелието:

– Ето тук какво е писано – каза той и зачете: – “И в една събота, като минаваше през сеятбите, наченаха учениците му да късат класовете, като вървяха из пътят…” А тук пък е казано: “Тогаз рече на учениците си: “Жетвата е много, а работниците малко…”

По Стефан обърна няколко страници, намери това, което търсеше, и като погледна над очилата си към дяда Недка, каза:

– Но слушай! Виж колко хубаво е тука: “Ето, казвам ви, подигнете очите си и вижте, че нивята са бели за жетва…”

Това той прочете бавно, тържествено и напевно, както би го прочел в черква. После затвори евангелието и сне очилата си.

– Туй са притчи – каза той – и под тях друго се разбира. Но казах: Той говореше за туй, що виждаше и що обичаше. Живееше между тез, що се трудеха и страдаха. Тях познаваше Той. Хубаво, хубаво си на правил иконата, Недко! Хубаво е тъй, и тъй трябва да бъде.

– И аз тъй ще река, отче – нисичко проговори дядо Недко, все загледан в иконата.

И двамата замълчаха. Отвън се зачуха весели провиквания и звукове на гайда. Дядо Недко се обърна и се вслуша учуден.

– Вършачката докараха – каза поп Стефан. – Гледах ги и аз преди малко. Радват се много нашите селяни. Оставиха я у Вълчана. Там е хорото сега.

– А Вълчан дали си е дошъл?

– Вълчан ли? Защо ти е? Трябва да си е дошъл.

– Той е донесъл венеца тогаз – радостно каза дядо Недко.

Поп Стефан не го разбра.

– Венец за новата икона – повтори дядо Недко, – златен венец за Исуса. Вълчан дохожда с поп Доча. Гледаха иконата, взеха мярка.

– И венец ще има, значи? – учуди се поп Стефан.– Златен? Хубаво, много хубаво ще бъде. Аз ще поприказвам тогаз с Вълчана.

Стъмняваше се вече, когато поп Стефан си отиваше към къщи. Той вървеше бавно и тъй разсеяно гледаше пред себе си, чене забелязваше тия, които го срещаха и поздравляваха. Той беше изненадан и развълнуван. Учудваше го не толкоз промяната, станала с иконописеца, не и това, което му беше разказал. Учудваше от самата икона, тъй както беше я написал дядо Недко: узрелите ниви, сред тях Исус, добър и благославящ. Тоя образ продължаваше да вижда пред себе си поп Стефан и още повече се вълнуваше.

В първия неделен ден новата икона беше поставена в черква, отдясно на царските двери. Златният венец блещеше като слънце над узрелите ниви, из които вървеше Исус. Имаше много богомолци. Малцина само запитаха защо новата икона не беше изписана по стария и неизменен образец, тъй добре познат на всички. Благоговейно и с нескривано вълнение мъже и жени струваха дълбоки метани, кръстеха се и дигаха очи към тоя чуден образ, който извираше из глъбините на собствените им души. След черковния разпус мнозина се спряха да разгледат по-добре иконата. По-грамотните и по-любопитните прочетоха надписа, научиха, че – “Ктитор на настоѧщiѧ Iконы: Г. Вълчан Дуков”, забелязаха и много други подробности. Но никой не откри и не прочете двете думи, ситно написани и почти скрити в долния край на иконата: “Рука Недкува”.

Наскоро след това дядо Недко се разболя. За него се погрижи пак поп Стефан, прибра го и го настани у дома си. В село поговориха ден-два за иконописеца и скоро го забравиха. Но Вълчан беше на върха на славата си. Новата вършачка, забулена със зелените си брезенти, стоеше в двора му, като доведена отдалеч невяста. Всеки, който минеше оттам, неволно се поспирваше, поглеждаше я и радостно се усмихваше. Тя беше сигурният залог на общото благополучие. Поп Дочо, доволен от успехите на дружеството, на всяка крачка хвалеше Вълчана, приписваше му и свои, и чужди заслуги. Разчу се и за подарената икона. За нея говореха много, но още повече говореха за златния венец. Пресмятаха тежестта на златото, определяха броя на претопените за него жълтици, стойността на които изкарваха на баснословна сума. Имаше, разбира се, нещо преувеличено в това, но все пак тая пожертвувателност беше голяма, не всеки беше способен за нея и подобни примери можеха да се посочат само в миналото. Старият чорбаджия беше обкръжен с общо уважение и почит. Греховете и недостатъците му се забравиха. Виждаха се само добрите му дела и за тях сега говореха всички.

“Жетварят”