Чужди интереси съсипват българското образование
Хайтов безкомпромисно посочваше кривините не само в полето на образованието, но и в цялата ни съвременна действителност В навечерието на първия учебен ден да си спомним, че Николай Хайтов съзираше в просветните реформи корените на българското отродяване   На прага сме на първия учебен ден. Датата 15 септември съвпада и с годишнината от рождението на Николай Хайтов. Ако днес беше жив, писателят щеше да навърши 94 г. Но въпреки че сега той ни гледа от небесните селения, сред нас са останали неговите слова, които продължават да звучат все така актуално и да ни предупреждават за опасностите, които заплашват просперитета на нашата нация. Една от болните теми, във връзка с която той тревожно биеше камбаната, е съдбата на българското образование в съвременните условия.

Разпадането на образованието под напора на чужди сили е един от фундаменталните проблеми, в който Николай Хайтов търси катаклизмите на българското отродяване. За него това е част от разрухата, която изживяваме днес, предизвикана от планирания външен и вътрешен хаос, за да ни превърнат по-лесно в колониална страна с колониална администрация.

Писателят въобще не поставя под съмнение факта, че промените в духовната сфера са пряко свързани с училището, а в известен смисъл са дори и моделирани от него.
Николай Хайтов не за първи път прави обект на своята публицистика проблемите на българското образование. Те присъстват в неговото творческо наследство още от началото на 70-те години на ХХ век, когато в поредица от статии и интервюта той не се поколеба да постави пръст в раната, изговаряйки познати, но потулвани истини.

Така например в статията си „Да работим – тая славна дума” (в. “Работническо дело”, май 1984 г.) Николай Хайтов развива идеята, че училищното образование и възпитание не е всесилно, че новородените не са „табула раза”, върху която можеш да развиеш всякакви възможности и способности (от всяко дърво свирка не става – казва народът), а опитите да се направи едва ли не от всяко дете гений са смехотворни и грандомански.

На бележкарството и на порочния стремеж да се ликвидира второгодничеството (доминирал в българското училище през 70-те години на миналия век) е посветена и статията „Успех и... успеваемост”, публикувана първоначално във в. “Литературен фронт” през август 1973 г. „...Каквото и да правим в училището, колкото и умно, колкото и упорито да го правим – слаби ученици ще има, а следователно и второгодници, това ще е напълно естествено... Не е естествено да искаме да няма. И не само че не е естествено, но повтарям: вредно е, защото поставянето на едно невъзможно изискване пред учителите неизбежно води до извращения: учителят се вижда принуден да пише спасителни тройки и четворки, за да няма повтарящи ученици и да не попада той лично в категорията „слаб учител” – отбелязва авторът.

Не по-малка беда е и податливостта на нашето образование (особено сред хуманитарните науки) на политическия суховей и идеологическата агресия, целещи неговото ревизиране и прекрояване.
Печални са примерите в това отношение от 50-те години на ХХ век, когато е налице процес на  глобално политизиране на образователната система и превръщането й в идеологически инструмент за интернационализирането – всъщност сталинизирането – на страната и народа ни и създаването на нов социалистически човек, необременен от „рецидивите на капитализма“.

И ако в текстовете си от 70-те и 80-те години на ХХ век Николай Хайтов поставя важни, но все пак второстепенни акценти, то публицистиката му от 90-те години на изминалото столетие рязко изостря взаимовръзката между реформите в образователната сфера и започналото притъпяване на националното чувство.
Тя показва, че за писателя съдбата на българското образование не е резултат от мимолетен интерес, а възлов въпрос, засягащ съзнанието и светоусещанието на младите поколения, отношението им към другите народи и в крайна сметка тяхната културна самобитност и идентичност.

Главният, изключително болезнен и с непридвидими последици проблем за Николай Хайтов е започналата след 1989 г. в родното ни училище “саморазправа” с патриотизма, туширан за сметка на една криворазбрана интеграция. Тя е съпътствана от притъпяването на чувството за национална принадлежност и инстинкт, от заличаването на „здравословната” граница между патриотизма и национализма, изкоренявайки по този начин обичта към родината и родния език. Един от основните “инструменти” в тази посока писателят вижда в настъпилото от началото на 90-те години на ХХ век прекрояване на учебните програми в училище, преследващо първо „изковаване” на „граждани на света”, а чак след това българи.

Извършено чрез осакатяване на историческото образование и пренагласяне на литературното обучение, то негласно е насочено към прогонването на любовта към отечествената история и българския език, към изкореняване на родолюбието.
Така наред с отстраняване на заварения идеологически „баласт” се стига до ликвидиране на българщината, до осуетяване на “единствената възможност за заквасването на учениците с българска “мая” и в крайна сметка до духовното ни нивелиране.

В статиите си „Не е изключено стражари да подпомагат изучаването на родната история” и „Изкуството да се прави черното бяло” Николай Хайтов се обявява рязко против “стратегията” на отпечатаните през 1993 г. “Записки по история на България – 681–1878”.
„Знаменателна” е в тях разработката например на османския период, преследваща всаждане на една изопачена, захаросана представа за турското владичество, както и омаловажаването и обезсмислянето на опитите за отхвърлянето му, стигащи едва ли не до извода, че „ползата от националното ни освобождение е повече от съмнителна”.

Не по-малко недоумение буди у автора на „Хайдути” и „Родопски властелини” заместването на понятието „турско робство” с енигматичното „българските земи в контактната зона на две цивилизации”, подминаването на такива явления като еничарството и съпротивата на българските хайдути, както и фактът, че масовите кръвопролития в страната, разграбването, разрушаването и опожаряването на християнските храмове и манастирите са приписани на религиозни фанатици, а не на османската военна сила и на целенасочената имперска политика.

Писателят намира смисъла на историческото обучение, само ако то бъде превърнато в градивна духовна сила и започне да създава национално самочувствие у подрастващите, в способността му да ги възпитава в любов към отечеството и готовност да поставят обществените интереси над личните.

Нарушението на тяхното равновесие и насаждането на безродничеството води до духовен вакуум и до изпадане на обществото в болестно със­тоя­ние. Израз на това схващане е статията „Историята – крайъгълният камък в образованието”, където Хайтов определя значението на обучението по история и литература да възпитава в учениците граждански добродетели и преди всичко най-ценната от тях: родолюбието, превърнато през последното десетилетие на ХХ век в грях, за да бъдат обслужени по този начин текущите сега в страната ни и на държавно равнище отродителни операции.

Според него разстройството на историческото образование не е случаен процес, а обмислен факт, подпомагащ дебългаризацията на родината ни. Това не са „цехови проблеми”, резултат от определени „структурни промени” в Министерството на образованието, а целенасочени ходове, преследващи изваждането на историята като инструмент в изграждането на националното съзнание.
„Да промениш съзнанието на хората чрез образованието е най-изгодно, най-евтино, пък и най-лесно: без да вкарваш войски, танкове, клане икървища и вдигаш тупурдии за цял свят” – гръмко посочва истината Хайтов.

Неговата борба за съхраняване на изконния дух на родните училища е видима и в безапелационната му позиция срещу предложения през 1993 г. от Световната банка проект за развитие на българското образование, отварящ път на едно космополитно, отродително по същността си възпитание.
Възпитание, което преследва една основна цел: денационализация и ликвидиране на понятия като патриотизъм, национални идеали, национално съзнание.

В първата част на „Троянските коне в България” той разкрива същността на някои от условията на Световната банка към българското правителство, за кои­то обикновеният гражданин (както се и очаква) няма никаква информация. Ето част от тях: постановленията на Министерския съвет, засягащи реформите в образованието, да бъдат удовлетворителни за банката; назначаването на управленския персонал да бъде предмет на съгласуване с банката; включване в програмите на чуждестранни членове и консултанти; за новите учебници да има конкурс, приемлив за банката; критериите, насоките и процедурите за отпускане на средства от фондовете за висше образование и изследователска дейност ще бъдат тези на банката и пр.

Николай Хайтов не се поколеба на висок глас да заяви, че Световната банка е враг на традициите в нашата просвета и работи срещу духовното присъствие на България в съвременния свят.
В своето открито писмо (съвместно с проф. Николай Генчев) до министър-председателя на Република България той изразява тревогата си за съдбата на българското образование, ако бъдат приети условията на тази институция и бъде ратифициран съответният заем.

Според него те са неприемливи, защото „погазват суверенитета на Република България; напълно пренебрегват постиженията на българското образование, разграждат и изцяло унищожават образователната ни система; не само, че не ни интегрират с Европа и света, но и ни отдалечават от това интегриране с десетки години; икономически и финансово са не само неизгодни, но и катастрофални”.

Още по-категоричен е писателят в интервюто си пред в. „Учителско дело”, в което изтъква: „Ако Световната банка успее да поеме образо-ванието на българските деца в свои ръце... с нашата младеж е свършено! Това ще бъде по-лошо, отколкото нашествието на вражески сили на територията на България”.
Така или иначе, страната ни може да заеме своето достойно място в Европа, само ако превърне образованието в основополагащ приоритет – част от държавна стратегия, а не в частна грижа и привилегия.
Ключови думи: Николай Хайтов, годишнина от рождението на Хайтов, книгите на Хайтов, спомен за Хайтов
    Галерия Книгите бяха неразривна част от живота на големия Николай Хайтов Един от заветите на писателя срещу отродяването бе да не продаваме бащините си имоти, а да ги пазим за поколенията Хайтов бе чест гост и на Националния военноисторически музей и яростно отстояваше опазването на историческата истина такава, каквато е, като докрай се бореше срещу изопачаването й в полза на партийни идологеми и чужди интереси Писателят беше винаги грижовен към децата и се тревожеше искрено за тяхното бъдеще