МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА УНГАРИЯ, ВИКТОР ОРБАН: ВЪПРОСЪТ„КОЙ НИ УПРАВЛЯВА?“ Е КЛЮЧОВИЯТ ВЪПРОС  

БИ БИЛО ЕДНА ТЪЖНА ИСТОРИЯ ДА СЕ ОТЪРВЕШ ОТ РЕЛИГИОЗНАТА ВЯРА, НАЦИОНАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ, СЕМЕЙСТВОТО И ДОРИ СЕКСУАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ.ТОВА НЕ Е СВОБОДА.

ИМА ФАМИЛНА НИШКА ОТ КОМУНИЗМА ПРЕЗ ПОКОЛЕНИЕТО НА ’68 (КАТО НАПРИМЕР БИВШИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕР ДАНИЕЛ КОН БЕНДИТ) ДО БРЮКСЕЛСКИТЕ БЮРОКРАТИ И МЕДИИТЕ ДНЕС.

КСЕНОФОБИЯТА Е ОПАСНА, НО ПАТРИОТИЗМЪТ Е ХУБАВО НЕЩО, КАЗВА ОЩЕ УНГАРСКИЯ ПРЕМИЕР

Интервю на Чарлз Мур за в. Дейли Телеграф (Великобритания)

Виктор Орбан току що е приключил срещата си с Дейвид Камерън. Била е по-спокойна от първата му с Маргарет Тачър (2001). Той си спомня, че първите й думи били: „Не съм доволна от вас“. Тя била на ядосана, че Унгария не направила повече, за да помогне на войниците на НАТО срещу сръбската агресия.

Независимо  от безцеремонното поведение на Тачър, Орбан е неин почитател. Неговата кариера започва през 1988 година, когато е един от 37-те млади студенти и интелектуалци, които основат партия срещу комунистическо управление в страната.

Той казва още за нея: „Нейната роля беше много важна –  винаги е била на страната на свободата, винаги е била антикомунистка. Тя казва: „Няма такова нещо като общество“. Много харесвам това изказване, защото в европейската политика хората винаги са говорили на изкуствен социологически език. Социалното инженерство беше много популярно“.

Когато през април 2013 той дойде на погребението на лейди Тачър, много е харесал това, че епископът на Лондон е обяснил какво е имала предвид с това знаменито изказване. „Погребението беше много живо и британско – не оплакване, както би било на континента – повече като отдаване на почит.“

Виктор Орбан, умно момче от провинцията, печели стипендия от Джордж Сорос за Оксфорд, където изучава гражданското общество през погледа на либерални политически философи като Джон Лок. Той обожава бурята от идеи там, но това е есента на 1989 и Берлинската стена е на път да се срути. Тогава е шансът за изграждане на либерално гражданско общество у дома. „Казах си: ‘Виктор, какво правиш тук?‘ и използвах повода на първите свободни избори през март 1990 година, за да върна обратно“.  

За пръв път е  министър-председател през 1998 до 2002, и после, след години на опозиция, се завръща на власт след голяма изборна победа през 2010. Управлението му е противоречиво. Често е обвиняван от Европейския съюз, в прекален национализъм, в ограничаване на медийната свобода, политизация на съдебната система и на централната банка, дори разпалване на етническо напрежение. Дали големият борец да либерална свобода се е променил? Има ли риск да стане авторитарен лидер в своята страна, подобно на Владимир Путин?

„Риск има“, изненадващо признава Орбан, въпреки че той е много по-малък ако Унгария е икономически стабилна. Той смята, че обстоятелствата са се променили.

През последните 200 годни „Мотивация № 1 за унгарците е била да настигнат много по-конкурентните западняци“. До момента на кредитната криза Орбан е вярвал, че това може да бъда постигнато чрез още по-задълбочена евроинтеграция между страните в съюза. Сега вече се съмнява.

Кризата показа, че не очевидно, че ЕС може да се справя по-добре от националните държави. За разлика от британците, той не може да заяви, че присъединяването към еврозоната е неприемливо, защото тя е притегателен център за една малка страна: „но аз не бързам. Да стоиш на своите собствени крака е по-важно от всякога“. Унгария със сигурност няма да се присъедини преди да достигне 90 % от БВП на тези, които вече са вътре, а сега той е в долната граница на 60-те %.

„Като остарявам [все още е само на 50 години], ставам все по-скептичен. Ценностите са по-важни от парите. Националният суверенитет е все по-важен в моето съзнание. Въпросът: „Кой ни управлява?“ е ключовият въпрос“.

Затова той подкрепя усилията на Дейвид Камерън за промяна на европейските правила: „В края на краищата ще имаме нужда от нов основен договор“. Той иска да се присъедини към Великобритания в съпротивата срещу „пълзящото движение на Брюксел за изяждане на националния суверенитет“.

Старият отговор, че всичко, което западняците правят е по-добро, сега е „глупав“. През 1980-те години, въпросът, който си задаваха унгарците беше „как да се отървем от нещата“ – комунизъм, държавна репресия, прекалена регулация. Сега това трябва да спре. Има неща, които трябва да се подкрепят в интерес на цивилизацията, а не да се изоставят: „Би било една тъжна история да се отървеш от религиозната вяра, националната идентичност, семейството и дори сексуалната идентичност.Това не е свобода“

В някои училища на континента, има идея „децата да не бъдат възпитавани като момчета и момичета“, а по-късно сами да избират сексуалната си идентичност. „Понякога има отделни съблекални за тези, които не знаят какви са“, обяснява Орбан.

Какво отговаря на обвиненията, че разпалва стари етнически, териториални страсти в региона? Някои го обвиняват за възхода на фашистката партия Йобик в Унгария. Неговият отговор се основава на разбирането му, че „Ксенофобията е опасна, но патриотизмът е хубаво нещо“. Етническите спорове, често за територии, са „част от живота в Източна Европа“, казва той.

„Как живеем с това?“, пита той. „Решението е да не лъжем“. Радикалите от ляво и от дясно са около 15 % от гласоподавателите между тях. Това е твърде много за удобство, но „далеч от мнозинство“.

Орбан вярва, че сърцевината на проблема в Европа, е фактът, че комунистите никога не били напълно победени. Комунизмът като идеология „няма стъпка за нашето бъдеще“, но за разлика от нацизма, той доминира толкова дълго (40 години в унгарския случай), че неговите лидери, които „не бяха глупави хора“, създадоха култура, която поддържаше властта им. Те насърчаваха завистта „като възприемане на живота“, като караха хората „да не се съгласяват със света, такъв какъвто е, и да се опитват да го разрушат“.

Те също така насаждаха вяра в „благата без някакво лично усилие“. В Унгария, комунизмът донесъл това, което той нарича: „заучена безпомощност“, преднамерено разрушение на личната отговорност, което е разбило средната класа.

Дискутирахме връзката на Ед Милибанд и неговия баща марксист. Без да коментира ситуацията при лейбъристите, Орбан казва, че има фамилна нишка от комунизма през поколението на ’68(като например бившия революционер Даниел Кон Бендит) до брюкселските бюрократи и медиите днес.

„Комунистическото наследство се ожени за радикалните либерали днес. Тази генеалогия съществува в Европа днес“.  Той я открива в доктрината на европейските човешки права и опитите на европейската комисия да наложи културна и конституционална еднаквост на страните членки.

За консерваторите, продължава той, това е трудно, защото „откриваме, че трябва да спорим, а консерваторите по принцип предпочитат просто да си живеят. Стесняваме се да влагаме енергията си, но трябва да го правим на европейско ниво“.

Самият Орбан не е стеснителен. Готов е за битка. „Боксът е благороден спорт“, декларира с войнствен тон. На Запад политиката често е „просто кариера“. За него, казва той, е нещо много повече. Помни трудните времена в края на 1980, когато ФИДЕЗ, тогава малката му партия, се изправя срещу съветите, профсъюзите, милицията и апаратчиците. „Бяхме обградени и спечелихме. В сравнение, днешния риск е нищо. Един фъстък“.

Превод: Калоян Методиев