nreporter.info

Марин Деведжиев*

През 1938, когато демографският проблем за първи път се очертава пред страната ни, професор Стефан Консулов предупреждава, че “най-голямата опасност пред българския народ е неговото стопяване”. Седемдесет и пет години по-късно, статистическите данни от последното преброяване, публикувани на 19 април 2013, показват, че населението на България през 2011 е било 7 282 000 души, т.е колкото е било и преди 60 години, като се отчита ръст единствено при циганите и принадлежащите към други етноси, докато българското население еднозначно се топи.

През 2004 този процес привлече вниманието на ООН, чиито експерти предупредиха, че в това отношение България е на първо място в света. Горе долу по същото време доц. Михаил Мирчев публикува резултатите от своите научни изследвания, в които се посочва, че “от четири новородени, само едно е българче”, което пък му даде основание да заключи, че “Българския се намира в положение на автогеноцид”. В отговор, тогавашният директор на Демографския институт при БАН проф. Петър-Емил Митев заяви, че “положението не е чак толкова трагично” и препоръча да не се нагнетява излишна истерия. Година по-късно директорът на Центъра за изследване на неселението при БАН доц. Татяна Коцева също изрази мнение, че “катастрофалните внушения за изчезването на българската нация са нереални прогнози… Политизирането на демографския проблем е кауза пердута”.

Тези изявления на хора, които са призвани (най-малкото поради заеманите от тях длъжности) да оглавят усилията за преодоляване на задълбочаващата се демографска криза, попречиха за предприемането на необходимите спешни действия. Неслучайно, когато на 19 април 2013, т.е. по време на намиращата се в разгара си предизборна кампания, бяха публикувани цитираните по-горе тревожни данни на статистиката, не чухме някой от кандидатите за народни представители на големите партии да има програма за противодействие на демографската криза, поразила България.

Рядко се споменава, че в страната има голям брой села с население под 50 души (1130 през 2011), които се обслужват от само един магазин за хранителни стоки. А в многото селища с население под 50 човека няма и магазин и се разчита само на спорадични доставки от града.

Малцина коментират крайно негативните последици от масовото преселване в столицата и другите големи градове (само през 2011 от селата в градовете са се преселили 140 000 души). Статистиката сочи, че все по-често броят на умрелите нахвърля този на новородените, което превръща столицата и другите големи градове в своеобразни “демографски топилни”.

Както е известно, правителствените мерки за преодоляване на демографската криза у нас датират от 60-те – 70-те години на миналия век. Тогава беше създаден Комитет за битови услуги с ранг на министерство. Изготвената от него програма групираше населените места в 105 териториални единици за комплексно обществено обслужване. Когато за тях бяха изготвени отделни проекти обаче, самият комитет беше закрит.

Следващите инициативи за преодоляване на демографската криза бяха свързани със съставянето на Генерална схема за териториално развитие на производителните сили, чието изготвяне беше възложено на Комитета по планиране, на така и не бе осъществено.

През 1976, с обединяването на три различни института, беше създаден Комплексен научно-изследователски институт по териториално устройство, градоустройство и архитектура (КНИПИТУГА), който да състави Единен териториално-устройствен план (ЕТУП), на чиято основа да започне да се реализира цялостно държавна политика против демографската криза.

Методиката на този план стана обект на широка дискусия. Той касаеше всички сфери, определящи условията на живот в окръзите и техните населени места: труд, обитаване, обслужване, межуселищен транспорт, инфраструктура и т.н. На базата на ЕТУП съществуващите тогава 1492 общини бяха окрупнени в 300 селищни системи. Целта беше, чрез тях да се гарантират равностойни условия на живот и в центъра, и в периферията. Неслучайно основният труд на института за селищните системи беше преведен и издаден в Куба и Съветския съюз.

На проекта за ЕТУП и свързаните с него селищни системи се противопоставиха обаче ръководствата на съществуващите окръжни народни съвети, както и тези на столицата и големите градове. Те използваха всички средства, с които разполагаха, за да върнат системата на общините и да пратят проектите за селищните системи в забвение.

По-късно бяха съставени и публикувани методики за Национален териториално-устройствен план, но през следващите 33 години и те не влязоха в действие. Без наличието на необходимата мотивация, бяха създадени т.нар. райони за планиране, чрез които да се разпределят ресурсите за селищната мрежа. Тези райони обаче нямат администрация, чрез която да се осъществява управлението, което означава, че управленската дейност на Министерството на регионалното развитие и благоустройствата няма точен адресат. А доколкото, именно то отговаря за развитието на селищнатата мрежа, в която се развива и демографската криза у нас, това означава, че преодоляването и няма как да бъде организирано на национално равнище.

Разширяващата се геодемографска криза възражда актуалността на селищните системи, като доказано териториално-устройствено противодействие на негативните демографски процеси. Несъмнено създаването им ще бъде доста по-трудно, отколкото през 70-те години на миналия век, но се налага да го направим, ако искаме да спрем по-нататъшното стопяване на българското население.

———————

* Председател на Българското геополитическо дружество

Източник:  geopolitica.eu /nreporter.info/