За земята на България, за мораториума, за нашата национална сигурност и за ЕС

• октомври 27, 2013

 

Не са много народите по света, които назад във вековете са вдигали оръжие преди всичко заради своята земя; които са посветили най-възторжените произведения от своя фолклор на своята земя; които възпяват в държавния си химн не друго, а своята земя. Българският народ е един от тези малко на брой народи и това не е случайно. Не е случайно и определянето на земята в чл. 21, ал. 1 от българската Конституция като „основно национално богатство, което се ползва от особената закрила на държавата и обществото“. Въпреки, че практически ние вече нямаме армия, като рудимент в Конституцията продължава да стои и чл. 59, според чиято първа алинея „защитата на Отечеството (разбирай – на нашата земя) е дълг и чест за всеки български гражданин“, респективно – „измяната и предателството към Отечеството са най-тежки престъпления и се наказват с цялата строгост на закона“.

Във връзка с горното решението на Народното събрание (НС) от 22.10.2013 г. да продължи мораториума върху придобиването на собственост върху българска земя от страна на чужденци и чуждестранни юридически лица с още 7 години (до 01.01.2020 г.) изглежда логично и правилно – още повече, че е подкрепено от 171 гласа „за“ (от които 89 на ГЕРБ, 59 на БСП и 23 на АТАКА) при 38 „против“ и 12 „въздържали се“, което демонстрира убедително мнозинство, почти достатъчно за извършването на конституционни промени. Истината обаче е, че цитираното решение е юридически закъсняло и издава остра политическа безпътица. Това обосновава нашата неблагоприятна прогноза за цялостното развитие на българската държавност в близко бъдеще.

Проблемите със земя съпътстват нашия народ от самото възстановяване на българската държавност през 1878 г. Още преди да е затихнала радостта от Освобождението, българското землище е разпокъсано с решенията на Берлинския конгрес и голяма част от нашите сънародници остават извън пределите на България. Намесата на Великите сили в Европейския Югоизток предизвиква серия от братоубийствени войни, спечелили на Балканите прозвището „буре с барут“. По време на Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата и двете Световни войни, и по време на Македоно-Одринската епопея, българите десетилетия наред преследват неуспешно своя идеал за национално обединение (отразен като девиз и в нашия държавен герб), като нерядко са предавани в своята борба дори от властите в София. С установяването на комунистическата власт кръвопролитията между балканските държави затихват, но онази част от българския народ, която е останала в пределите на България, се изправя пред още по-голямо изпитание. В условията на социалистическа власт земята е отнета от ръцете на хората и те от независими собственици се превръщат в пролетари-работници на държавна надница. Именно тук, по безпрецедентен за нашата вековна история начин, се къса връзката между българина и земята му. Последната, макар да беше върната „в реални граници“ след демонтирането на комунистическия режим, вече нямаше същото значение за наследниците, отгледани от изгонените от землищата им техни родители в панелните работнически квартали по градовете и превърнати по този начин в работници-надничари. С извършената по убийствен начин след края на комунистическия режим поземлена реформа, разрушила завареното едро механизирано селско стопанство, се сложи близо 20-годишен „мораториум“ върху нашата обработваема земя и тя беше обречена на запустяване и обезценяване. Последното предпоставя всички последващи усложнения, които направиха настоящата тема актуална.

С либерализирането на българския пазар за недвижима собственост от началото на 90^-те и в условията на нечувано беззаконие и произвол, малък брой инвеститори започнаха да изкупуват масово и без това пустеещите парцели, на безценица, като допринесоха – вече по пазарните правила на новото време – за обезземляването на все по-широки слоеве от народа ни. Във връзка с този процес трябва да споменем т.нар. „заграбване на земя“ (Land Grabbing), което по наблюдения на Световната банка довежда в световен мащаб (главно в бедните държави от Латинска Америка, Африка и Азия, но вече и в Европа) до съсредоточаване на все повече земеделската земя в ръцете на все по-малък брой крупни земевладелци – често с чуждестранен произход и обвързани с транснационални спекулативни интереси. По този начин вече над 50% от земеделската земя в Европа е собственост на едва 3% от действащите на Стария континент аграрни компании. Само в Германия към 1960 г. малките фермерски стопанства са надхвърляли 1’250’000, докато през 2010 г. са сведени по пътя на окрупняването от страна на големите аграрни компании до 300’000. Колкото по-голяма част от земеделската земя не е в ръцете на хората, които реално я обработват, толкова по-големи части от населението биват обричани на наемно-работническо съществуване. Нещо повече – концентрирането на обработваемата земя в ръцете на транснационални компании, които извличат на база притежаваната собственост все по-значителни публични средства под формата на селскостопански субсидии (в условията например на все по-изразително свиване на социалните разходи), превръща крупните поземлени собственици в независими от интересите на местното население центрове на финанси и лобиране. Това по наблюдения на Световната банка започва да застрашава т.нар. „хранителен суверенитет“ на държавите (възможността им да изхранват своето население сами от собствената си земя). Последното от своя страна заплашва националната сигурност на засегнатите държави и е предпоставка за бъдещи размирици.

Отчитайки цитираните по-горе фактори и процеси, народните представители от VII Велико народно събрание въведоха конституционна забрана за придобиването на българска земеделска земя от чуждестранни физически и юридически лица. Под натиска на евро-атлантическите партньори в хода на преговорите за присъединяване на България към Европейския съюз (ЕС) обаче беше поставено ултимативното условие тази конституционна забрана да отпадне. През 2005 г. (по времето на НДСВ) изискването беше изпълнено стриктно съгласно указанията – беше определено в чл. 22, ал. 1 от Конституцията, че чужденци и чуждестранни юридически лица [ще] могат да придобиват право на собственост върху земя при условията, произтичащи от присъединяването на България към ЕС или по силата на международен договор (…), както и чрез наследяване по закон“. Тогава бяха взети и редица други важни решения за устройството и функционирането на българската държавност в контекста на бъдещото европейско членство, което доведе до конституционно оспорване на част от решенията. В тази връзка интерес представлява особеното мнение на Конституционен съдия Живан Белчев, постановено по Конституционно дело №3 от 2004 г. Още тогава Конституционен съдия Белчев предвижда, че

„под формата на гражданскоправни сделки ще бъдат разпродадени големи части от нашата обработваема земеделска земя, която е най-плодородната в цяла Европа. Поради спецификата на земеделското производство, купувачите на земеделска земя ще бъдат изключително и само от съседните ни държави. (…) Държавна политика ще стане на икономически по-силните и по числеността на населението по-големи наши съседи, настоящи и бъдещи членове на ЕС, да изпращат в нашата стана богати купувачи, които да закупуват големи площи земеделска земя. Постепенно и методично българският етнос ще бъде изтласкван от закупените и прилежащите към тях земи, а настанилите се там етноси в недалечно бъдеще ще поискат обособяването на автономни териториални образувания. Никакви гратисни периоди, дирижирани от ЕС и никакви последващи законови ограничения на свободния режим за закупуване на земя от граждани и юридически лица от други страни-членки на ЕС няма да спрат ерозията на единната българска държава. (…) Не може прокламираният от ЕС принцип за свободно движение на стоки, лица, услуги и капитали да бъде по-висш принцип от принципа за националния суверенитет. (…) Изведнъж държавата сама ще се постави в положение да бъде изхранвана от чужденци. А какво бъдеще има тази държава, която няма собствена земя и не може да изхрани собствения си народ?“

Особеното мнение на Конституционен съдия Белчев – макар да е постановено по съвсем друг повод – е ярък пример за предвиждането още в онези времена на процесите, дефинирани десетилетие по-късно от Световната банка като „заграбване на земя“ (Land Grabbing).
Предоставянето на възможност чуждестранни физически и юридически лица да придобиват свободно недвижима собственост (включително земеделска земя) в България е условие за членството ни в ЕС, наложено от принципите, записани още през 1957 г. в Рим, в Договора за създаване на Европейска общност (ДСЕО). Съгласно чл. 14, ал. 2 от ДСЕО вътрешният пазар на Общността „обхваща пространство без вътрешни граници, в което е осигурено свободното движение на стоки, лица, услуги и капитали“. Това означава, че страните-членки на ЕС следва да отворят своите пазари – включително за земеделска земя – по отношение на граждани от другите страни-членки. Договарящите страни декларират в преамбюла към ДСЕО своята загриженост „да заздравят единството на своите икономики и да осигурят хармоничното им развитие чрез намаляване на различията, съществуващи между различните региони и изостаналостта на по-слабо облагодетелстваните региони“. Водени от тази загриженост и отчитайки икономическата действителност в България и Румъния, договарящите страни допускат под формата на „преходни мерки“ за определен период от време свободното движение на стоки, лица, услуги и капитали между новоприсъединяващите се балкански страни и останалите части на ЕС да бъде ограничено в определени области с цел изглаждане на чувствителните разлики в жизнения стандарт и в обществено-икономическото устройство.

Така, на осн. чл. 20 от Договора за присъединяване на България към ЕС е изготвено Приложение VІ „Преходни мерки [за] България“ (неделима част от Договора), където са договорени редица „временни мерки“. В чл. 3 „Свободно движение на капитала“ са предвидени мерки относно придобиването на недвижима собственост от граждани на други страни-членки:

„България може да запази в сила, за срок 5 години от датата на присъединяване, ограниченията, съществуващи в нейното законодателство към датата на подписване на Договора, по отношение придобиването на право на собственост върху земя за второ жилище“ (§1) и „България може да запази в сила, за срок 7 години от датата на присъединяване, ограниченията, съществуващи в нейното законодателство към датата на подписване на Договора, по отношение придобиването на право на собственост върху земеделска земя, гори и горска земя“ (§2).

България се възползва от тези „временни мерки“, като налага мораториум за придобиването на недвижима собственост от чужденци в максималния договорен срок. Официалната цел на това е стандартът в нашата страна да се покачи и доближи равнищата от Централна Европа преди отварянето на пазара, за да не се позволи българската земя да бъде изкупена за стотинки и българите да бъдат обезземлени в собствената им страна. Мярката обаче е крайно половинчата, тъй като въпреки ограниченията всеки чужденец (включително и такъв извън ЕС) може да си направи търговска регистрация в България и да изкупи чрез своята местна търговска регистрация толкова българска земя, колкото желае. Междувременно ограничението по §1 е изтекло тихомълком на 01.01.2012 г., без да породи някакви вълнения в публичното пространство, а ограничението по §2 трябва(ше) да изтече на 01.01.2014 г.

В чл. 3, §2, ал. 3 от „преходните мерки“ по Приложение VІ е определено да бъде направен общ преглед на ограничението за придобиване на собственост върху земеделска земя, гори и горска земя „на третата година след датата на присъединяване“. Това означава, че прегледът е трябвало да бъде направен през 2010 г. (по времето на ГЕРБ), когато в медийното пространство се появиха откъслечни публикации за намерението на действалия по онова време министър на земеделието и храните Мирослав Найденов и неговия румънски колега Михайл Думитру да предоговорят условията по мораториума – предвид обстоятелството, че стандартът в двете страни далеч не се е повишил и либерализацията от 2014 г. би заварила новоприсъединените балкански страни в крайно неизгодно положение. Независимо от така формулираното намерение към реални действия тогава не се пристъпи и медийно отразеното намерение на Найденов и Думитру потъна без по-нататъшни съобщения по темата. Бързаме да разсеем разпространилите се в публичното пространство спекулации, като поясняваме, че в цитираната ал. 3 е определено Комисията да представи доклад пред Съвета, който от своя страна може с единодушно решение само „да съкрати или да прекрати преходния период“. С други думи, министрите Найденов и Думитру не са могли през 2010 г. да направят нищо друго въз основа цитираната разпоредба, освен да поискат намаляване продължителността на преходния период или неговото отпадане още в онзи момент. Удължаване на преходния период на основание цитираните текстове не е било възможно.

Правната същност на мораториума, който 171 български народни представители наложиха на 22.10.2013 г., е двояка. От една страна мораториумът влиза в противоречие с европейското право и с договореностите, обвързващи България от момента на нейното присъединяване. Това обаче не лишава напълно мораториума от правна стойност – противно на упорито разпространяваното мнение в българското публично пространство. Народно събрание (все още) е върховен изразител на суверенитета на България и като такъв може да взема всякакви решения, включително и за денонсирането на определени клаузи от правната рамка на ЕС. Това обаче не може да стане с обикновено решение – за целта е необходима промяна в Конституцията (предвид конституционния принцип за предимство на европейското право спрямо противоречащите му законодателни или по-нискостоящи български решения). Никой в ЕС не може да възспре България да промени своята Конституция и да направи по този начин част от европейското право несъвместима с правовия ред в България. Това обаче по всяка вероятност ще рефлектира в ответни действия, при които евентуална наказателна процедура е най-малкият проблем. Възможно е спрямо България да бъдат наложени редица резерви, включително ограничаване параметрите на членството. И най-ироничното в случая е това, че дори в условията на мораториум чужди граждани (включително и такива извън ЕС) могат съвсем свободно да продължават да придобиват българска земя по представената по-горе схема. Изводът е, че удължаването на мораториума – макар да изразява някакво политическо намерение – няма никаква практическа стойност и не е правилното средство за защита на земята ни. Ако властите в България все пак решат да потърси начин да удължат мораториума спрямо гражданите на други страни-членки, но в рамките на европейската правна рамка – без да допускат разрив в отношенията си с ЕС – е необходимо да пристъпят към предоговаряне на клаузите по присъединителния договор. Промяна може да се извърши само след ратифицирането й от всичките 27 страни-членки, което и при най-добро желание ще се проточи като процес далеч отвъд 01.01.2014 г. и вероятно ще рефлектира в налагането на насрещни ограничения – като например ограничаване трудовите права на българските работници, ограничаване на търговски квоти, спиране на някои от еврофондовете и т.н.

Земята като „основно национално богатство“ (чл. 21, ал. 1 от Конституцията) се характеризира с три ключови свойства. Първо – тя е източник и основа за всички по-нататъшни блага (и по този начин се явява фундамент както за оцеляването на народите, така и за тяхното благоденствие); второ – тя има крайна площ и не може да бъде увеличена по никакъв начин (но може да бъде разрушавана при неправилната й експлоатация); и трето – тя не може да бъде преместена от местонахождението й (но могат да бъдат премествани държавните граници, които я ограждат). В този смисъл борбата на народите за земята им е основополагаща – не случайно територията е сред основните елементи на държавната и на националната идентичност. Изкупуването на българската земя от чужденци не може да засегне нейното местонахождение, но може да се отрази сериозно на достъпа до нейните площи и до възможността за задоволяване нуждите на българския народ. В тази връзка и предвид споменатия по-горе „хранителен суверенитет“, на който се позовава и Конституционен съдия Живан Белчев в цитираното негово особено мнение от 2004 г., по особено застрашителен начин се явяват думите на Осама Башир, представител на т.нар. „Сирийска свободна армия“ у нас, който в прав текст обяви пред българските медии на 21.09.2013 г., че би било добре, ако българското правителство изгради „единен бежански лагер“ и вместо да разпределя прииждащите „сирийски бежанци“ на различни места в страната, ги съсредоточи компактно в този лагер. Ключов момент в изказването на Башир е локацията, която той предлага като най-подходяща – Югоизточна България и по-конкретно – обезлюдените села в Странджа. Предвид неизяснената същност на прииждащите близкоизточни лица такова разрешение може да се превърне в реализация на най-мрачните прогнози на Конституционен съдия Белчев за „ерозията на единната българска държава“.

Както подробно проследихме, удължаването на мораториума върху придобиването на българска земя от чужденци е несъстоятелно – от една страна заради правната му несъвместимост с поетите от България ангажименти към ЕС и от друга страна – заради обстоятелството, че такъв мораториум не може да постигне каквито и да било полезни цели. Вместо кухото възбраняване на това чужденци да придобиват земя в България, е добре да се помисли за онези законодателни мерки, за които властите в София не намериха време и решимост да помислят в продължение на почти десетилетие откакто принципът за свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали в европейското съюзно пространство е възприет като цивилизационен избор от страната ни. Така например през цялото това време не беше намерена формата, под която да се изгради Единният имотен регистър и Единният кадастър на българската територия (което е ангажимент и по Договора за присъединяване), за да се получи точна информация и да се пусне в действие реалният пазар на поземлена собственост. Както стана дума, земята – независимо от кого се притежава – не може да бъде преместена от местонахождението й. Предвид особения й статут на „основно национално богатство“ обаче може да бъде подчинена на такива правни режими, които да гарантират, че ще бъде съхранявана и използвана в интерес на българския народ. Част от възможните мерки са приложени в много от европейските страни и дават своя полезен резултат. Такава мярка е например изискването за уседналост в нашата страна на лицата, които желаят да притежават българска земя. В някои държави придобиването на земеделска земя се предпоставя и от изискването лицата (независимо дали са физически или юридически) да докажат, че упражняват активна селскостопанска дейност от определен период насам. Ключово изискване е земята да бъде използвана съобразно нейното предназначение, като се прилагат най-съвременни и щадящи селскостопански технологии – за да се запазят полезните й качества. В някои страни са въведени законови задължения за собствениците на земеделска земя да осигуряват определени производства за посрещане нуждите на населението в случай на криза. Много европейски страни въвеждат квоти, според които в една община чужденци могат да придобиват не повече от определен процент от общата площ на съответното землище, а някои територии в пограничните райони, около военни, културни, исторически и природни обекти изобщо се изключват от възможността за подобно придобиване. Срещу опита на някои да възразят, че въвеждането на подобни квоти е в противоречие с принципа за свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали, напомняме чл. 4, т. 2 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), според която

„Съюзът (…) зачита съществените функции на държавата и по-специално онези, които имат за цел да осигуряват нейната териториална цялост, да поддържат обществения ред и да опазват националната сигурност. По-специално, националната сигурност остава единствено в рамките на отговорността на всяка държава-членка“.

В този ред на мисли – ако властите в България следват една наистина про-българска политика – имат пълната легитимация пред ЕС и всичките необходими правни инструменти да обосноват на база националния ни суверенитет необходимостта от установяване на един или друг режим на придобиване и ползване на земята ни. Друг е въпросът дали българската политическа върхушка изобщо желае да започне такъв разговор или – вместо да търси реални механизми за защита на земята в интерес на българския народ – преследва краткосрочни и популистки цели.

Източник: advocati.org

Когато ликвидираш и прогониш собствениците, земята остава сираче. Рано или късно някой ще го осинови или цани за аргатин. Българите бяха прогонени от земята си, натикани в панелки и отучени от умения и желаниие да обработват бащината си земя от 1944 до 1990г.. После Над 2 милиона работоспособни българи бяха прогонени от комунорусофилската камарила яхаща България от 90 насам години.
Сред тях имаше привързани към земята на дедите си млади хора. Познавам такива. Но на тях не им бе дадено да помислят дори, че може да им се случи подобно нещо. Умишлената каша във "връщането на земите" по комунистически отблъсна всички.
Сега повече деца се раждат в семействата на напусналите България отколкото в самата България. Те ли ще обработват земята...?
Комунорусофилите от 100 години имат за цел да ликвидират България и я ликвидират с бързи темпове. Това правителство заграби властта за да попречи на всеки опит България и българите да оцелеят. Ако остане на власт ТЕ ще унищожат българите до 5 години. Овцебългарите не се броят към българите. Те са овце които ще пасат и по чужди стърнища. И ще блеят. Сега комунките плачат с крокодилски сълзи за земята която ТЕ откъснаха от ръцете на влюбените в нея наши дядовци..Това е истината. Теориите са излишни. Или сваляме тия от власт и слагаме българи начело или зачертаваме и народ и Родина.

си прав Демографе и точно така стоят нещата! Сега въпросът опира до народа и българите,които ще го поведат!Там е проблемът я!Преди девети е имало патриотична интелигенция,офицерство идеализъм!..

ЗА СЪЖАЛЕНИЕ ТОВА Е ИСТИНАТА
И САМО ЗАКОНИ С ОБРАТНА СИЛА ЗА ТЪРГАШИТЕ СЪС ЗЕМЯ МОГАТ ДА ОПРАВЯТ ПОЛОЖЕНИЕТО !