На табелката на входа на Министерството на образованието освен на български пише и на някакъв друг език. Но да се радваме, че поне все още пише нещо и на български...

През лятото на 1985 г. моят вуйчо, тогава на 14 години, завършва основното си образование и кандидатства в техникума за горски служители в Тетевен. По тогавашните правила има районизация и за (тогавашния) Толбухински окръг има осигурени само две бройки. Вуйчо се преборва на изпитите и предстои да се запише, когато не щеш ли се оказва, че някакво друго момче, внук на активен борец против фашизма и капитализма, също пожелало да учи в Тетевен. Заради системата на привилегии на активните борци, обхванала с течение на времето не само тях, но и техните деца и внуци, другото момче получило предимство и измества втория в класирането, т. е. моя вуйчо. За да замажат неприятната ситуация от окръжния инспекторат му предлагат да го запишат където си пожелае без изпит, но малкият мераклия настоявал на своето и искал да учи само за горски. Когато баба и дядо се уверили в желанието му, решили да се обърнат за съдействие не към кого да е, а към самия министър на образованието.

И така, баба се организира, взема си отпуска и купува билети за автобус от нашето село до Толбухин. От там с влак тръгва за София, където пристигат заедно с вуйчо в ранните часове на деня. За баба ми това е било второто пътуване до София в живота. Поспали малко на гарата докато чакали да се съмне и когато работният ден започнал, хванали такси до министерството. На входа тя обяснила на портиера по какъв повод идват. Той я свързал с кабинета на министъра, откъдето неговата секретарка казала, че той щял да бъде в министерството чак след обяд. Баба, решена ако трябва да спи пред министерството, но да не остави сина си разочарован, казала че ще чака. Няколко часа по-късно при повторното обаждане в министерския кабинет дошла покана да влязат. Проф. Александър Фол, който тогава бил начело на образователното ведомство, попитал вуйчо не иска ли да учи нещо друго. Почти разплакан, малкият мъж отговорил, че мечтаел само за това и за нищо друго. Тогава Фол се засмял и казал, че щом е така, няма да му прекършва мечтата и се разпоредил да се отпусне една допълнителна бройка за Толбухински окръг. В резултат през 1989 г. вуйчо завърши училището в Тетевен и от тогава до сега работи по специалността си като горски надзирател.

Знаете ли защо разказвам тази история? Защото от повече от месец се опитвам да се срещна с министъра на образованието проф. Тодор Танев, във връзка със, забележете, поискано от самото министерство писмо с предложения за промяна в съдържанието на българските учебници по история. Писмото беше пратено отдавна, но отговор няма. Среща също. Нещо повече, по моя молба стотици българи от страната и чужбина изпратиха копие от писмото, пратено от мен до министерството, но от свое име. И пак нищо. От МОНстерското министерство ни вопъл, ни стон.

Оказва се, че при уж зловещия комунизъм една обикновена жена от село от другия край на България може да отиде до София и без да познава никого да поиска и да получи неуговорена предварително среща със самия министър, като при това получава и търсеното внимание и удовлетворение. При съвременния демократичен евроатлантически режим обаче, за мен, който съм общински съветник, директор на регионален исторически музей и т. н., това е невъзможно. За жената от село пък въобще не искам да си помислям. Нея сигурно директно биха арестували, може би.

За да е парадокса пълен, министърът е от квотата на Реформаторския блок и от първия ден на мандата си говори как щял да отвори институцията към гражданите. Представям си ако беше пожелал да я затвори какво ли щеше да е...

Е, аз и моите съмишленици няма да чакаме вечно. Нямаме намерение да оставим соросоидната пасмина да продължава да трови децата на България чрез антибългарски учебници и ще действаме, и то скоро. Но сравнението между времето преди 1989 г. и сегашната демократура е показателно. В момента ние живеем в много по-потиснически и човеконенавистен режим от този на комунизма. Комунистите избиха и прокудиха от страната ни десетки хиляди българи, но сегашните демократизатори убиха мъчително и изгониха цели два милиона, като процесът продължава и в момента. Поне докато не успеем да ги прогоним от България и да се освободим от наложеното ново икономическо, национално и духовно робство.