Снимка: Ройтерс

САЩ и останалата част от света обсъждат на широко нови търговски споразумения. Преди те се наричаха „договори за свободна търговия“. В действителност представляваха търговски споразумения, съобразени с корпоративните интереси, основно в САЩ и Европейския съюз (ЕС). Днес подобни сделки са по-често наричани „партньорства“, както в случая с Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ/TTIP). Но това не са партньорства между равни: САЩ ефективно диктува условията. За съжаление „партньорите“ на Америка все повече се съпротивляват, коментира Джозеф Стиглиц* за онлайн изданието project-syndicate.org.

Не е трудно да видим защо. Тези споразумения излизат извън очертанията на търговията, управлявайки инвестициите и интелектуалната собственост, налагайки фундаментални промени в правните, съдебните и регулаторни рамки на държавите без принос или отчетност чрез демократични институции.

Може би най-несправедливата и най-нечестната част от тези споразумения се отнася до защитата на инвеститорите. Инвеститорите, разбира се, трябва да бъдат защитени от риска некоректни правителства да отнемат собствеността им. Но не за това се отнасят разпоредбите. През последните десетилетия отчуждаванията са били много малко, а инвеститорите, които искат да се защитят, могат да купят застраховка от Агенцията за многостранно гарантиране на инвестициите, филиал на Световната банка (САЩ и останалите правителства осигуряват подобна защита).

Истинската цел на тези разпоредби е да възпрепятстват регулациите, свързани със здравето, околната среда, безопасността, та дори финансовите регулации, които целят да защитят самата икономика и гражданите на САЩ. Компаниите могат да съдят правителствата за пълно обезщетение за всяко намаляване на техните бъдещи очаквани печалби в резултат на регулаторни промени.

Това не е просто теоретическа възможност. Philip Morris в момента съди Уругвай и Австралия за изискваните от тях предупредителни етикети на цигарените кутии. Трябва да признаем, че и двете страни стигнаха малко по-далеч, позволявайки включването на графични изображения за последствията от тютюнопушенето.

Етикетите работят. Пушачите се отказват. Затова сега Philip Morris търси обезщетение за пропуснати ползи.

Ако в бъдеще открием, че други продукти също предизвикват здравословни проблеми, вместо производителят им да бъде изправен пред съдебни дела заради нанесените върху нас вреди, той ще може да осъди правителствата за това, че са го спрели да убие още хора. Същото нещо може да се случи, ако нашите правителства наложат по-строги правила, за да ни защитят от влиянието на парниковите емисии.

Когато бях председател на Съвета на икономическите съветници към президента Бил Клинтън, анти-защитниците на околната среда се опитаха да прокарат подобна разпоредба под името „регулаторни взимания“. Те знаеха, че щом разпоредбата влезе в сила, нови правила ще бъдат спирани, защото правителството няма да може да си позволи да изплаща обезщетения. За щастие успяхме да спрем инициативата както пред съда, така и в Конгреса.

Но същите групи в момента се опитват да избегнат демократичните процеси като вмъкнат подобни разпоредби в търговските споразумения, чието съдържание като цяло се пази в тайна от обществеността (но не и от корпорациите, които се опитват да ги прокарат). Само чрез изтичанията на информация и от разговорите с правителствени представители, които изглеждат по-ангажирани с демократичните процеси, знаем какво всъщност се случва.

В основата на правителствената система в САЩ лежи безпристрастната публична съдебна система, с правни стандарти градени десетилетия наред, базирани на принципите за прозрачност, прецеденти и възможността да се обжалват неблагоприятните решения. Всичко това остава встрани с призива на новите споразумения за частен, непрозрачен и много скъп арбитраж. Нещо повече, тази разпоредба е често обвързана с конфликт на интереси. Арбитрите, например, могат да бъдат „съдии“ по даден случай, но и защитници по други, свързани с него, случаи.

Съдебните процедури са толкова скъпи, че Уругвай трябваше да се обърне към Майкъл Блумбърг и други заможни американци, отдадени на здравеопазването, за да се защити от Philip Morris. Но въпреки че корпорациите могат да повдигат съдебни искове, други нямат тази възможност. Ако е налице нарушение на други ангажименти, например по трудови или екологични стандарти, гражданите, синдикатите и групи на гражданското общество нямат средство, което да използват.

Ако някога е имало едностранен механизъм за разрешаване на спорове, който да нарушава основни принципи, това е той. Ето защо се присъединих към водещи американски правни експерти, включително от Харвард, Йейл и Бъркли, в писмо до президента Барак Обама, в което обясняваме колко вредни за нашата правна система са тези споразумения.

Американските поддръжници на подобно споразумения посочват, че до момента САЩ е бил съден само няколко пъти и никога не е губил дело. Корпорациите обаче в момента се учат как да използват тези споразумения за своя изгода.

Скъпоплатените корпоративни адвокати в САЩ, Европа и Япония вероятно ще победят нископлатените държавни адвокати, които се опитат да защитят обществения интерес. По-лошото е, че корпорациите в развитите страни могат да създадат филиали в страни членки, чрез които да инвестират обратно вкъщи и след това да предявяват искове, блокирайки по нов начин регулациите.

Ако имаме нужда от по-добра защита на собствеността и ако този частен скъп механизъм за решаване на спорове е по-висш от публичната съдебна система, би трябвало да променим закона не само за заможните чуждестранни компании, но и за собствените си граждани и малките бизнеси. Но нищо не предполага, че случаят е такъв.

Правилата и регулации определят вида на икономиката и обществото, в което живеят хората. Те засягат относителната сила на преговори и имат важни последици за неравенството, което е все по-голям проблем навсякъде по света. Въпросът е дали ще позволим на богатите корпорации да използват разпоредби, скрити зад т. нар. търговски споразумения, за да диктуват как ще живеем през 21 век. Надявам се, че гражданите на САЩ, Европа и Пасифика ще отговорят с гръмко не.

* Джоузеф Стиглиц, нобелов лауреат по икономика и професор в Колумбийския университет, е председател на Съвета на икономически съветници по времето на президента Бил Клинтън и е бил старши вицепрезидент и главен икономист на Световната банка.