София, кръстовището на булевард “Васил Левски” и улица “Граф Игнатиев”, 30-те години на ХХ век

Едва ли има културен българин, който да не изпитва огорчение от обществената и морална поквара на нашия живот. Това чувство се засилва от съзнанието, че в тази поквара взима деятелно участие т.нар. „интелигенция“, чиято ненаситна и вълча природа се манифестира по твърде безогледен начин. Разбира се, не цялата интелигенция носи това петно – част от нея все още пази традициите на честта и чувството на отговорност. Дух на егоизъм, който не подбира средства, за да се насити, да затлъстее, бягство от всяка безкористна обществена служба, отказ от всяка лична жертва за общо благо – това са новите пътища на тази корумпирана и бедна духовно „интелигенция“. Тук е коренът на злото, първоизточникът на всички бедствия, които сполетяха и които още дебнат българския народ. Неизлечима е тая болест, като рак в народното тяло. Тя се е разляла във всички области на живота – политически, обществен, държавен и частен. Кой ще я изкорени?

Пирамидата на обществения и държавен механизъм е тъй зле нагодена, че ония, които успяват да се изкачат на върха, минават обикновено през трупове и чупене на кости. Народът се третира като чуждо „население“, властта се разполага като в завоювана страна. Кой е насаждал това гражданско „възпитание“, кому тежи тази страшна отговорност? Оттук ожесточението на всички против всички, липсата на морал и човещина, изпъкване на утайката, на онова, което има силни лакти и неизмеримо нахалство, заедно с всички противоречия и неизлечими рани, които това положение създава в обществения организъм. Ако състоянието на обществения живот е мерило за морала на отделните граждани, трябва да заключим, че изобщо всички морални устои в душата на отделната личност са разклатени и съзнанието ѝ помътено, за да не вижда пропастта, която всеки ден се отваря все по-дълбока. Нещастието е, че отделната личност е безсилна да се бори със злото, което я завлича, защото е старо, кърмено отдавна, подхранвано за цели и задачи, чужди на народния живот. Вместо грижа за съдбата на тоя простодушен и беден народ, от който е излязла, тая прословута интелигентска личност – като учен и писател, държавник, политик или чиновник – не е вършила друго освен да го приспива в скута на неговата собствена нищета. От това следва, като закон, че народната душа ще остане – и е останала – пуста от морални семена, чужда на оня духовен растеж, който подхранва творческите сокове на нацията. Оставен да се развива не по своя характер, да харчи енергията си за химерични и антикултурни цели, преди да е осъзнал елементарните морални ценности, той все повече затъва в грубостта на инстинкта и в дивия произвол на своята първобитна природа. Лъган от водачите си – същата тази душегубителна „интелигенция“, чийто съюз с дявола е осветен с множество антинародни катастрофични актове – разуверен в надеждите си, днес той е зле настъпен, с убита воля и разколебана, болна душа.

Животът е цялостен и смислен, когато дава поле за всестранно творчество, духовно или практическо. Нищо не окриля душата тъй както радостта на творчеството, съзнанието, че под това хубаво небе, заедно с облаците и чучулигите, и човекът допринася частици към делото на великия Творец. Напротив, нищо не потиска духа по-силно от апатията, от съзнанието, че творческите сили са притиснати, задушени, че наоколо витае призрака на нищото, на застоя и смъртта. Когато един народ достигне до състояние на духовно вцепеняване, на вътрешна каталепсия, това значи, че камбаната за неговото погребение е ударила.

Такъв момент несъмнено преживяваме и ние. Посочените недъзи на обществената ни психика разливат своята отрова, своята гной по всички артерии на живота. Не говорим тук за хищничеството на банкерските и индустриални магнати, всеки един от които би могъл да отвори собствена банка, за алчността на държавната бюрокрация или за безогледната хищност на политическите мародери – в туй време, когато голямата маса от народа и чиновничеството дояждат последната си кора хляб – това е въпрос на преценка и във всеки случай няма пряка връзка с нашата тема. Тия изгубили човешки образ, легализирани хайдуци, в чиито широки търбуси безнадеждно умира всяка човешка или християнска идея, остава да бъдат наказани от своята собствена съвест. Думата е по-скоро за тежката безизходност, в която се намират моралните и творчески сили на нацията. На арената на международното културно състезание, ние се явяваме с просешка торба, будейки съжаление за своята бедност и оставяйки след себе си иронични усмивки. И то в едно време, когато трябва да бъдат мобилизирани всички национални духовни енергии за борба с враждебни и неумолими сили, която е борба за съществуване!

А ето тъкмо това не става. Липсва волята, която би поставила всекиго на мястото му и би започнала, без омраза и грубо пристрастие, едно истинско културно строителство, би дало простор на народния гений да се разкрие с всичката си неподозирана мощ. Напротив, като че съзнателно преследват всяка истинска творческа работа, не дават възможност на творческия дух да продуцира, залъгвайки се с миражи, които наричат „постижения“. Заради службите забравят задачата, заради кариерата изоставят целта: стремежи за лично добруване, зловредни и долни амбиции, тържество на посредствеността и подлостта, коалирани за борба с правдивото и честно слово – ето картината на днешната ни действителност. Прибавете към това и липсата на свобода, традиционното политическо насилие и напластените от десетилетия рутинни предразсъдъци, и вие ще почувствате нужда да извикате: „Въздух! Отворете прозорците! Дайте слънце, обнова, светлина! Не оставяйте един цял народ да загива, като къртица в своята дупка!“. Ще усетите нужда да избягате далеч, да емигрирате в чужда страна, за да не гледате как всеки ден здравият разум капитулира пред безмислицата и глупостта!

Разбира се, то би било бягство от дълга и наистина е за порицание. С това злото не се намалява – и заедно с това расте и нашата отговорност. Всеки камък тежи на своето място и всяко дело върши своята работа. Ако всеки разреши за себе си задачата и изпълни дълга си, с това ще докаже, че не всичко е изгубено. Нужно е мъчително и дружно усилие, за да се отмести камъкът, паднал на пътя. Нека всички верни бъдат на своя пост.