САЩ и Израел са най-голямата заплаха за световния мир – Ноам Чомски

Представяме ви превод на последната статия на Ноам Чомски, в която той коментира постигната историческа сделка между Иран и „шестицата“ относно своята ядрена програма във Виена

По света се чувства огромно облекчение и оптимизъм след постигнатия успех в преговорите между Иран и „шесторката“ във Виена относно иранската ядрена програма. Повечето хора приемат, че планът за действие и наложените проверки за неограничен срок от време гарантират, че Иран няма да разработва ядрени оръжия.

Разбира се има и стряскащи изключения, които не споделят всеобщия ентусиазъм: Съединените щати и техните най-близки съюзници в регионът, Израел и Саудитска Арабия. Едно от последствията след сделката е, че американските корпорации, за разлика от европейските, няма да могат да започнат да се стичат към Иран. Американските анализатори и властови кръгове споделят мнението на Израел и Саудитска Арабия, включвайки се в тяхната истерия и приказки за „иранската заплаха“. Някои твърдят, че Иран е „най-голямата заплаха за световният мир“. Дори тези, които подкрепят споразумението с Иран гравитират около подобни изказвания.

„След всичко, как бихме могли да се доверим на Иран, след толкова много „агресия“, „насилие“, „смущения“ и „измами“?“, питат те.

Противоречията измежду политическата класа са толкова силни, че публичното мнение набързо се трансформира от значителна подкрепа в тотално разделение „за“ и „против“. Републиканците са твърде против сключеното мирно споразумение. Водещите републиканци в своите изказвания илюстрираха това много добре. Сенатор Тед Круз, например, предупреди, че Иран все още ще може да се сдобие с ядрени оръжия и един ден да използва електро магнитни пулсове, които

„ще могат да унищожат цялата електропреносна мрежа на Източното крайбрежие на САЩ и да избият милиони американци“

Двамата републикански фаворити за президентския пост, бившия губернатор на Флорида – Джеб Буш и губернатора на Уинсконсин Скот Уолкър се джафкат дали Иран да бъде бомбардиран веднага след избирането на новия американски президент, или след първата среща на Кабинетът. Единствения републикански кандидат-президент с опит във външната политика, Линдзи Греъм, описва сделката с Иран като

„Смъртна присъда за израелската държава“,

което със сигурност ще дойде като изненада за израелското разузнаване и стратегически анализатори – и което Греъм знае, че е пълна безсмислица , повишаваща непосредствените въпроси относно действителните мотиви.

Имайте предвид, че Републиканците отдавна не функционират като нормална конгресна партия. Те, както установява консервативния политически коментатор Норман Орнщейн от дясното крило на института American Enterprise, са се превърнали в „радикални интервенционалисти“, които нямат никакво намерение да участват в нормалната политика на Конгресът.

От времето на президента Рейгън лидерството в партията се концентрира в ръцете на най-богатите й членове и в представителите на корпоративния сектор. По този начин, днес републиканците могат да мобилизират единствено избиратели, които никога досега не са имали ясно политическо съзнание. Стигна се дотук, че най-вероятно най-много гласове сред избирателите Републиканците ще получат от средите на екстремистки настроените християнски евангелисти, носталгици по времената, когато робството е било законно и други, отдалечени от руслото на нормалното общество, които поддържат агресивната политика на САЩ и които я считат за велико изключение и изобщо най-великата държава, съществувала някога.

Ноам Чомски е почетен професор по лингвистика в Масачузетския университет, лингвист, политически активист и един от най-изявените американски дисиденти. Чомски не критикува само САЩ и Израел, например, а отрича цялата система на корпоративния капитализъм и изтъквайки бруталната методика на властване в него, той нарича управляващата система „демокрация за зрителите“

Отстъплението от глобалните стандарти отива далеч отвъд средите на републиканските „радикални интервенционалисти“. Например, Мартин Демпси, главнокомандващ въоръжените сили на САЩ коментира, че сделката във Виена

„Въпреки всичко не изключва правото на САЩ да нанася военни удар срещу Иран“

Бившия главен посредник за Близкия Изток в кабинетите на Клинтън и Обама Денис Рос типично в свой стил отправи заплаха към Иран, че

„САЩ няма да се поколебаят да дръпнат спусъка, при наченки, че Иран се придвижва към създаването на [ядрено] оръжие.“

И заплахата му няма давност, уточнява той – дори след изтичане на споразумението, когато Иран ще бъде свободен да прави каквото си иска.  Рос дори съветва Съединените щати да доставят на Израел специално оборудвани бомбардировачи В-52 и бомби за разрушаване на бункери, за да се защити от „ужасяващата дата“, която ще дойде след 15 години, колкото е срокът на споразумението.

Oпонентите на мирното споразумение за ядрената програма на Иран твърдят, че тя не притиска иранците достатъчно. Някои пък подчертават, че ако

„сделката с Иран значи нещо въобще, то целия Близък изток трябва да се отърве от оръжията за масово унищожение“

Авторът на тези думи е външния министър на Иран Джават Зариф. Той припомни, че Израел никога не е допускал международните инспекции и крие ядреният си арсенал. 

„Иран сключи историческа сделка, сега е ред и на Израел“, допълва Зариф.

Разбира се, Израел е една от трите ядрени сили заедно с Индия и Пакистан, която е подстрекавана от САЩ да не ратифицира и приеме Договорът за неразпространение на ядрено оръжие.

Зариф прави препратка към регулярната среща на ДНЯО, която се провежда през пет години. ДНЯО отново имаше конференция на 20 април и отново САЩ, Канада и Великобритания блокираха опитите да бъде създадена зона свободна от ядрени и оръжия за масово унищожение в Близкият Изток. От 20 години насам усилия да се случи това нещо полагат Египет и други арабски държави.

Близкия Изток без ядрени оръжия ще бъде най-добрия начин да се неутрализира каквато и заплаха да се твърди, че представлява Иран, но за Вашингтон е заложено нещо много повече. Затова Вашингтон продължава да саботира усилията да се случи нещо подобно, за да защити интересите на Израел. В крайна сметка, това не е единствения случай, когато възможностите да се приключи наистина иранската заплаха са били подкоповани от Щатите, което повдига въпроси за това каква всъщност е крайната цел.

Нека разгледаме някои от изказваните твърдения и въпроси, както и тези, които рядко биват задавани по темата с иранската ядрена програма. Да започнем с твърдението, че

„Иран е най-голямата заплаха за световният мир“

В САЩ това е едно от любимите клишета на официалните лица и коментаторите. Но има и свят извън Съединените щати и мнения, които не се излъчват в американските медии. Но те са интересни. В проучванията на водещите западни социологически компании като WIN и Gallup International наградата за „най-голяма заплаха за мира“ печелят Съединените Щати. На второ място, но твърде далеч, се нарежда Пакистан, чийто вот най-вероятно е раздут от анкетираните индийци. Иран се нарежда след тези две държави заедно с Китай, Израел, Северна Корея и Афганистан.

„Най-големия поддръжник на тероризма“

Поглеждайки към това твърдение следва да се запитаме какво всъщност представлява Иранската заплаха? Защо, например, Израел и Саудитска Арабия треперели от страх заради Иран? Каквато и да е заплахата в този случай едва ли е военно превъзходство. Преди години американското разузнаване уведоми Конгресът, че Иран има твърде ниски военни разходи, спрямо средните за държавите от региона и военните им доктрини са изцяло дефанзивни. Американското разузнаване също така е уведомявало, че няма никакви доказателства, че Иран наистина иска да се сдобие с ядрено оръжие. 

Авторитетната организация  SIPRI (Stockholm international peace research institute), наблюдаваща разпространението на оръжие и държавите, които харчат най-много за оръжия нарежда САЩ като лидер в световните разходи за оръжия. Китай се нарежда втори с едва една-трета от разходите на САЩ. Много надолу се нареждат Русия и Саудитска Арабия. Но за Иран винаги се говори със заплашителен тон. В свой доклад от месец април Center for Strategic and International Studies (CSIS) заключават, че държавите от Залива имат огромно военно превъзсходство над Иран и по-голям достъп до модерно оръжие.

Военните разходи на Иран, съпоставени с тези на Саудитска Арабия представляват част от нейния огромен годишен военен бюджет. Иран харчи по-малко за военни цели дори от Обединените Арабски Емирства (ОАЕ). Взети заедно, държавите от Съвета за сътрудничество в Персийския Залив – Бахрейн, Кувейт, Оман, Саудитска Арабия и ОАЕ, харчат поне осем пъти повече за военни цели от Иран и това е така от десетилетия насам.

„Държавите от Персийския залив са се сдобили и продължават да се сдобиват с някои от най-модерните и ефективни оръжия във света, докато Иран е принуден да живее в миналото, разчитайки често на системи, които са били произведени още от времената на Шаха.“, добавят в своя доклад от CSIS.

С други думи те са твърде остарели. Когато стане дума за Израел, разбира се, балансът съвсем изчезва. Израел притежава най-модерното американско оръжие и военните бази, присъщи на една глобална сила и голям ядрен арсенал.

За да сме убедени, че Израел е изправен пред заплаха, която застрашава съществуването му често ни се натякват изказвания на върховния лидер Хаменей и бившия президент Махмуд Ахмадинеджад, които заплашват Израел и бързо добиват популярност в медиите. Но кого заплашват? Ахмадинеджат, например, беше заявил че

„по Божията воля ционисткия режим ще бъде изтрит от лицето на Земята“

С други думи Ахмадинеджат се надява да се смени режимът в Тел’Авив, а не да изчезне Израел.  И дори това директно изказване за смяна на режимът в Израел е много далеч от директните изказвания на САЩ и Израел за смяна на властта в Иран. Да не забравяме и директните опити и действия за това. През 1953г., например, САЩ и Великобритания организираха военен преврат, за да свалят парламентарното правителство и да инсталират диктатор-шах, който успя да се превърне в един от рекордьорите по масово нарушаване на човешките права в света.

Неговите престъпления са всеизвестни за световната общественост, но остават незнайни за американските читатели, които често слушат за погазване на човешките права в Иран, но само от 1979г. насам – годината, когато шахът беше свален.

Нищо от това не е отклонение от нормата. Съединените щати, както добре е известно, държат световната титла по сваляне на чужди правителства. Израел също е доста чевръст. Една от най-кървавите и унищожителни инвазии на САЩ в Ливан през 1982г. целеше да бъде сменена властта. Оправданията за нуждата от това набързо се оказаха безпочвени. Това също не е необичайно за САЩ и американското общество от оплакването в Декларацията за независимостта от „безмилостните индиански диваци“, което напомня за защитата на Германия от Хитлер срещу „полския терор“, до наши дни.

Никой сериозен анализатор не би твърдял, че Иран някога би използвал, или поне заплашвал, че ще го направи, ако имаше ядрено оръжие. Има обаче реални притеснения, че ядрено оръжие може да попадне в ръцете на джихадисти – не благодарение на Иран, но благодарение на американския съюзник – Пакистан. В списанието на Кралския институт за международни отношения двама водещи пакистански учени, Первез Худбху и Зиа Миан, пишат, че в Пакистан са струпани толкова много материали и ядрени оръжия, че се налага да ги охраняват над 20 000 войници. Това обаче, предупреждават те, не е гаранция, че тези обекти няма да станат мишена на терористите или че от тях няма да бъде изнесено ядрено оръжие или нужни за направата му материали. Пакистанските учени припомнят, че е имало случаи на атаки срещу ядрени съоръжения на Пакистан и те винаги са били осъществявани с помощ отвътре.

Сред твърденията относно Иран често чуваме и че е водещ поддръжник на тероризма. Което обикновено е препратка към подкрепата на Иран за Хизбула и Хамас. И двете движения са настроени срещу агресията на САЩ и Израел. Само ударите с безпилотни самолети в Близкия Изток са избили много повече хора от тези „световни терористи“.

Teзи два долни злодея, поддържани от Иран споделят и друго общо престъпление, печелейки постоянно изборите в единствените арабски държави, където се провеждат свободни избори. Хизбула има още по-големи престъпления като това, че призовава Израел да се оттегли от южен Ливан, където в нарушение с резолюциите на Съвета за сигурност на ООН Израел извърши военна окупация преди няколко десетилетия и тероризира населението. Но дори и да бяха наистина много зли и Хизбула и Хамас, то Иран все още би бил много далеч от прозвището на „световен поддръжник на тероризма“. 

„Иран подклажда нестабилността“

Това е друго твърдение, което често можем да чуем от американския посланик в ООН  Саманта Пауър. Тя често говори за нестабилността, която предизвиква Иран със своята ядрена програма. И често повтаря, че САЩ ще продължават да опитват да контролират лошото поведение на Иран. С подобни твърдения, тя звучи като ехо на уверенията на секретаря на отбраната на САЩ Ащън Картър, който заяви докато стоеше на северната граница на Израел, че 

„ще продължим да помагаме на Израел да се противопоставя на иранското зло влияние“, визирайки подкрепата му за Хизбула.

Той също увери, че САЩ си запазва правото да нанася военен удар срещу Иран, ако сметне, че е нужно.

Начинът, по който Иран „подклажда нестабилността“ може да се види драматично в Ирак, където сред останалите престъпления, които върши, реши да оказва помощ на кюрдите, докато те се опитваха да отблъснат „Ислямска държава“, когато строи електроцентрала за $2,5 млрд.долара за южния пристанищен град Басра, опитвайки се да осигури електричество на жителите там, които останаха без ток от 2003г. насам, когато САЩ нахлу в страната. Посланик Пауър обаче вижда само благородство в поредната инвазия. Тя не вижда, че благодарение на нея хиляди хора бяха избити, че бяха генерирани огромни притоци от бежанци, че бяха извършвани варварски мъчения над иракчаните. Иракчаните сравняват американската инвазия с инвазията на монголците през 13 век. Сега Ирак оглавява класациите на WIN/Gallup за най-нещастното място за живеене. Междувременно се разраства сектантски конфликт, който обхваща целия регион и се превърна в основа за зараждането на чудовището „Ислямска Държава“. И всичко това се наричало „стабилизиране“ на регионът. 

Въпреки всичко само безсрамните действия на Иран „подклаждат нестабилността“. Твърденията понякога стигат такива висоти, че будят чувството за някакъв сюреализъм, като например твърденията на либералния коментатор Джеймс Чейз, бивш главен редактор на „Foreign Affairs“, който обясни, че САЩ били длъжни да 

„дестабилизират свободноизбраното марксистко правителство в Чили“, защото

„ние бяхме длъжни да установим стабилност в тази страна.“, но под диктаторския режим на Пиночет.

Други пък са бесни, че Вашингтон трябва да преговаря с правителство, достойно за презрение като това на Иран с неговите безкрайни и ужасни нарушения на човешките права и вместо мирното договаряне с Иран препоръчват спонсориран от САЩ алианс с Израел и сунитските държави в регионът. Така пише Леон Вайсейлтиер в либералното издания „Атлантик“, в статия в която едвам удържа неистовото си презрение към всичко свързано с Иран. Този уважаван либерален журналист и интелектуалец с каменно лице препоръчва Саудитска Арабия, която с поведението си кара Иран да изглежда като малък рай и Израел, с престъпленията му в Газа и къде ли не, да се обединят, за да научат Иран на добро поведение. Вероятно предложението не е изцяло неразумно, когато вземем предвид нарушенията на човешките права при режимите, наложени от САЩ по света. И макар в Иран също да се случват нарушения на човешките права, то иранското правителство е много далеч от висотите на любимите съюзници на САЩ – Израел и Саудитска Арабия. И преди всичко това не засяга нито Вашингтон, нито Тел’Авив, нито Рияд. 

Полезно е да си спомним че не е минал и ден от 1953г., когато САЩ не са вредили на иранците. След като презирания режим на инсталирания от САЩ шах беше свален през 1979г., Вашингтон започна да подкрепя иракския лидер Садам Хюсеин, който през 1980г. нахлу на тяхна територия. Президентът Рейгън стигна толкова далеч, че започна да отрича истината, че Садам Хюсеин използва химически оръжия срещу иракските кюрди и посочи като извършител на това иранците. Когато Садам Хюсеин беше съден за престъпленията си, под егидата на САЩ, това брутално престъпления, както и други, които бяха извършени с подкрепата на САЩ през годините бяха внимателно пропуснати в обвиненията, или не бяха споменавани умишлено. В крайна сметка Хюсеин беше екзекутиран с обвинения по едни от „по-малките“ си престъпления като избиването на 148 шиити през 1982г.

В онези години Садам Хюсеин беше толкова ценен приятел на Вашингтон, че получи някои „привилегии“, които се полагат само на Израел. В 1987г. иракските военни сили нападнаха американски плавателен съд – „USS Stark“, избивайки 37 американски моряка. (Израел действа по подобен начин, когато нападна „USS Liberty“ в 1967г.) Иран призна поражението малко, след като САЩ стартира операция „Богомолка“ срещу иранските кораби и нефтени платформи в териториалните води на Иран. Кулминацията на тази операция бе, когато американския кораб „USS Vincennes“ свали ирански цивилен граждански самолет, избивайки 290 души, за което командирът на корабът получи медал за „изключително похвално поведение“ и за „запазване на спокойствие при изпълнение на служебните си задължения“. Философа Тил Рагу коментира, че 

„Можем само да се наслаждаваме на подобен пример за американския ексцепционализъм“

САЩ продължи да подкрепя Садам Хюсеин и след края на войната, тъй като той беше един от основните противници на Иран. По инициатива на президента Джордж Буш-старши иракски ядрени учени пристигнаха в Америка, за да бъдат запознати с най-съвременните технологии за производство на ядрени оръжия, които в ръцете на Хюсеин щяха да са сериозна заплаха за Иран. Санкциите срещу иранците бяха ускорени, както срещу държавата, така и срещу чужди компании, които търгуват с нея. Основната цел беше Иран да бъде отритнат от световната финансова система.

В последните години агресията се разпростря до саботажи, убийства на ядрени учени (извършвани от израелските служби) и кибер-война, която дори беше призната открито и то с гордост. Пентагонът счита кибер-войната за война както всяка друга, на която е оправдано и следва да се отговори с военни средства, както прави НАТО, който впрочем през септември 2014г. предупреди, че кибер-атаките може да предизвикат ответен колективен отговор на държавите-членки от алианса – когато ние сме мишената има проблем, когато ние сме извършителят – няма. 

Имат ли намерение иранските лидери да се сдобият с ядрено оръжие днес? Можем сами да преценим колко достоверни са техните думи, че това не е така, но със сигурност можем да кажем, че те имаха подобни намерения преди. Все пак беше заявявано съвсем открито от най-високопоставеното лице в Иран и чуждите журналисти бяха информирани, че Иран може да се сдобие с ядрено оръжие

„със сигурност и по-скоро, отколкото предполагате“

Бащата на иранската ядрена програма и бивш ръководител на Иранската организация по атомна енергия беше твърдо убеден, че лидерите на Иран имат план да създадат атомна бомба. ЦРУ също докладваше, че без съмнение Иран ще създаде свое атомно оръжие, ако съседните държави направят същото (както се и случи).

Всичко това, разбира се, е от времето на шахът – цитираното по-горе най-високопоставено лице в Иран по онова време. Когато Дик Чейни, Доналд Ръмсфелд и Хенри Кисинджър го пришпорваха да развива ядрената програма на Иран и дори оказваше натиск над американските университети да спомогнат усилията на Иран. Под такъв натиск бе подложен и моят университет – Масачузетския Технически университет, който сключи споразумение с иранския шах да дава предимство на ирански студенти и да осигури достъп до ядрените програми, като в замяна получаваше грантове от режимът на шаха.

Попитан защо днес не подкрепя ядрената програма на Иран, а преди я е подкрепял и то силно, Кисинджър отговори честно, че просто тогава Иран е бил съюзник на САЩ.

Оставяйки настрана абсурдите, каква е истинската заплаха, произтичаща от Иран, която генерира толкова страх и ярост? Най-доброто място да търсим този отговор, отново, е при американското разузнаване. Спомняте си докладите на анализаторите на американското разузнаване, в които се потвърждава, че Иран не представлява военна заплаха и доктрините му са отбранителни и че ядрените програми на Иран (които не включват създаване на бомби, доколкото анализаторите могат да преценят) са „основна част във възпирателните доктрини на Иран“.

А кой се притеснява за възпирателните възможности на Иран? Отговорът е прост: мошеническите държави, които вилнеят в регионът и не толерират никой, който се противопоставя на техните агресивни и насилствени политики. Това са държави като САЩ и Израел, следвани от Саудитска Арабия, която прави всичко възможно да се включив клуба им с последната си инвазия срещу Бахрейн и сегашното нахлуване в Йемен, предизвиквайки огромна хуманитарна катастрофа в и без това раздираната от беднотия държава.

Преди петнадесет години уважавания и доказан политически анализатор Самюел Хънтингтън, професор в Харвард, предупреди от трибуната на “ Foreign Affairs“, че светът започва да гледа на САЩ като

„брутална суперсила, която застрашава собствените им общества“.

Много скоро неговото предупреждение бе повторено и от Робърт Джървис, президент на Американската асоциация на политическите науки. 

„В очите на голяма част от светът, всъщност, основната държава-заплаха са Съединените щати“.

Както показват и проучванията това наистина е така.

Но пък носим робата си с гордост. Така действа американската политическа класа, която се чувства свободна да налага със сила всичко, което пожелае и да сочи Иран, обвинявайки го, че не спазва някой свой ангажимент. Доктрината „Клинтън“, например, дори гарантира безпрецедентното право на САЩ „едностранното използване на воена сила“, дори когато иска да си осигури „без морални задръжки достъп до ключови пазари, енергийни запаси и стратегически ресурси“. Тези извадки от доктрината отдавна бяха потвърдени, макар че нашето общество рядко ги коментира.

Това са основните неща, към които трябва да фокусираме нашето внимание, когато анализираме ядрената сделка с Иран, сключена във Виена, независимо дали тя ще бъде саботирана от Конгреса, както е вероятно да се случи.