Примирението ни трябва да се изпрати в музея Публикувано на 23.10.2016 в България

Съобщенията за нелегално проникнали мигранти вече са толкова много и така често, че започваме не само свикваме, но и да не им обръщаме кой знае какво внимание.

Потретвани и подесетвани са опитите да се пресече границата, признава вътрешният министър.

Не е прилично да се цитира оня, който казва какво се случва с лъжата, ако бъде повторена хиляда пъти.

Но подобен ефект има и многократното повтаряне на неприятната истина. Особено когато става дума за едно и също — за незаконното навлизане на мигранти, а разликата е единствено в броя на задържаните и в името на селището, край което са спипани.

Повторяемостта на събитията, дори и когато са негативни, както и повторяемостта на произтичащите от тях новини, водят до привикване със ставащото, до приемането му за нещо, без което не можем да си представим всекидневието и което, ако се отстрани, едва ли не ще ни липсва.

Неслучайно още от епохата на Цицерон се знае, че навикът е втора природа. Същото е и със свикването. И ако в предишни времена за формирането на тази втора природа са били нужни и упражнения, във века на информацията са достатъчни само повторенията на видяното, чутото и прочетеното. Потретванията и подесетванията, както се изразяват властите.

Поразтърсваме се за малко едва при първия инцидент, в който наглостта на нарушителите отбележи по-висока степен. Такъв бе случаят с нахлулите през турската граница 40 афганци, които не само бяха въоръжени, но и влязоха в престрелка със служители на МВР. Един от нелегалните бе убит.

Подобно произшествие качва нивото на риска и ни разтревожва, но не за дълго. Защото и тук навярно ще има потретване и подесетване. Което означава, че бързо ще свикнем със стрелбите и гибелта на хора. И така ще бъде до следващата степен на опасност, която вероятно няма да закъснее. И чиито прояви също ще се множат, докато свикнем и с тях.

Едва ли трябва да се съмняваме, че ще се примирим както с изграждането на нови бежански лагери, така и със заселването на мигранти по общини. Тук-там някои граждани и даже партии ще бъдат против, колкото да бъдат обявени за ксенофоби и дори расисти, за противници на цивилизационния избор, на новите ни ценности и на правилата в европейското ни семейство, за проводници на чужди интереси чак.

Все едно, процесите ще си протичат, свикването с тях — също. Както свикнахме с разрушаването на оградите по границите, та после да бъдат построени нови и прескъпи, с нарязването на ракетите, с подаряването на танковете, със свиването на армията и полицията, та сега да мобилизираме пенсионери срещу мигрантите.

С често непосилното плащане за лечение, въпреки че си правим вноските за здравно осигуряване. С краха в образованието, с насилието над и от деца. С чалгазирането на широки зони в културата. С ниските доходи и безработицата. С ширещата се проституция, чиято Мека отдавна не е Околовръстното.

С рекета, който вече е прийом не единствено на бандитите. С опростачването не само в онези сфери на всекидневието, които са безсилни срещу налаганото от някои телевизионни формати опошляване. Но и в политическите дебати, които произведоха, обезсмъртиха и едва ли не канонизираха един нов бай, след бай Ганьо и бай Тошо.

Примерите са толкова много, че практически са неизброими. Но колкото и да са различни, помежду им има и нещо общо — в по-малка или по-голяма степен са продукт и на собствената ни воля. Защото, макар и често да грешахме в избора си, все пак определяхме с гласа си кой да ни води насам-натам.

Но и тук рискът да бъдем излъгани се качи с поне едно ниво нагоре. Защото уж все така избираме, но де факто настаняването на постове вече става с посочване. Това е новото, което направи възможно имена без нито ден дипломатически стаж да се втурнат към най-високата дипломатическа позиция в света.

Фигури, разделящи нацията на безмозъчни и мозъчни, да се напъват да бъдат нейни обединители. Онези, които не правят разграничение между въоръжени сили и армия, да се гласят да станат върховни главнокомандващи. Невиждащите разлика между столица и държава да стягат куфарите с намерение да подобряват образа на страната ни навън. Незнаещите езици да се готвят за разговори на четири очи с лидерите по света в защита на националните ни интереси.

Както е тръгнало, ще свикнем и с посочването.

Както привикнахме с всичко, което не от мандат или два влошава битието ни. Повторяемостта на неприятните факти и неуморното им тиражиране в медиите упорито играят черната си роля.

Колко може обаче да продължи търпението?

Историческият ни рекорд е пет века.

Тогава промяната започва с «От сън дълбок се събуди!» Може би и сега ще е така.

Стига да се събудят не отделни индивиди, колкото да бъдат клеймосани и дамгосани, а достатъчно широки слоеве. Които да изпратят примирението с лошото в музея.

Иво Атанасов