Метаморфоза на богохулството на Запад Публикувано на 02.03.2018 в България

Докато си въобразяваме, че публичното слово е абсолютно свободно, идеологическите забрани се умножават. Духът на свободно изследване на догмите, който е основополагащ за модерността, се сблъсква с фанатизма на онези, които просто не приемат, че не виждаме света като тях и не вярваме в онова, в което те вярват. 

Матю Бок-Коте описва автоцензурата в университетите и медиите в Северна Америка

 

На 17 февруари монреалският всекидневник “Льо Дьовоар” публикува тревожен доклад, изготвен от Общообразователния и професионален колеж дьо Мезонньов. Докладът на учебното заведение в Монреал, което приема младежи на 17 и 18 г., ни казва, че все повече учители развиват рефлекси на автоцензура, за да не засегнат религиозните или културни вярвания на учащите. Така те си забраняват да преподават някои произведения. Трябва да кажем, че половината от 7000 студенти, които посещават този  колеж, произлизат от новата имиграция и не са непременно запознати със западната цивилизация. В този доклад термините са премерени, думите – нюансирани: епохата се страхува от амалгами. Ако засегнем въпроса за исляма, се стремим да го неутрализираме, като критикуваме в по-широк смисъл това, което във Франция биха нарекли комунитаризъм.

 Първото, което ни идва наум, когато мислим за тези учители, е, че

 нашата епоха преоткрива богохулството. 

 Докато си въобразяваме, че публичното слово е абсолютно свободно, идеологическите забрани се умножават. Еди-коя си общност, и не само най-радикалните й представители, няма да приеме да се окарикатурява нейния Бог, еди-кое си идеологическо лоби няма да приеме да се поставя под въпрос големия разказ за жертвата, чрез който се вписва в публичното пространство. Духът на свободно изследване на догмите, който е основополагащ за модерността, се сблъсква с фанатизма на онези, които просто не приемат, че не виждаме света като тях и не вярваме в онова, в което те вярват.

 Това е нова заповед: няма да обиждаш малцинствата.

 Тази ситуация, която засяга квебекското общество, може да изглежда банална в някои европейски гимназии. Някои преподаватели в някои територии на Стария континент твърдят, че им е трудно да засегнат историята на Холокоста пред ученици, развяващи комплотски или виктимарен дискурс. Фактът обаче е показателен за нещо просто: навсякъде, където се установи, обществото на различността е съпътствано от упадък на свободите. Накрая литературата ще плати цената: вече няма да четем произведенията, за да опознаем човешкото сърце, а за да открием предразсъдъците, които смятаме, че намираме. За да използвам приетата формулировка,

 това е епохата на подозрението.

 Ще дойде време, когато за една творба ще се съди според нейната съгласуваност с новия морал на различността. Цензурите ще се питат дали героите окуражават добрите ценности. И ще разпределят книгите по този критерий.

 В класната стая в Северна Америка учителят знае, че е наблюдаван. Дебнат го. Това е един аспект на новата северноамериканска университетска култура, в която групички, самопровъзгласили се за представители на често невероятни малцинства, претендират за правото да отстранят някои преподаватели или да отменят провеждането на конференция на територията на университета. Млади, крайнолеви активисти в университетите смятат, че всичко им е позволено. Виждаме го с участта на професор Джордан Питърсън  от университета в Торонто, известен в англосаксонския свят, упрекван от активисти заради резервите му към транс движението и радикалния феминизъм. Днес той е мишена на широкомащабна кампания по оклеветяване. Така явлението, което на първо място засяга американските университети, прекосява северната граница на САЩ и засяга едновременно Канада и Квебек. Не виждам защо, след известно време, да не прекоси Атлантика.

 Същото състояние на ума вече доминира в обществения живот в Америка, както и в Европа. Всеки, който дръзне да се впусне в него, знае, че може да се “подхлъзне” във всеки момент. Ако не използва

 правилните думи за правилните теми,

 всеки може бързо да се присъедини към лагера на париите и на хората, с които не трябва да се общува. Форматирането на публичното говорене е такова, че много политици определено смятат медиите за минно и наблюдавано поле, в което си обречен на стерилен език, ако не искаш да имаш проблеми. Много често журналистите задават въпроси на политиците, не за да разберат какво мислят, а за да проверяват дали се придържат към догмите, които са в основата на господстващата идеология. Те мечтаят да им поставят капан и да им залепят етикет, от който повече няма да се освободят.

 Интелигенция, която се прави на щраус

 Стигаме до най-важното: прогресистката интелигенция иска да вярва в мултикултурното съвместно съжителство, дори когато реалността го опровергава и разкрива общество, в което различността се изразява в социална и идентичностна фрагментация. Тази интелигенция е готова да се залъгва, за да повярва още повече. Спомняме си за този жесток пасаж от “Йероглифи”, автобиографичната книга на Артур Кьостлер, в която той разказва за комунистическата си ангажираност. “Аз реагирах на бруталния шок на реалността с илюзията по начин, характерен за истински вярващия. Бях учуден, слисан, но еластичната броня, която дължах на възпитанието на партията, веднага започна да действа. Имах очи, за да виждам, и ум, обучен да елиминира това, което виждат.

 Тази вътрешна цензура е по-сигурна и ефективна от всяка вътрешна цензура”.

 Очарователно е да видим до каква степен политическата коректност е система, делегитимираща изразяването на реалността. Според нея не съществува несигурност: има само чувство за несигурност. Националната идентичност не се размива:  тя се преобразува. Дори ако тревожните събития се умножават, медийната система не бърза да напише разказа за разпадането на съвместното съжителство.

 Спомняме си отричането на масовите сексуални нападения в Кьолн на 31 декември 2016 г. и голямото притеснение около разкритията за лошата участ на жените в един квартал в Париж, Ла Шапел-Пажол, през 2017 година. С войнствена упоритост много журналисти не желаят да видят в тях нищо друго, освен произшествия без политическо значение. А в някои страни ще се обърнат към съда, за да накарат онези, които не мислят като тях, да замълчат.

 Характерно за една влиятелна утопия е да се радикализира с ритъма, с който отрича реалността. Тя губи контакт с нея, намира убежище в лозунгите си и демонизира онези, които свидетелстват срещу нея. Тя третира като парии онези, които вече не се преструват, че вярват в официалната версия на големия разказ за различността. Но един ден истината проблясва, сякаш усилията за повтаряне на мултикултуралисткия катехизис са били прекалено придирчиви и вече нямат смисъл. Тогава възниква въпрос с невероятна простота и той идва от учителите в Квебек: не е ли най-голямото богохулство в наше време да казваме, че “различността” не е непременно богатство?

 Матю Бок-Коте е социолог, преподавател в HEC в Монреал и сътрудник на Радио Канада. Сред книгите на Матю Бок-Коте е “Мултикултурализмът като политическа религия” (Le Multiculturalisme comme religion politique, Йditions du Cerf, 2016), приветстван от критиците, и “Новият режим. Есета по текущи демократични въпроси “(Le Nouveau Rйgime. Essais sur les enjeux dйmocratiques actuels, Les Йditions du Borйal, 2017).

 Автор: Матю Бок-Коте, “Фигаро”

Превод от френски за ГЛАСОВЕ: Галя Дачкова