ДРЕВНАТА ТРАДИЦИЯ НА БЪЛГАРСКАТА КНИЖОВНОСТ  
Неотдавна учредителите на Дискусионен Клуб “Ганчо Ценов” ми изпратиха покана за участие в четенията на 12-13-ти май. Подготвих материал и го изпратих с молба да бъде представен от друг човек защото аз съм възпрепятстван и няма да мога да съм в София на нужната дата. В последният момент се появиха неприятни изненади и се наложи мястото на четенията да бъде променено. Понеже не всички желаещи да присъстват разбраха за промяната, а и в следствие на объркването на плановете, не бе организирано заснемане на мероприятието, реших да представя работата си в разширен вид тук, в своя блог.   По този начин темата, която бе представена на четенията ще достигне до почти всички, които са имали интереса да се запознаят с нея, а в блога си мога да представя и нужните илюстрации, които не само, че обогатяват материала, но и го правят по-лесен за разбиране.     За начало на българската книжовност, повечето учени приемат IX век. Това е времето, в което живеят княз Борис I, солунските братя Кирил и Методий, a и творилите в Охрид и Плиска техни ученици Климент, Наум и Ангеларий. Други изследователи на нашето минало смятат, че за писмена традиция може да се говори много по-рано и за това свидетелстват руните на старите българи.   Веселин Бешевлиев определя особените знаци използвани от дедите ни, като възникнали извън Европа и свързани със старотюрското руническо писмо. Петър Добрев, Живко Войников и др. се дистанцират от господстващото дълго време в историографията виждане за тюрския произход на старите българи и смятат, че създаването на руните ни трябва да се свърже с историята на иранските народи. Двамата автори обаче имат различно мнение за територията, на която са се появили най-рано особените знаци ползвани от дедите ни. Аз лично поддържам виждането, че произхода на старобългарските руни е на Балканите.  
Cравнение на руните от розетата от Плиска със знаци от орфеевата писменост от Бронзовата епоха
За това, че дедите ни са ползвали особени знаци преди епохата на Кирил и Методий знаем от най-рано от Черноризец Храбър. В работата му “О писменехъ” намираме следния пасаж: “Прѣжде оубо словѣне не имѣхѫ книгъ, нѫ чрьтами и рѣзами чьтѣхѫ гатаахѫ погани сѫщи.“ Подчертано е, че по-древните от кирилицата и глаголицата знаци, са ползвани не за документиране на исторически събития, а за извършване на гадания. Имайки предвид факта, че все още не са намерени документи с дълъг рунически текст, можем да приемем, че чертите и резките действително са използвани предимно за езически обреди, а и за кратки послания, посвещения.   По отношение на руните трябва да се спомене нещо от изключително голяма важност. Предмети, по които се срещат особени знаци, у нас има не едва след прословутата 681-ва година, а повече от половин хилядолетие по-рано. Става дума за руните по златната ножница на меч намерен в надгробната могила Рошавата Драгана, недалеч от Стара Загора. Знаците се отличават доста ясно, те са девет на брой и са разположени рамномерно в кръг, в периферията на предпазителя на меча.  
Руните от могилата Рошава Драгана (по Боюклиев, Танев, Минкова) http://www.protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Glagolitsa%20i%20sarmatski%20znatsi/Glagol10.gif
Артефактът е датиран I век и се съхранява в Регионалния Исторически Музей на Стара Загора. През 2006 г. Иван Танев Иванов и Мариана Минкова представиха научна работа, в която подлагат на анализ въпросните руни и излгат своето виждане за връзка между глаголицата и руните на скито-сарматите стигнаха до интересен извод: “...cъздателите на глаголицата са познавали скито-сарматската система от рунни знаци и са ползвали отделни eлементи (кръгове, триъгълници), цели композиции от знаци, а така също и самия ортографски принцип на свързване на тези елементи чрез съединителни отсечки.”   Друга, не по-малко важна подробност, на която за жалост Танев и Минкова не са обърнали достатъчно внимание, е това, че самите сармати са причислени от Прокопий Цезарийски към семейството на гетите. Става дума за тези гети, които по-рано Херодот нарича най-праведния, но и най-храбрия тракийски народ. Писалият след Прокопий Стефан Византийски дефинира в работата си “Етника” сарматските роднини скитите като тракийски народ. Ценно е също и сведението на Овидий – “Зная сарматския език, мога да говоря със гетите”.  Не можем да пропуснем и виждането на нашия учен Георги Баласчев, според когото сарматите и сродните им племена “трябва да се отнесат към многолюдния тракийски народ.”   Уповавайки се на тези данни, можем да кажем, че скито-сарматските руни ca са изобретени от местно население, което е било разделено на няколко отделни групи, като групата обитаваща долнодунавския регион, старите автори са назовавали траки. Тези хора се явават наши предци и това е причината да има силни прилики между старобългарските руни, скито-сарматските тамги и средновековната глаголица. След малко ще разберем, че корените на тези писмености са смайващо древни и трябва да се търсят в далечното минало на Балканите.   Добре известно е, че освен руните, след покръстването си, дедите ни са ползвали римски и гръцки букви за своите дела. За това разказва отново Черноризец Храбър, като употребява един много интересен израз: “И тако бѣшѫ многа лѣта”- и така беше много години. Тук срещаме един парадокс – официално, покръстването на България е по времето на Борис I, а точно тогава в Плиска действат учениците на Кирил и Методий, създавайки книги за дедите ни.   Няма логика да се използва израза многа лѣта -много години, за един сравнително кратък период, освен ако Черноризец Храбър не говори за някакво по-ранно покръстване – още по време на Античността. В този перод ползването на римски, т.е. латински букви би било логично. В първите векове на римското господство по-популярна е латинската азбука, макар посвещения да се извършват и с гръцката.   Ha това, най-рано обръща внимание Ганчо Ценов, според когото ние българите сме потомци на местен народ, яваващ се и първият приел християнството в Европа. Виждането за ранното християнство на българите е защитено блестящо и от проф. Асен Чилингиров в няколко негови работи. Макар дедите ни, познати по време на Античността под името траки, да са първите християни, след IV век, те биват наклеветени и обявени за еретици.   Реално, приемането на веруюто на Източната Римска Империя – Византия, през IX век е само политически ход на княз Борис I. Безспорно образован човек като Черноризец Храбър е знаел за ранното християнство на народа ни, и без да се увлича в излишна полемика, прави кратко споменаване за времето на Античността, когато предците ни са християни, които бивайки под римска власт са ползвали латинската и гръцката азбука. Дали с тези азбуки са написани книги на български език, на религиозна и светска тематика няма как да се каже, но дори и да са оцелели някакви ръкописи до времето на Борис I, те са унищожени по настояване на чуждото духовенство.   Благодарение на отговорите на Папа Николай I на допитванията на българите, разполагаме със сведения, че дедите ни са притежавали литература от религиозно естество още преди времето на солунските братя. В глава 103 се натъкваме на следното свидетелство: “Вие питате какво трябва да се направи с нечистивите книги, които както заявавате, сте получили от сарацините, се намират у вас. Те разбира се не трябва да се пазят защото както е писано лошите беседи развалят добрите нрави, но именно като вредни и богохулни да се предадат на огън.”     По време на Средновековието, с името сарацини са наричани арабите, които по това време притежават както своя писменост, така и добре изградена религиозна доктрина. За да бъдат дадени книги с религиозен характер на българите от времето предхождащо това на княз Борис I, то на наша територия трябва да е имало както доста емисари от арабският свят. Също така трябва да е имало и поне няколко религиозни училища, в които да се изучава исляма, арабският език и арабската писменост, иначе кой би разбрал написаното в така наречените сарацински книги?   Сведения за тaкива неща липсват напълно, няма намерени графити, нито посвещения с арабски букви от този период. Не разполагаме и със свидетелства на арабски автори за основаване на  мюсюлмански религиозни центрове в Дунавска България. В такъв случай би трябвало да се доверим на Ганчо Ценов, който смята, че въпросните сарацински книги са всъщност богомилска литература, която е считана за опасна ерес и е преследвана жестоко от византийската църква. Определението “вредни и богохулни книги” пасва най-добре на литературата, която е определена като еретическа. Тъй като по всяка вероятност нашите предци са последвали съвета на папата, най-вероятно, неудобните книги са изгорени още през IX век.   Същата съдба навярно постига и работите на творилия през IV век в земите край делтата на Дунава Етикус Истер. Божидар Пейчев счита роденият в Добруджа философ, за славянин, т.е. принадлежащ на българската народност (според Ганчо Ценов, уповаващ се на сведенията на Теофилакт Симоката, хората наречени най-рано славени са гетите).  
                                         Азбуката на Етикус Истер (по Wutke)
От книгите на Етикус Истер не е оцеляла нито една до ново време, но за създадената, или поне преработена от него азбука, се предполага, че е оцеляла в развит вид. Според Божидар Пейчев: “Йероним е популяризаторът, разпространителят, „проширителят" на изобретената от Етикус праглаголица, или още по-точно — запазената във и чрез трудовете на Йероним азбука на Истер като славянска по произход и характер е била естествено възприета като културно оръдие от славянското балканско население, особено от западната му част, откъдето е бил родом и Йероним.”   Благодарение на aтикванрни книги, ние разполагаме с примери на това как е изглеждала азбуката ползвана от Етикус  Истер. Тя се отличава доста от буквите разпространени от Св.Йероним (ако разбира се изображението е достоверно). Чак когато намерим запазен ръкопис на живелия по време на Античността мислител, ще знаем истината със сигурност.  
                  Зографско Чертвероевангелие с глаголически букви  http://proel.org/img/alfabetos/zographensis.jpg   С времето на Античността са свързани и други исторически извори засягащи употребата на особен вид писменост по нашите земи. Йордан разказва за това как Вулфила (Урфил) - владиката на готите живеещи край Хемус им създал букви: “Имаше прочее и други готи наречени малки, те са огромен народ, а за техният владика се казва, че им изобретил писмена ...“ -“Erant si quidem et alii Gothi, qui dicuntur minores, populus inmensus, cum suo pontifice ipsoque primate Vulfila, qui eis dicitur et litteras instituisse.” – Jord.267.  IV.  

Глаголически букви сравнени с гетски руни, намерени от Грубишич във френска книга
Въз основа на това, че Прокопий Цезарийски, Орозий Павел, Изидор Севилски и много други автори считат балканските готи за същия народ като тракийските гети, Ганчо Ценов, Асен Чилингиров, Георги Сотиров, Юлия Хаджи Димитрова, Петър Георгиев и др. смятат както Вулфила(Урфил), така и локализираните от Йордан край Хемус готи за местен народ – потомци на Херодотовите гети.   В това има логика защото само няколко години след смърта на Вулфила (Урфил) – 383 г., Йоан Златоуст изказва твърдението, че траките са превели свещените писания на свой език. Йоан Златоуст е бил добре запознат с религиозните дела в Римската Империя и в частност Балканите. Ако Вулфила (Урфил) и хората му бяха германи, то Йоан Златоуст би споменал това, но този духовник говори за тракийски превод на библията по време на своята проповед от 388, или 389 година – cъвсем скоро след кончината на Вулфила (Урфил).   Проповедта е държана в Константинопол не пред кой да е, а пред готи, както уместно съобщава проф. Светлана Янакиева. Със сигурност Йоан Златоуст е знаел добре етническата принадлежност на поданиците на Римската Империя, на които той проповядва, но за германи, германска писменост, или за германски превод на библията не отваря и дума.   Тъй като по време на късната Античност като колективно название на местното балканско население се ползва името беси, а в житието на родения в началото на V век Теодосий Кенобиарх се твърди, че бесите си служат с рунически, славонски език (Теофилакт Симоката обяснява, че гети и славени са едни и същи хора), то имаме пълното право да гледаме на евангелието на Вулфила като на тракийската библия.   Дали преводите на Вулфила (Урфил) имат някаква връзка със споменатите от Папа Николай I сарацински книги е трудно да се каже, но знаейки, че Вулфила (Урфил) и сънародниците му са обявени за еретици, не би трябвало да храним силни надежди за намиране на тракийския превод на библията от владиката на гетите познати още като готи, гети и славени.   Съществува още един интересен извор засягащ корените на писмеността на дедите ни. Става дума за споменатото в “Панонскa легенда” изказване на император Михаил III: „Богъ, който иска всѣки да постигне истинско познание и да придобие по-голѣма степень (на съвършенство), като видѣ твоята вѣра и подвигъ, извърши (чудо) и сега, въ наши години, като откри букви за вашия езикъ,  нѣщо, което по-рано не е било, но само въ най-първи (древни) времена, та и вие да се причислите къмъ великитѣ народи, които славятъ Бога на свой езикъ.”    Откритите и преработени от Кирил и Методий букви за езика ни принадлежат най-вероятно на глаголицата. Тя предхожда кирилицата, а и показва връзка с други, доста по-стари писмености, като Линеар А и Линеар Б. По този въпрос са писали различни автори в края на ХХ и началото на ХХI век. Открити са над двадесет съотвествия между форма и звукова стойност на глаголическите букви и знаците принадлежащи на Линеар А и Линеар Б. Такова голямо количество изключва напълно възможността за случайни съвпадения.  

Сравнения на древната критската писменост (1) с букви от глаголицата (2)
По-интересно е това, че според Джейн Елън Харисън, писмеността, за която в старите извори се казва, че е ползвана от Орфей и Лин е вероятно мистериозното критско писмо (Линеар А и Линеар Б). Ако приемем, че ние българите сме потомци на хората, от които произлизат Орфей и Лин, мистериите изчезват и веднага ще получим добро обяснение защо глаголицата има толкова много успоредици с древните знаци от остров Крит.  
Сравнения на древна критска писменост с глаголица (по Сотиров)
Официално за край на Линеар А и Линеар Б може да се говори през ХII век пр. Христа, неотдавна обаче, една талантлива изследователна - Иванка Пенева-Русева доказа, че тези писмености продължават да бъдат употребявани у нас и в доста по-късни времена. Г-жа Пенева-Русева изолира значителен брой знаци от керамиката от културата Цепино и показва връзката им с крито-микенските писмени знаци, като още в началото на работата си представя едно доста смело твърдение, а именно това, че “кръстчета, меандри, триъгълници, клонки, розети и др. запазени в народните шевици и писаните яйца, произхождат от балканската сричкова писменост линейно писмо с два последователни варианта л. А и л.Б от второ хилядолетие пр.н.е.“   Културата Цепино XII-VI в.пр. Хр., чиято керамика е украсена със забележително древни знаци принадлежи на бесите. Част от тях е принудена да напусне родните си места поради римското подтисничество, като някои преселници отиват чак до Северните Карпати – във владенията на гетите. Там бесите са локализирани през II век от Клавдий Птолемей. Далеч от римляните, древната писмена традиция е би могла да се запази, а и да се върне на юг от Дунава по времето на Вулфила (Урфил), като за по-сигурно завръщане може да се говори след 681-ва година.   Ето как “хиатуса” може да се обясни и вече не е мистерия защо ползваните от Орфей и Лин букви са ползвани за религиозната литература на старите българи. Не е мистерия и това защо руните ни имат такава силна прилика с Линеар А и Линеар Б. Не е мистерия защо Ценов смята азбуката на Вулфила (Урфил) за протоглаголица.   Не на последно място трябва да се спомене и това, че орфеевата писменост, за която Джейн Елън Харисън изказва мнение, че е възможно да е от същия вид както критската, е всъщност с много по-стари корени. Голям брой знаци явяващи се прототип на критските Линеар А и Линеар Б, са били ползвани от траките във времето на Неолита и Халколита.  

1.Древна балканска писменост 5000-4500 г.пр. Христа 2.Знаци от Линеар А и Линеар Б 3.Букви от глаголицата
Това не е предположение, а факт който е засвидителстван от учени като Харалд Хаарман, Марко Мерлини, Ричард Ръгли и др. По-интересно за нас е това, че свещения за дедите ни знак IYI, присъства на няколко места на Балканите още преди около 7000-6500 години (по сведения на Михайлов, Тодорович, Церманович, Чохаджиев).   Когато разгледаме всички факти, пред нас се открива смайваща картина – набедените за войнствени варвари наши деди се оказват не само страховити бойци, но и народ, който е носител на знанието, народ, който е успял да запази древните си традиции въпреки сатанинската жестокост, с която враговете му са го преследвали. Този, който е докоснат от светлината и е станал неин носител, никога няма да загине!           1.B.Бешевлиев, Първобългарите, История Бит и Култура, Фондация Българско Историческо Наследство, Пловдив, 2008; 2.В.Бешевлиев, Прабългарски епиграфски паметници, Издателство на Отечествения фронт, София 1981; 3.Г.Ценов, Кроватова България и покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998; 4.Г.Ценов, Праотечеството и Праезикът на Българите, историко-филологически издирвания, Фототип. Изд. Хелиопол, София, 2007; 5.П.Добрев, Да изтръгнеш слово от камъка, За какво разказват свещените надписи на езика на Аспарух, Галик, София, 2002; 6.И.Т.Иванов, М.Минкова. Ортографична аналогия между глаголическите букви и сарматските руни по материали от могилата Рошава Драгана, местността Чаталка, Старозагорско, Известия на музеите от Югоизточна България", Бургас, (гл. ред. проф. дин Иван Карайотов), 2006 год. с. 48 -59; 7.H.Haarman, Das Rдtsel der Donauzivilization, Die Entdeckung der дltesten Hochkultur Europas, Verlag C.H.Beck, Mьnchen, 2011; 8.J.E.Harrison, Prolegomena to the Study of Greek Religion, Princeton University Press, Princeton, 1991; 9.ЛАТИНСКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ, FONTES LATINI HISTORIAE BULGARICAE, том II, cъставили и редактирали Иван Дуйчев, Михаил Войнов, Страшимир Лишев, Борислав Примов, BAH, София, 1960; 10.Ричард Ръгли, “Изгубените Цивилизации на Каменната Ера”, Бард, София, 1999
11.G. Sotiroff, Glagolitic Script and Linear B, CANADIAN SLAVONIC PAPERS, Vol. XII,  No. 3, Fall 1970, 303-331; 12. Ст. Михайлов, Към тълкуването на сложния знак IYI и на израза Медното Гумно, Известия на Народния Музей във Варна 23 (28), Книгоиздателство “Георги Бакалов”, Варна, 1987; 13.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996; 14.A.Buthler, The Life of the Fathers, Martyrs and other principal Saints, Compiled from Original Monuments and Authentic Records by the Rev. Alban Butler, in Twelve Volumes. Vol.1, Dublin: James Duffy, 1866. 15.Procopius, History of the Wars, Books III-IV, trasnl. H.B.Dewing, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000; 16. Ж.Войников, Сравнителен анализ на прабългарските руни и произхода на глалоголицата. Някои алано-прабългарски рунически надписи. IYI– “Ипсилонът с свете хасти.” http://www.protobulgarians.com/Statii%20ot%20drugi%20avtori/Zhivko%20Voynikov/Prabaalgarski%20runi.htm 17.M.Merlini, Introdution to the Danube script from the book Neo-Eneolothic Literacy in Southeatern Europe http://www.academia.edu/3035626/Introduction_to_the_Danube_script_from_the_book_Neo-Eneolithic_Literacy_in_Southeastern_Europe 18. П.Серафимов, Произход на глаголицата - най-древната азбука (вид. 24-05-2018)     http://sparotok.blogspot.nl/2014/05/blog-post_19.html 19.П.Серафимов, Сармати, Амазонки, Българи http://sparotok.blogspot.nl/2018/02/blog-post.html (вид. 24-05-2018)