След 40 години пророчеството на Солженицин за Запада се сбъдва 06.12.2018

През юни 1978 г. Александър Солженицин произнесе в Харвард реч, озаглавена "Разпаднатият свят". Тя беше посветена на възникването на „различните светове“, част от които бе и западното общество. От едната страна на разлома е свободата, която е впрегната да трупа с неутолима страст материални блага, като за Америка тя е най-високата ценност, стояща над всички останали. В центъра на това уравнение се намира човекът, защото над него няма никаква друга сила освен свободата. Резултатът от това е нравствена нищета, лутаща се в търсене на собствения си смисъл.  

Александър Солженицин в Харвард

 След речта на Солженицин „четвъртата власт“ го обвини в „загуба на равновесие“ и „болна душевност“. Солженицин си мислеше, че в САЩ можеш да говориш всичко, което мислиш, но се оказа, че демокрацията очаква да й се възхищаваш. Пресата написа: „Този титан не ни обича“.

 Беше ли прав Солженицин? Той виждаше позитивните неща в сърцето на Америка. „Постепенно пред мен започна да се разкрива другата Америка, истинското сърце на страната. Америка на малките градове, здравата Америка, за която аз мислех, подготвяйки тази реч“.

 След 40 години ние вече може да си позволим разкоша да анализираме неговата реч.

 Според мен, Солженицин е постъпил прекалено деликатно, ако отчетем как в продължение на тези четиридесет години се утвърждаваха културните ценности на Америка. САЩ бяха погълнати от постигането на материалните си цели. Това занятие навлезе в период на буен разцвет, отстъпвайки от рационалните хуманитарни традиции. Висшата сила, за която говори Солженицин стигна до пълен упадък. Ако по-рано в Бог вярваха 90% от населението на нашата планета, то сега вярващите са около 70% и постоянно намаляват. Тази тенденция е съпроводена с обезценяване на културата, която се отказа от морални бариери.

 Аз бях изумен, когато Роберт Де Ниро, на церемонията по връчване на наградите „Тони“, по най-вулгарен начин се произнесе по адрес на президента на Съединените Щати. Това е същият този Де Ниро, който получи президентската награда на Свободата, смятана за най-престижното отличие в Америка. Също толкова ме озадачи и връчването на наградата Пулицър на рапъра Кендрик Ламар, който по време на своите концерти неизменно се държи за ципа на панталона си. Трябва да призная, че връчването на Нобелова награда на Боб Дилън беше тотален крах на нравствените стандарти, защото от тази награда бяха лишени някои от литературните светила на ХХ век.

 Докъде стигнахме! Солженицин разбираше, че ако изхвърлиш Бог от хуманизма, тогава ще бъде възможна всяка мисъл, която му хрумне на човека. Вкусът, добрите маниери, добротата, уважението, всичко това е подчинено само на свободата и настроенията на индивида. Максимата е: „Ако от това получаваш удоволствие, тогава направи го“. От пътя бяха отстранени даже църквите и синагогите, които днес отделят по-голямо внимание на социалните проблеми, отколкото на религиозните знания.

 Не, западното общество не претърпя крах, поне засега. Но когато се поставя въпроса за изграждане на емоционална защита на нашия начин на живот, аргументите са пошли и банални. Разбира се, говори се за свобода и толерантност, но какво става с основните принципи? Какво е нашето място на „градския площад“ и как се отнасяме към интегрирането на религията във фундамента на Америка?

 Защо италианските власти крият художествените произведения с многовековна давност по време на визитите на високопоставени лица от Иран? Нима не трябва да се гордеем с великолепните скулптури създадени от нашата култура? И защо сме длъжни да мислим дали нашата култура може да оскърби религиозната култура на друга страна? А те нас не ни ли оскърбяват?

 Линията на тренда понякога се обръща и тръгва в противоположна посока, но ако се пренесем от днешния ден в далечното бъдеще, тогава ние ще разберем, че Западът, със своя прикрит релативизъм, рискува да загуби световното си влияние. Как общество, което не е уверено в смисъла и значението си, може да съперничи на една фанатична култура, знаеща точно какво иска и как да го постигне?

 Аз нямам намерение яростно да защитавам тезата на Освалд Шпенглер за „Залезът на Запада“, защото постепенния упадък присъства във всяка пролука на нашия културен живот. Към ортодоксалността на упадъка  се придържат университетите. Говорещите глави на ток-шоутата многократно повтарят едни и същи пошлости. А истината се разрушава от постмодерната вяра, че най-важно от всичко са дълбоките чувства, които идват от подсъзнанието. Да, важно е американците да четат Шпенглер, ако въобще четат нещо, но днес е много по-важно да се махнат културните филтри. Погледнете на Америка и Запада безпристрастно. Какво виждате? И защо виждате това?

 Херберт Лондон е президент на Лондонския център за политически изследвания (London Center for Policy Research).

 Превод: Никола Стефанов

 Източник:American Thinker