ЕЗИКЪТ НА ПЕЛАСГИТЕ – НАЙ-СТАРИТЕ ЖИТЕЛИ НА ТРАКИЯ И ГЪРЦИЯ - I част  

В началото на XIX  век едва ли някой сънародник е вярвал, че след време на жителите на България и Македония ще се гледа като на различни хора. Уви, с налагането на убийствения за Родината Берлински договор, се постави началото на разделението на нашия народ. Първо западните ни и южни съседи започнаха с обезбългаряването на Македония, а после и “учени” като Самуил Бергщайн, Дина Мухина, Рина Усикова и др. създадоха македонския език и го определиха като отделен от българския.   По същият начин – напълно необосновано и крайно безотговорно, някои хора говорят за езика на пеласгите като различен от този на траките. Различните имена на две групи хора не са доказателство, че те не са роднини носещи една и съща кръв. Нормално е да има регионални диалекти, нормално е да има определени отклонения, но като цяло, траки и пеласги говорят един и същ език.  

Запазени са значителен брой пеласгийски топоними и хидроними. Те не само притежават тракийски успоредици, но и постройката им е идентична. Също така, благодарение на проучванията на Алберт Йорис ван Виндекенс, Хялмар Фриск, Радослав Катичич, да не забравяме и Владимир Георгиев, днес са известни немалко пеласгийски думи. Те могат да бъдат разделени на няколко категории:   1. имена на растения; 2. имена на животни; 3. имена на оръжия; 4. термини от бита; 5. титли на благородници;   Нека започнем с титлите, те са една доста интересна тема, която може да изясни доста моменти от миналото ни. За титлата василевс/βασσιλεύς  знаят почти всички от нас, на само на малцина е известно, че думата няма смисъл на гръцки и, че повечето езиковеди я считат за заемка в речта на южните ни съседи. Кречмер, Фриск, Босхарт, Георгиев и др. виждат родство с така наречената либийска титла батос/βάττος-цар.*   Tя от своя страна бива сравнена от Георгиев с българските думи баща, бате, батко, батьо и руската батя-баща, идващи от и.е.*bhātja, *bhāten. За василевс/βασσιλεύς,   батос/βάττος, Георгиев дава следната схема на развитие: по-голям брат →баща→ старейшина на рода→цар. Тази схема е логична, а и обяснява елемента бат в имената на старобългарските владетели Бат Баян и Батоя.   Титлата анакс/ἄναξ-цар също е пеласгийска. Нейната най-ранна форма е ванакатело, а при фригите, през VIII в.пр. Христа тя е документирана под варианта ванакт  (надпис М-01). Най-рано – XIV в.пр. Христа, титлата ванакатело е използвана за човек с име Одрис, а това показва достатъчно красноречиво на чий език принадлежи тя.  
Смятам, че ванакатело, ванакт са древните варианти на бан-областен управител при старите българи. Значението на бан, ванакт и т.н. е светъл, сияен, в смисъл на светлост, благородник. С подобна семантика е и лат. vir illustris, а друга сродна на ванакатело (и еволюиралата от нея бан) пеласгийска дума е βᾶυνος-пещ, огнище, която пък от своя страна съотвества на санскр. bhana-светлина, блясък.   Доста интересна е употребяваната от Омир титла коиран/κοίρανος, имаща вариант каран/κάρᾱνος. Хялмар Фриск я сравнява с епитета на бог Один herjan, а също и с гал., ирл. corii, cuire-група, чета, отряд. Добавени са също стперс. kāra-хора, народ, лит. kгras-война.   След като човекът носещ титла коиран/κοίρανος, каран/κάρᾱνος е военоначалник, то стблг. карати сѧ-воювам e прекрасен кандидат за обяснението. Не можем да пренебрегнем и факта, че един от най-войнствените и страшни за Рим (Византия) български владетели е княз Крум, който е известен и под прозвището Каран.   Не само коренът кар присъстващ в каран/κάρᾱνος, се среща в стблг. карати сѧ-воювам, типична за езика ни е също и наставката –ан, която срещаме в думи като велик-ан, грамад-ан, истук-ан.   Поредната пеласгийска титла, която старите гърци са приели е тиран/τύραννος-владетел. Днес тя има негативно значение, но нейния първоначален смисъл е силен,властващ, могъщ. Коренът тир, или по-точно тур е обясим със стблг. тоуръ-див бик, т.е. едър, силен, могъщ. Подобно на каран/κάρᾱνος тук също е използвана наставката –ан.   С абсолютно същата семантика са старобългарските титли могѫть-властелин, велможа, управник, могѫщь-владетел, велможа. Те идват от могѫ-имам власт, могъщ, силен съм. Така е образувана и лат. magister-господар, тя идва magnus-голям, едър.   В речника на южните ни съседи намираме и титлата бален/βαλ(λ)ήν-цар, тя няма обяснение на гръцки а според Хезихий е фригийска по произход. Цитирайки Золмсен, Фик и Хофман, Хямар Фриск посочва връзката с лат. de-bilis където bil означава сила, добавени са и тохар. wāl-цар, walo-цар, владетел.   Макар бален/βαλ(λ)ήν-цар да е обявена за фригийска титла, реално тя е и пеласгийска, както са пеласгийски и ползваните от фригите титли ванакт и лавагет, по простата причина, че пеласги и траки, в случая фриги са хора от един и същ произход. Титлата бален/βαλ(λ)ήν-цар е много интересна защото идва от βαλαιος-силен,голям. От своя страна, βαλαιος отговаря на стблг. болии-по-голям, т.е. силен, явяваща се основа за титлата боил.   Последната пеласгийска титла е най-интересна понеже е регистрирана още през Бронзовата епоха. Става дума за UNA KANASI / УНА КАНАСИ, срещаща се в минойски документ с регистрация KO za 1c. Пеласгите безспорно са едни от основателите на Минойската цивилизация, понеже локализирайки ги на остров Крит, Омир използва за тях епитета богоравни-διοι. Това показва, че те са били представителите на благородническата прослойка, която е боравила с писмеността.   Американският изследовател Дж. Янгър смята, че UNA KANASI / УНА КАНАСИ е някакъв термин от култа на определено божество, по-скоро обаче се касае за титла  на владетел. Частицата  UNА може да се изтълкува със стблг. прил. унии-по-добър, в смисъл благороден. В такъв случай UNAKANASI би получило превод – на благородния княз. 
В минойските документи срещаме също име, или титла КАНУТИ,  а във фригийските надписи се натъкваме на КАНУТИ-ЕВАИС, АКЕНАНОГАВОС, а и АКЕНАС, чийто корен *ken, *kan притежава значение първи, начало – ср. стблг. начѧти, зачѧти-започвам, зачевам, полагам начало.   Древната пеласгийска титла KANAS, срещаща се при фригите като АКЕНАС, по-късно ce появава в тракийските епиграфски паметници като KANAC, намираме я разбира се и встаробългарските надписи като KANAC, KANEC  т.е. княз, кнез.   В тази първа част от материала за езика на пеласгите, освен техните титли, ще представя и думите за растения. На първо място е σῖτος/ситос-жито. За нея проф. Мюлер смята освен, че е заемка и, че означава нещо ситно, смляно ситно. Тук мисля повече коментар не е нужен.   Балис/βαλίς e название за бяла, белезникава краставица, явно името на растението идва от неговия цвят.   С подобна постройка е и странната гръцка дума балаустион/βαλαουστιον-бели цветчета на растението нар. Бала се обяснява с бял, а устион с уста, в случая под уста, устни се имат предвид цветчетата на нара.   Брион/βρύον-вид мъх е идентифицирана като възможна пеласгийска дума в гръцкия от акад. Георгиев, който дава и българското съотвествие, а то е брей-растението развалниче. Думата брей е българска както отбелязва Ст.Младенов, който я свързва с брия-бръсна диал., понеже растението съдържа дразнещо вещество (което наранява кожата при допир бел.моя). Въпреки ясната етимология, в БЕР е изказано мнение, че брей може да е от тракийски произход (?).   Като съотвестваща на пеласгийската дума даухна, дафне/ δαυχνα, δάφνη -лаврово дърво, в работа на Радослав Катичич е предложена сърбохърватската duha-мирис, а тя е сродна на нашите дъх, дъхна-мириша. Действително, приятният мирис на дафиновия лист е едно от най-характерните качества на растението.   Керасос/κερᾰσος-череша е приета отдавна за заемка в гръцкия, като се знае и, че на български има добро обяснение за името на плода, то идва от неговия червено-черен цвят. Това е установено от акад. Владимир Георгиев, но той не смята езика ни за продъжение на трако-пеласгийския, а само гледа на българската дума като сродна на трако-пеласгийската.   Купарисос/κυπάρισσος е древното название на кипарисвото дърво. Неговата корона e голяма и прилича на купа, купчина копа и това разбира се дава и името му.   Кедрос/κέδρος е пеласгийското име на кедъра. Проф. Мюлер търси обяснение със стблг. кадити-кадя, а в това има логика понеже дървото има приятна миризма и се е ползвало за кадене.   Кастанон/κάστανον-кестен е поредната дума принадлежаща на трако-пеласгийската реч.     Теревинт, тереминт/τερέβινθοςτερέμινθος ca две наименования на терпентиновото дърво. Опирайки се на проучванията на Георгиев, Катичич смята, че коренът е и.е. *derw-en-to, като дава пример със стангл. teoru-катран, смола, лит.derva-борово дърво и др., но по непонятни причини пропуска три важни неща:   1.Cтблг.дръво-дърво; 2.Cтблг. умал. наставка р.п. -енте (ѧте); 3.Tипичната за българските диалекти замяна на В с М както е в теревинт-тереминт: тъмно=тъвно, плевня = племня, стръмно=стръвно.   Точно за стблг. наставка -енте (ѧте), акад. Георгиев и акад. Дуриданов смятат, че отговаря на тракийската наставка-инт/ινθ, срещаща се в глосата волинт/βινθος-див бик. По принцип Катичич познава работите на акад. Георгиев, чиито интерпретации цитира в своята творба за древнобалканските езици, но в случая талантивият хърватски учен е спестил ценна информация.   Уверяваме се, че макар да е говорен дълго преди Троянската Война, пеласгийският език не е непонятен за нас българите, а причината се крие в това, че се касае за речта на далечните ни предци. Да, има промени в думите, но реално погледнато, за период от над две хиляди години, тези промени са незначителни. Това е поредното свидетелство за силата на езика ни, а и за това, че той се е появил и развил тук на Балканите.   За жалост, изложените в настоящата работа сведения никога не са представяни на българския читател от защитниците на официалните теории. По-лошото е, че съзнанието на мнозина сънародници бе отровено с измислици за ханове, канове, идване от Памир, Сибир, Кавказ и тем подобни фантазии. Поради тази причина, за много от нас, представените тук данни изглеждат странни, дори неприемливи.   Нека не забравяме обаче, че свещения за дедите ни символ IYI се появава най-рано на Балканите – преди около 7000 години. Не можем да пренебрегнем факта, че родовите имена Дуло, Вокил, Ерми, подобно на пеласгийската титла KANAS, също са регистрирани по време на Бронзовата епоха. А най-важното е това, че повечето българи са носители на хаплогрупите E-V13, J2, I2, R *L23, G2, R1a, чиито особености показват, че са наследени от хора обитаващи Балканите преди 13 000-9000 години.**   Най-старото балканско население са трако-пеласгите. Археологът Петър Детев показа приемствеността от Неолита до времето на Античността. Антрополозите Славчо Чолаков и Петър Боев стигнаха до заключение, че корените на тракийското население трябва да се търсят в Каменната епоха на Балканите. 
Според лигвистът Владимир Георгиев, няма по-стар топонимичен слой от тракийския. Eтнологът Евгений Теодоров изказа твърдение, че въз основа на “недооценявано досега древнотракийско наследство в нашия фолклор като значителен дял от него, обосновава правото ни да се смятаме за преки наследници на една от най-древните култури в историята на човечеството.“   Как да пренебрегнем тези данни, които показват, че ние българите сме потомци на най-стария цивилизован народ на Европа? Защо да се примиряваме с неиздържаните теории на несериозни хорица, които се опитват да поставят корените на народа ни в Азия ? Та ние носим гените на най-старите цивилизовани балкаци, запазили сме техните обичаи и традиции, пазим свещените им символи в нашите шевици и обредни хлябове и това е така защото сме техни деца и пълноправни наследници.         Използвана литература и пояснения:   1.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977; 2.Вл.Георгиев, Българска Етимология и Ономастика, БАН, 1960 3.Вл.Георгиев, Въпроси на Бългаската Етимология, БАН, 1958 4.И.Дуриданов, Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976; 5.Е.Теодоров, Древнотракийско Наследство в Българския Фолклор, Наука и Изкуство, София, 1972; 6.A.J. Van Windekens, Le Pelasgique, Essai sur une langue indo-europeenne prehellenique, Publications Universitaires, Louvain, 1952; 7.F.Muller Jzn, Grieksch Woordenboek, Tweede Druk, B.Wolters’ U.M. Groningen, Den Haag, 1926; 8.P.Boev, S.Tscholakov, Die Abstammung der Thraker nach Anthropologischen Angaben, Driter Internationaler Thrakologischer Kongress, 2-6 Juni, Wien, Bd.I, Swjat, Sofia, 1984, z. 313-316; 9.R.Katicic, Ancient Languages of the Balans, Part one, MOUTON, The Hague, Paris, 1976;         *Ако познаваме историята на Морските народи, можем лесно да разберем защо старите обитатели на Либия ползват титла бато-цар. В края на Бронзовата епоха Египет е заплашен от коалиция на няколко балкански народа, които търсят нови земи за заселване. На част от тези хора фараонът Меренпта дава земя в Либия при условие, че ще му служат. Въпросните балканци са наречени от египтяните мешуе, а в по-късни времена Херодот ги нарича максии. Това са реално клон на мизите, които по-късно са наречени българи. Ето защо един екзотичен народ в Либия ползва българска титла.   ** В дисертацията на д-р Янкова-Карачанак намираме важни подробности за “източната” хаплогрупа R1a-M17: “Следователно древната възраст на Хг RM458 в Източна България (12.4 ± 5 kya) и Кавказ (10.1 ± 3 kya) трябва да се интерпретира внимателно, поради това, че оценката на възрастта се повишава вследствие редица демографски епизоди.”   По интересно е следното, при около половината от носителите на R-M17 се наблюдава европейският вариант : “Трета по честота е широко разпространената евразийска хаплогрупа R-M17, която е установена при 17.5% от българите, като 42.9% от тях принадлежат към типичната за Европа Хг R-M458.” http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/S_Karachanak_Yankova-avtoreferat-%20geni%20na%20balgarite.pdf   На с.31 от дисертацията на д-р Карачанак, в табл.10, възрастна на “източната” хаплогрупа Хг R-M458 у нас варира между 12 400 години и 4100 години. За другите 57, 1% представители на R-M17 не е казано, че са потомци на население дошло през късната Античност и ранното Средновековие от Афганистан, Иран, или Пакистан.   В заключението на дисертацията на д-р Карачанак няма и дума за родство на българите с паштуни, иранци, пакистанци или индийци. От друга страна са проведени достатъчно генетични изследвания на населението на Иран, Афганистан, Пакистан, но и там няма дори загатване за някакво родство с българите. Какъв е изводът тогава?