Кочани варено зеле спасяват Димитър Талев в зловещия лагер „Куциян”  

Скромният, свит и изключително деликатен Димитър Талев не винаги стои демонстративно изпъчен на първа линия сред писателите класици, особено за пропусналите да прочетат епичната му тетралогия „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“. Класикът е роден на 1 септември 1898 година.

Но творбите му, отразили поразително живописно битието и съдбините на българите от македонския край, го нареждат непоклатимо между колосите на българска литература като Иван Вазов, Стоян Загорчинов, Фани Попова-Мутафова, Емилиян Станев и Вера Мутафчиева. Критиците са категорични, че Димитър Талев постига истински връх в историческия роман и народопсихологията.

Душеведът, чужд на всякаква суета, простичко казва: „Ако някой иска да знае нещо за мен и моите убеждения, нека чете книгите ми“. Димитър Талев се ражда в Прилеп, областта Македония, на 1 септември 1898 г. Баща му е майстор железар и ковач, изключително будна личност с висок възрожденски патриотизъм, но умира, когато момчето е само на 9. Поредицата от войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата, гонят семейството в различни градове и момчето учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие.

   

Завършва гимназия в Битоля през 1920 г. Първоначално следва медицина и философия в Загреб и Виена, но разбира, че не това е призванието му. Затова Димитър Талев се връща от Австрия в родината и завършва българска филология в Софийския университет през 1925 г. В университета има възможност да слуша лекциите на именити литературоведи като Иван Шишманов, Йордан Иванов, Боян Пенев, академик Михаил Арнаудов и Любомир Милетич.

Талев вече е разбрал, че единствената му мечта е да се отдаде на литературата. Първата му книга обаче все още не издава мощния писателски талант - „Сълзите на мама“. Творбата е с увлекателни и разказчета и приказки за деца. Историята разказва за непослушно дете, което в съня си отпива глътка вода от извор от сълзите на своята майка, пролети заради него и това го променя. „В тях има нещо много меко и нравствено“, дава своята оценка синът му Братислав Талев. Кариерата на твореца на вестникарския фронт започва през1927 г. като коректор във вестник „Македония”, следващ политиката на дясното крило на македонското движение.

След убийството на директора на изданието през 1933 г, Талев заема началническия пост и изцяло се посвещава на каузата. През 1934 г. обаче вестникът спира да излиза и писателят започва работа в прочутото издание на интелигенцията „Зора”, където е между 1938 и 1944 г. Пише не само разкази и очерци, но и уводни статии с конкретна ангажираност. В този период писат

Четете още на: http://www.budnaera.com/201903f/2208-01.html#ixzz5xLWmeITE
Научете за преследването на Фалун Гонг от Китайската комунистическа партия елят отива напред в схващанията си и докато 19-майският преврат пледира за свободна и независима Македония, той вече ратува за свободата й в рамките на царство България. Анексията от 19 април 1941 г. Димитър Талев приема като дългоочакван щастлив завършек на македонските борби.

Остава голям привърженик на цар Борис

Писателят остава докрай голям привърженик на цар Борис и след като вече си е отишъл и дори критикува интелигенцията, че не се интересува от изхода на Втората световна война. През 1944 г. обаче, когато става ясно, че Германия няма да спечели и митът за велика България рухва, Талев си спомня думите на приятеля си Мануш Стефанов, който му казва: „Ти трябва да напишеш нещо за Македония!“ И това е стартът на великото дело на живота му – започва да пише „Железният светилник”, части от който излизат на страниците на „Зора”.

Превратът на 9 септември 1944 г. обръща живота му. Комунистическият режим под натиска на Сталин, променя изцяло отношението към Македонския въпрос и започва македонизация на Пиринския край. Талев е заклеймен като „фашист“ и „великобългарски шовинист“ и дори го изключват от Съюза на писателите. През 1946 г. Главна дирекция на издателствата, полиграфичната промишленост и търговията с печатни произведения налага тежка цензура над словото. Наблюдава се под лупа в библиотеките и книжарниците да не влизат опасни заглавия. Сред вредните книги са и „Град Прилеп – борби за род и свобода“ и „Завръщане“ на Димитър Талев, които са иззети от библиотечните фондове.

Обвинен в изяви на великобългарски шовинизъм, през октомври 1944 г., без официално обвинение, писателят е тикнат в Софийски централен затвор до края на март 1945, а после изпратен в трудов лагер Бобов дол. После е освободен за кратко и в края на 1947 г. отново е арестуван със сериозно влошено здраве като „враг на народа”.

 

Страдащият от тежка язва литератор е въдворен в зловещия концентрационен лагер „Куциян”, спретнат във въгледобивна мина край Перник, чак до 1948 г. За да оцеле, писателят е принуден да се храни с варени кочани зеле... За щастие има хора, които истински го обичат и му спасяват живота – това са съпругата му Ирина и неговият сълагерник – анархистът Христо Йорданов - Големия. Когато Ирина разбира, че мъжът й е арестуван, хуква по приятели и познати, за да разбере къде е, но никой не казва. Синът Братислав си спомня как майка му изцяло лишава него и брат му от сладки храни, за да ги праща в концентрационния лагер, като лъже надзирателите, че праща лекарства. Ирина прибягва до хитрост - карамелизира захар, слага парченцата в буркан и лепи етикети от близката аптека. По това време тя е изключително красива и атрактивна жена и по думите на сина й Братислав е приличала на секссимвола Джина Лолобриджида. Тя обаче толкова силно обича Димитър, че прави всякакви жертви, за да го спаси от ада на лагера. 30-годишната тогава жена заработва като тъкачка във фабрика за килими, за да изхранва двете си деца. В свободното време тича до затвора и търси начини да изпрати храна на мъжа си.

Спомените на сина Братислав от онова ужасно време е, че с брат му постоянно са гладували. Момчетата тичат боси по калдъръма на столичната ул. „Добри Войников“ по гащета и в най-добрия случай с филия с олио и червен пипер. Приживе Братислав, който ни напусна през август 2013 г., разказа интересна случка – как в училището му веднъж раздават на децата по една кесийка с 40 бучки чехословашка захар. Прегладнялото дете обаче се изкушава и по пътя хапва една, затова донася вкъщи 39. Майката пък го хока, разбрала от даскали, че са им раздали по 40. Именно с тази захар смелата съпруга спасява мъжа си.

По-късно в досието на Димитър Талев са открити пет молби на Ирина Талева до Дирекцията на милицията и лично до министъра на МВР писателят да бъде освободен, защото не е опасен за народната власт. В Централния затвор писателят наистина минава през всички кръгове на ада. Лежи в килия с турчин контрабандист, който в момент на ярост се хвърля да го души. Но най-големия кошмар преживява в нощта на 20 декември 1947 г., когато, робувайки като миньор в концлагера, го затрупва тежка вагонетка с въглища.

За този ужас разказва писателят Йордан Вълчев, който също лежи в „Куциян”. Ето как Вълчев описва ужаса: „Не дишаше, пулсът му беше спрял. Наведох се и му направих изкуствено дишане. За миг клепачите му трепнаха и чудото стана – оживя. Седна на земята и каза: „Имал съм дни и години, сърцето пак тупа, оживях!“ – и се засмя. Положих го да легне на равно място, намерих на другия забой два шинела, завих го… Намерих и очилата му“, разказва добрият приятел за Димитър Талев. По-късно творецът ще сравни жестоките изпитания в рудника с Голгота.

Не зная страдал ли съм. Справях се с едно и с друго. Ти сам знаеш какво е концлагер. Целият си напрегнат – да изживееш тази минута и после следващата, и после следващата. В този смисъл страдание няма. Не можеш да застанеш да съзерцаваш, да кажеш: „Аз страдам”. Тялото ти, мишците ти са напрегнати. Ако изживееш това усилие, значи си спасен. За кратко, но спасен. Това е Голгота. Едно усилие да се направи следващата крачка”, пише до свой приятел. Талев не крие, че дължи много на бившия летец от военната авиация Георги Димчев, който е отговорник на злощастниците в рудника.

Ето какво разказва за този период от живота му неговият съкилийник Христо Йорданов - Големия: „Знаеш колко слаб е бил винаги Димче. Стомах го боли, през многодиоптрови очила трябва да гледа. Слава Богу, че попадна в нашата група начело с Георги Димчев. Ние намирахме по-потулено място за Талев. Георги Димчев си затваряше очите за нормите. Нарядът на Талев се разпределяше между нас. Така Димче можеше да получава оскъдната всекидневна храна. Ако нормата не се изпълняваше, за него всеки отделяше част от своята храна. Бояхме се да не го загубим. За Димче бащински се грижеше бащата на поета Серафим Григоров. Той не можеше да прежали сина си, покосен от „жълтата гостенка“. Правехме всичко възможно, за да улесним и спасим живота му”, пише Христо Йорданов.

По заповед на главореза Лев Главинчев убиват друг, вместо него в затвора 

След 9 септември 1944 г., докогато Димитър Талев лежи в Централния затвор, зад решетките вилнее страховитият главорез Лев Главинчев, комунист и комендат на Народната милиция. Извергът без съд и присъда наредил смъртните присъди на много офицери, интелектуалци и общественици. Чудовището поръчало смъртта и на писателя. Вместо него обаче извършителите убиват друг и докладват на страшилището, че заповедта е изпълнена. Малко след това Главинчев разбира, че писателят е жив.

Ето и разказът на самия Димитър Талев: „Един ден някой тропа на килията, в която се намирах. Насреща ми Лев Главинчев. Нали знаеш, той бе озлобен още като студент срещу всички членове на Македонското студентско дружество „Вардар”, защото бе изключен за пораженско държание. И ето ни един срещу друг. Аз - безсилен затворник в килията, той - с пистолет и сабя, в чин полковник, би ме убил на място… Гледа свирепо и клати глава. Какво можех да направя срещу тази национална отрепка? Виждал си как един вълк в зоологическа градина се върти в железния кафез. И мене не ми остана нищо друго: демонстративно започнах да обикалям килията си, без да поглеждам своя палач. Невероятно напрежение: всеки миг би могъл да ме разстреля… Но моите обиколки из килията очевидно го изкараха от търпение, той тръшна вратата, както я бе отворил, и изчезна.”

 Имитатор го копира и петни с пасквили

 Имитатор копира и петни Димитър Талев с пасквили. Въпросната личност се представял със същото име дори ползвал аксесоари, запазена марка на писателя. Ментето носел очила с голям диоптър, за да прилича на оригинала и дори си позволявал да се представя за него. Претендиращият за журналист имитатор обаче дразнел писателя и той впрегнал сили оня да не го излага с писанията си и дори да си смени името. Но имитаторът имал високо самомнение и не се съгласил. Дори, представяйки се под чуждата самоличност, поискал пари в Италианското посолство в София, за да прави репортажи за Албания.

Заради циркаджилъците му творецът бил арестуван и закаран в участъка, докато не станало ясно, че няма причини за белезниците. След този случай Димитър Талев се принудил да направи официално опровержение в „Зора“, за да алармира за действията на психопата.

 

Георги Караславов го вади от пандиза

Зад стените на затвора Димитър Талев губи надежда, че ще излезе жив от ада. За щастие измъченият до смърт творец най-сетне получава съобщение, че може да излезе и да се върне в София. Радостната вест го заварва изнемощял и приличащ на скелет, а не на човек.

Милиционер го съпровожда до Дирекция на милицията. Залитайки, Талев стига до огромна маса, зад която седи мъжага, на когото се вижда само един дебел врат. Оня вдига поглед и се хили цинично пред съсипания затворник. След няколко минути бабаитът изкряква: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се!”

Писателят дори няма сили да се зарадва, толкова унизен се чувства. Негови съвременници разказват как тръгнал по улицата да се прибира вкъщи, но така му прилошало, че се подпрял на вратата на къща. Лошотията обаче не свършва, идва нов удар, че изселват принудително семейството от София в Луковит. Писателят е с крехка физика и това не му позволява черна работа. Семейството живее в работнически жилища в Бакърена фабрика. Синът Братислав си спомня как си губел обувките в калта, когато се налагало да стигне до перифериите на столицата.

„Къщата ни не беше измазана, около прозорците нямаше достатъчно хоросан и имаше огромни дупки, виждаше се двора. Духаше страхотно. Мивката беше от бетон и вътре водата беше на буци лед. С тесла я чупехме”, разказваше приживе дипломираният микропалеонтолог, специализирал в Хумболтовия университет в Берлин.

Отново всичко пада върху гърба на самоотвержената Ирина. Мъките продължават и през 50-те години, когато заради вятъра на промяната му позволяват да се върне в столицата. Цената обаче е висока – намекват му, че трябва да си посипе главата с пепел и да се самокритикува. Принуден, писателят написва няколко реда, но така, че да си запази малкото останало достойнство.

Главният редактор на „Работническо дело” Владимир Поптомов, където трябва да излезе поръчаното от властта самобичуване, не е доволен и му връща статията. След време вижда някакъв текст, публикуван в „Пиринско дело”, под който стои неговото име, само дето не го е писал той. През 60-те изтерзаният творец все пак е реабилитиран от социалистическия режим, след като променя възгледите си по Македонския въпрос и застава на патриотични позиции. Не само че престават да го преследват, а дори го отличават като заслужил деятел на културата. Става лауреат на Димитровска награда за 1959 г. , а през 66-а вече е депутат в 31-ия парламент.

„Железният светилник” дълго гасне под цензура

 Творбата на живота му „Железният светилник” дълги години гасне под тежестта на цензурата. Безспорно е, обаче, че Димитър Талев остава в историята точно с епохалната си тетралогия за рода Глаушеви - романите „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.

Макар че пише „Железният светилник“ през 40-те, романът излиза чак през 1952 г. Твори в най-трудните за него времена – през 1944-1946 г., когато при новия режим политиката на България по македонския въпрос се променя и започва македонизация на Пиринския край. Тогава Талев е заклеймен като „фашист“ и „великобългарски шовинист“ и е изключен от Съюза на писателите. Действието се развива в измисления град Преспа, но всъщност става дума за Прилеп. Разказът тръгва от 1833 г. след голямата чума в македонските земи. Започва с историята на Стоян Глаушев и Хаджи Серафимовата унука Султана, която е един от най-майсторските и плътни образи в литературата ни.

Талев е подробен до най-малкия детайл  и сякаш рисува картината на живота на богатата наследница и простичкото и бедно селянче. Оттам нататък описва и съдбата на техните деца Кочо, Лазар, Манда, Нона и Катерина. Изключително силен и жив е образът на Лазар, който от дете е най-добрият ученик в местното българско училище, а после и в Охрид. Талев чувствено описва любовната история между него и дъщерята на гъркомана Аврам Немтур – Ния, която е на висотата на световната литература. Младият момък стои начело на църковния строеж в Преспа и това не е случайно – чрез образа на Лазар авторът ни показва смелия борец за църковна независимост в Македония – протосингел Методий Кусев. И до днес ненадминат остава и романсът между иконописецът  Рафе Клинче и дъщерята на Султана – Катерина.

„Гласовете ви чувам“ е последната книга от знаменитата тетралогия. Тя е завършена през лятото на 1965 г. и излиза през пролетта на 1966 г. С роман завършва историята за славния род на Глаушевци. Така в четирите си увлекателни книги Талев проследява съдбата на бележитото семейство в продължение на близо цяло столетие – началото на действието е 1833 г. и завърши малко преди войните за национално обединение в началото на XX век.

Първата по-мащабна творба на Талев е трилогията „Усилни години“ („В дрезгавината на утрото“, „Подем“, „Илинден“) и е епическо повествование за началото и поражението на Илинденско-Преображенското въстание (1903). В нея Димитър Талев за пръв път развива своята тема за Македония и Обединена България. Писателят написва и една от най-известните в литературата ни трилогия „Самуил, цар български“ - „Щитове каменни“, „Пепеляшка и царският син“ и „Погибел“. Частите излизат съответно през 1958 г., 1959 г. и 1960 г. В този летопис Талев разказва за епичния двубой между България и Византия в края на X и началото на XI век. Причината да напише история за великия болярин е вече започналото грубо фалшифициране на историята за цар Самуил в соцрепублика Македония, която по това време е част от Югославия, където комунистите създават новата македонска нация.

 Синът Братислав се чуди: Защо дядо ми е Талев, а роднините - Талески?

 Синът на писателя – Братислав Талев, който освен на палеонтологията се отдаде и на журналистиката, почина преди 10 август 2013 г. На наследника на писателя цял живот му се налагаше да опровергава всякакви митологии за известния си татко. Братислав разказваше, че насаждането на македонизма в Македония е гневяло силно баща му. „Имам едно старо евангелие, където е записвано родословното ни дърво. Дядо ми е записан Талев, така е записал и децата си. А днес братовчедите ми се казват Талески. Питам защо? Това е резултат на дългата асимилационна политика на сърбите, още от времето на кралство Югославия. В романите на баща ми са описани действията на сръбски четници, които не се спират пред нищо, дерат хора живи, убиват деца. Това не е литературна измислица, а жива съдба. Баща ми реагираше много болезнено и много гневно на новия македонски език. За него това беше една опасна измишльотина”, обясняваше Братислав.

В детството си той си спомняше как си говорили с братовчедите почти на един език, с малки разлики в някои думи. „Близостта между днешните ни езици е извратена, изкълчена. Много е трудно да се усетят нюансите. Мен дори не ми се ходи в Прилеп, в къщата на дядо ми. Просто ме е страх да не се разочаровам”, споделяше огорчен наследникът на романиста. Братислав натъртваше, че баща му е имал заветната цел да насърчи българина, да му вдъхне самоувереност и да подчертае историческата му принадлежност и цялост. „Неслучайно в творчеството си той се върна и към Самуил. Сега македонистите се мъчат да изкарат, че той е македонски цар, но пропускат факта, че не ние, а византийците наричат император Василий – Българоубиеца, а не Македоноубиеца”, гневеше се ученият.

Приживе Братислав Талев бе доведен до ярост, след разкри, че като романите на баща му бяха издадени тайно, без разрешение на фамилията, на измисления македонски език и разпространявани в САЩ и Канада. „Издали са първо „Илинден“, където липсва Султана, която постоянно повтаря за българското начало. Татко би ги сграбчил за гърлото. Той не възприемаше македонизма, не можеше да го понася и беше прав в това”, ядосваше се Братислав. Издателството от западната ни съседка - „Арлекино”, е публикувало без никакво разрешение и четирите романа на Талев. Те са фалшификация на оригиналния литературен текст – думите „българи“ и „български“ са подменени с „македонци“ и „македонски“, а цели пасажи, посветени на българското национално самосъзнание на героите, са изрязани.

Източник/ци: https://lupa.bg/