Един прекрасен текст за начина, по който ГЕРБ изнудва и заплашва обикновените хора, за да агитират и гласуват за тях

Едит: Плакатите току-що са махнати от човек, представил се от организацията на ГЕРБ. Казал е на колежката, че не съм
била разбрала, не било задължително. Навярно и другите, “помолени” като мен не са разбрали. Както и да е.

Дано поне се насметат достъчно, за да им е ясно, че прийомите на феодалите в малките места не могат да бъдат същите в центъра на София.

“Вие помните ли каква услуга ви направихме” – видимо притеснен, но все пак настоятелен младеж, с позната отнякъде физиономия.
Опулих много големи очи, ама мълча, щото, нали, изобщо и като цяло да имаш някъв клет мизерен магазин в София си е услуга от властта отвсякъде. И наум пресмятам колко имам в касата, колко в портмонето и колко точно могат да заминат в посока “нтз” (термин от енергото, нетехнически загуби означава, а при нас е вътрешнозаводски хумор за корупция, кражби от клиенти и прочие нещастия).

Обаче младежа, оказа се от СО, извади тия двамата, навити на кълбо.
“Не че сте длъжни, ама все пак, ако може, някъде тука, на вратата….”
Ама, викам, човек, всички знаят, че не им симпатизирам меко казано, някак нелепо е?
“Ами наоколо? Тук?” – и посочва едно табло на съседната врата.

Взех ги.

“Само до четвърти, ако изкарат. Не ви притесняват колегите, нали? Ако има нещо обаждай ми се, винаги”

Нямам му телефона. Сигурно ми го е давал, незнам.
По принцип никога не се обаждам.

От твърде много години работя в търговията на дребно тук. Знам как стоят нещата. Знам наредбите по-добре от проверяващите, знам противоречията, несъответствията. Например, за да работиш с храни, ти трябва регистрация от БАБХ, номерът от която да приложиш към документите, които се подават в общината. Но въпросната регистрация от БАБХ става след проверка, включително и от лаборатория, тоест след като си започнал дейност, което пък официално не можеш, преди да си взел документа от общината. До преди няколко години всичко това се случваше някак редовно, макар и на ръба, понеже наредбите легално позволяваха да работиш с входящ номер от общината, докато успоредно текат проверките. От известно време официално не може.
Неофициално естествено всичко си е по старому, просто защото иначе трябва да направиш нещо като едномесечна проба със статисти, да заредиш храната, да посготвиш малко, защото проверките от БАБХ са за действащи помещения – примерно бактерии по работни плотове, начини на съхранение.
Пиша всичко това, защото май това е въпросната услуга, с която започнахме разговора. Май, понеже не се сетих дори да попитам. Макар, че е ужасно дразнещо да те почнат с “вие помните ли…”, всъщност човекът, който ги донесе, беше повече притеснен, отколкото нагъл.
Защото някой и на него му е дал плакатчетата и навярно го е попитал “а ти помниш ли…”.

Овесих ги. На прозореца на едно складче, но все пак.

Не мога да опиша колко много чувства изпитвам, и до едно не са хубави.

Гнус ме е, че се асоциирам с тази паплач.
Гнус ме е от себе си, че се поддавам на изнудване.
От друга страна, съм толкова незначителна, че ако откажа, ще изчезна от търговския регистър моментално и никой дори няма да разбере за случилото се. Единият ни бизнес е с цветя, а в него просто не можеш да работиш легално.
Това е друга тъжна и тъпа история, но за нея друг път.
Естествено, като всеки, имам кредити и разходи, които да плащам.
Работа на заплата мога да си намеря винаги, но едно, че личните ми загуби ще са големи, и второ, за мен работят още няколко човека, за които се чувствам достатъчно отговорна, и на които, да кажем, никак няма да се отрази добре да хлопнем кепенци. Не се изживявам като някаква спасителка, ма, да кажем, съм читав колега.

Отвътре ми идва да скъсам демонстративно двамата юнаци, да намеря телефона на услугващия, да го напсувам и да емигрирам. Още довечера.

Само че няма никакъв смисъл. Не знам си колко човека, заедно с мен, ще плащат за безсмисления урок, от който никой нищо няма да научи. Не съм мъченица, няма да запаля светлина, ни-щич-ко няма да се промени от демонстративното ми фръцване, освен за най-близките ми, към по-лошо.

А всъщност не съм и чак толкова безпомощна – и шефове тук и там познавам, и адвокати, каквото и да реша, не вярвам да не се измъкна. Но и това не е устойчиво решение – и да се оправя аз, а колежката на другия ъгъл?

Понеже не знам дали стана ясно, положението не е драматично. Не съм Гебрев, не съм Мишо Бирата.
Просто е безмерно тъпо.

Да взема просто да им избода очите с химикалка и да им нарисувам мустаци?

Tsvetelina Dukova  facebook.com

Източник/ци: https://svobodnoslovo.eu/