01.06.2020 admin

Шок ни трябва. Ама истински. Не да ни варят бавно в студена вода като жаби. А да осъзнаем в какво дъно дълбаем. В момента отхвърляме това, което ни плаши. Това се нарича потискане – При потискането човек избягва стресиращи мисли, като не мисли за тях. Тъй като е трудно да не се мисли, потискането обикновено включва мислене за други, нестресиращи неща, които могат да заменят стресиращите мисли – факт, който кара някои автори да наричат това избягващо мислене или отклоняване на вниманието. Затова се вторачваме в реалита, лъскави заведения и начин на живот, дребни житейски работи….

Защото в противен случай се налага цялата реалност да се стовари върху главата ни, а ние не сме подготвени за стреса да осъзнаем каква катастрофа се случва около нас. И този механизъм е полезен в началото, но изключително смъртоносен в края на ситуацията. Защото именно стресът, адреналинът дават възможността ситуацията да намери разрешение.

Приличаме на болен, който мисли за други неща, но не и за болестта си, защото мисълта за скалпела и операцията го ужасяват. Но начинът е само един. И ако продължи това самовнушение, че всичко е наред, докато наоколо всичко се разпада, краят ще е само един.

Много от българите не искат да мислят не защото не могат, а защото не искат да носят отговорност за решенията си. Защото искат някой да ги спасява и да им показва пътя. Те не са способни на самостоятелни решения за обществото. И затова се създава впечатлението за отчаяна инертна маса, която продължава да си самовнушава, че нищо не зависи от нея.

И ще повторя – стадо от овце, водено от лъвове, е победител. И лъвове, водени от овца – са пораженци. Все някой трябва да се изправи и да поведе народа. Да вземе решенията и да убеди народа български, че избор има и че бъдещето можем да го променим.

Елена Гунчева