Прочетен: 4282 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 14.09.2016 12:17
– Друга ли има? – моментално го попита Мария, а сърцето и биеше все по-учестено. Досещаше се за отговора, който доскоро само подозираше, но сега искаше да чуе от неговата уста. Той бе подел този разговор, не тя.
– Това в момента няма значение – отвърна той. – Искам просто да се разделим. Нещата между нас напоследък не вървят както трябва.
Просто да се разделят. Значи наистина има друга, мислеше си тя. Наистина напоследък отношенията им се обтегнаха и може би тя самата имаше донякъде вина за това. Но защо трябваше да се стига до раздяла? Ревнуваше го, но това бе нормално човешко чувство, продиктувано от силна привързаност и малко по-консервативни разбирания, а не истерия, каквато той я описваше. Разумните хора просто говореха, разясняваха проблемните ситуации и взимаха решения. Защо и те да не могат така? Наистина има друга! Иначе защо ще иска директна раздяла, без да са изяснили отношенията си. А тя все още го обичаше.
Със сълзи на очи Мария напусна жилището, оставяйки го в леко недоумение. Той така или иначе нямаше какво повече да каже. А тя искаше да излезе навън. Да преосмисли нещата. Какво щеше да прави занапред без него?
Качи се в първия автобус, който спря на спирката. Не погледна номера, нито за къде пътува. Всъщност имаше ли значение? Сълзите и бяха размазали лекия грим. Сигурно представляваше ужасна гледка за останалите пътници. Огледа се тревожно. Автобусът бе полупразен и изглежда никой не ѝ обръщаше внимание. Защо ли и да го прави? Хората си имаха достатъчно свои проблеми, че да се занимават и с чуждите. Само пътничката на отсрещната седалка учудено я изгледа, но в момента в който погледите им се срещнаха, жената се смути и насочи погледа си другаде.
– Извинявам се за вида си, не исках да ви стряскам – каза почти шепнешком Мария и заби поглед виновно към ръцете си.
Годежният пръстен! Той вече не представляваше нищо. Атрибут от някакво току що отминало време. Измъкна го с мъка от пръста си и го задържа в ръка. Искаше да го захвърли нанякъде, но накъде? Не бе подходящо мястото. А и защо няма кошчета за боклук в автобусите? На никой ли досега не е дошло наум, че някой пътник може да иска да изхвърли нещо непотребно докато пътува? Отпадък някакъв, който да отдалечи от себе си. Жената отсреща отново я наблюдаваше. Очевидно вече не се смущаваше от вида ѝ.
– Ако е това, за което си мисля, не си заслужава – каза тя. Гласът и бе приятен и донякъде успокояващ. – Мъжете просто са такива и ние понякога сме безсилни.
Погледите им отново се срещнаха. Жената бе горе-долу на нейната възраст, с чаровно лице и стилна прическа. Странно какво правеше по това време сама в автобуса? Нямаше вид на някоя, която и липсват ухажори. Мария направи опит да се усмихне, но не се получи.
– Казвате го само за да ме успокоите, но все пак благодаря.
– Знам какво е – продължи непознатата. – И аз търся принца на бял кон. И всеки път, когато мисля, че съм го намерила... – жената направи пауза, явно обмисляйки точният израз – ...поредното разочарование. Но при теб нещата ще се оправят.
– Да не сте гадателка? От тези модерните екстрасенски или там, как им беше името?
– Не, не съм – усмихна се искрено непознатата. – Ако бях, нямаше да търпя такива поражения. Но при теб всичко ще е наред. Вярвай ми. Като преспи човек една нощ, започва да гледа по друг начин на проблема, какъвто и да е той. Може би още утре сутринта ще се убедиш в думите ми. Достатъчно добре познавам мъжете.
Казвайки това, жената стана изведнъж и забързана слезе от автобуса. За малко щеше да си пропусне спирката. Вече отвън, махна на Мария с ръка за довиждане, все едно изпращаше стара позната, а автобусът потегли отново. Мария я изгуби от поглед. Странна птица, мислеше си тя. Навярно живееше в някоя от многобройните панелки наоколо. Поредната интелигентна жена, която всъщност е самотна кукувица. Нещата щели да се оправят. Глупости. Нищо няма да се оправи. Вече е прекалено късно.
Нощта Мария прекара при приятелка. Отдавна не и се бе случвало. Имаха доста неща за разказване една на друга, а времето не стигаше. Приятелката ѝ също се опитваше да я окуражи. Всяка връзка имала хубави и лоши моменти. Никой не е застрахован срещу неприятните преживявания. Големи хора са в края на краищата, все някак ще се разберат. От нейните уста всичко звучеше прекалено лесно. „А дали наистина бе така?“ – питаше се Мария през цялото време.
Легнаха да спят едва по малките часове. На сутринта я събуди звънът на джиесема. Беше той. Много съжалява за снощи и се извинява. За раздяла и дума не може да става. Нека да започнат отначало, ако е възможно. Друга така или иначе за него няма...
Сякаш нищо не се бе случило. Очевидно нейната ревност пак ѝ бе изиграла лоша шега. Той си бе същият и дори бе готов да приеме някаква несъществуваща вина, само и само всичко да е наред. Разбира се Мария му прости и му каза за пореден път, че го обича. Той показва, че е смел и разумен мъж, приемайки я такава, каквато е. А тя от своя страна обещава да не бъде толкова ревнива и да го накара да се чувства по-свободен.
Жената от автобуса се оказа права. Като преспи човек, наистина помъдрява и нещата изглеждат по друг начин. Мария мислено благодареше на непознатата за това споделено прозрение. Тя нямаше как да знае, че преди разговора с нея, през нощта нейният любим бе провел един друг, изненадващ за него разговор:
– Как така приключваме? – питаше невярващо той.
– Просто така! – женският глас отсреща бе непоколебим, въпреки спокойния тон. – Аз не мога да ѝ причиня такова нещо. Пътувахме заедно в автобуса. Тя се чувстваше ужасно.
– Глупости! Срещнала си някоя друга. Но дори и тя да е била, нали се разбрахме, че аз скъсвам с нея.
– Тя беше. Сигурна съм. Познах я веднага. От снимките ви във Фейсбук. Ужасно се чувстваше, а и не изглеждаше никак добре. Но по-лошото е, че аз се чувствах дори по-зле от нея в този момент. Нямаш и най-малката представа колко усулия ми костваше в този момент да не ѝ кажа коя съм. Тя страдаше заради нас. Заради това, че те обича. А аз не съм сигурна, дали ти заслужаваш подобни чувства.
– Слушай, трябва да се видим и да обсъдим...
– В никакъв случай! И не ми звъни повече. Всичко свърши! – каза тя със същия спокоен глас и прекъсна линията.
Последваха няколко ответни позвънявания от негова страна, които тя отхвърляше. Останали безответни, опитите му за свързване постепенно намаляха, а след час спряха окончателно. Тя познаваше вече достатъчно добре мъже като него. Бе изпуснал дивото и сега му оставаше единствено да си върне обратно питомното. Сигурно вече обмисляше вариант как да са отново заедно с Мария. Изтри номера му от списъка с абонати. Поредното разочарование.
Срещата в автобуса сякаш беше пречупила нещо в нея. Любовта наистина заслепява, но не всички в еднаква степен. За разлика от Мария, тя бе разбрала къде всъщност е истинският проблем. Той просто не заслужаваше. Искаше ѝ се също така и Мария да прогледне, но някъде в душата ѝ бе светнала сигнална лампа за предстояща авария. След тази неочаквана среща, нещата започнаха да изглеждат по съвсем друг начин. Надяваше се, че взетото от нея решение е правилно. Не искаше да участва в разрушаването на чуждото щастие, макар и да знаеше, че то бе само въображаемо. Тя не бе такъв човек. Тя бе друга.
http://www.facebook.com/danielbogdanov.bg
Градската градина (разказ).................
Безсъние (разказ)..........................
А това blakcpredator еквивалент на blackpredator ли е?
Трябва да проверя дали няма някой trawell или нещо подобно в блога! ;)
Хубав разказ!
Поздравление!
Поздрави!
П и е р