Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.06.2008 08:50 - Срещи с митрополит Симеон
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 4484 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 11.02.2010 21:12


Пастири
  Митрополит Симеон: Възкресението на паметта Metropolitan Simeon: the resurrection of memory 
 
image


Симеон (1840–1937) не може да бъде определен само с една дума, за това са необходими поне три: пастир, книжовник, деец. Но той е и държавник (председател е на III ОНС), един от “строителите на съвременна България”; и още – публицист, преводач и учен, член на БАН; учител, просветител, благодетел – на него предимно се дължи разцветът на просветното дело в Североизточна България, нему трябва най-вече да се благодари за отвоюването на Варна за българската култура и самосъзнание през първите десетилетия след Освобождението. Но все пак най-важното: митрополит Симеон е бележит църковен йерарх и пастир по призвание, един от неколцината безусловни духовни авторитети на България; най-младият владика в историята на Българската православна църква (става такъв само на 32 г.!), той е на катедрата си цели 65 години (1872 - 1937) – случай навярно без прецедент в хилядолетната история на цялата християнска Църква.

Митрополит Симеон е едно от щастливите изключения в историята на българската духовна култура: неговите многобройни заслуги пред родината, Църквата и българското слово са признати преди смъртта му. Достигнал възрастта на вехтозаветните патриарси, той доживява и една извънредно рядка по характера си среща: тази със своя собствен паметник. Митрополит Симеон е безсилен да спре лавината от възхвали и изрази на почит приживе: паметта си има свои правила за “разгръщане”. Да добавим, че в българската културна история само на двама души са издигани паметници приживе: на Вазов през 1920 г. и на митрополит Симеон през 1930 г., и двата – във Варна. Впрочем през същата 1930 г. по случай 90-годишнината от рождението на мастития йерарх негов паметник е поставен и в Шумен, първото седалище на катедрата му (1872–1882). Така митрополит Симеон, чийто образ е извайван от скулптори като Иван Лазаров, е единственият българин, комуто приживе са издигнати два паметника. Но и това всъщност не е най-важното.

25 октомври 1937 г. е денят, който във Варна се помни – макар и от малцина вече живи, били тогава деца – до ден днешен. Това е денят, в който над 40 хиляди души во главе с цар Борис III и правителството, учени и обществени дейци се събират не по “сценарий и режисура”, за да извървят пътя до тогавашните нови (сега – стари) гробища след простия дървен ковчег на оня, когото всички простичко са наричали дядо Симеон. Повечето от последните му спътници той лично е благославял, венчавал е бащите им и е кръщавал децата им. Народът се е простил със своя пастир, изпратил е важна част от своето минало и памет.

Скоро след това обаче паметта започва да разплита кълбото си: паметниците са низвергнати (1962 г.), името е изтрито, споменът е предаден на тление. Но всички писмени следи грижливо са съхранени от останалите малцина “посветени”. Тъкмо по тях можем отново “да съберем” паметта и да я възкресим.

Като своеобразно въведение към поредица публикации, посветени на личността, делото и писменото наследство на митрополит Симеон, предлагаме на читателите на “Простори” откъси от “Спомени за варненския и преславски митрополит Симеон” (написани 1947 г. и многократно отхвърляни от печат) от писателя Стилиян Чилингиров (1881–1962), публикувани тук за първи път.

Автор: Емил Димитров



Пастири Срещи с митрополит Симеон Meetings with Metropolitan Simeon

image Стилиян Чилингиров
Този неделен ден черквата беше като никой друг път пълна. Макар да стана баща ми рано, извадил душата на майка ми да ме приготви по-скоро, ние едва си намерихме място. Все пак, полека-лека можахме да се доберем до стълбите пред олтара. От тука аз вече можех да изглеждам цялата черква. Да виждам и попа, който беше седнал на владишкия трон. До този трон беше татковият, но сега татко нито помисли да се доближи до него. Сам той вече се смяташе недостоен да се изправи наред с високия гостенин. Сега друг човек, хубаво облечен, беше се облакътил на високите му подпори прав и също като мене изглеждаше отгоре насъбраните богомолци. Ако и дете, аз можах да разбера, че той гледаше така повече от желание да видят него, отколкото той да види другите. Зер, не е малка чест да стоиш рамо до рамо с владика и да гледаш до себе си всички първенци на града: дивизионния началник, който живееше до нас, други офицери със златни висулки от рамената, чиновници и още не знам какви. Аз често запитвах баща си за един или друг от тия знатни господа, но той или отговаряше с подбутване на моите подръпвания или пък никак не ми обръщаше внимание. Очите му бяха вперени в попа на трона и сякаш се бояха да не го изпуснат. Аз вече знаех, че този поп е дядо владика, дошъл от Варна, но все не ми се щеше да вярвам, че владиците изглеждат така просто. Аз си представлявах владиката с корона и със златни дрехи, пък този нямаше нищо друго, освен едно черно платно, което се премяташе от калимявката на гърба му. По едно време владиката стана прав, благослови с ръка, като прекръсти богомолците над главите им и започна да говори. Настъпи една такава тишина, каквато има само в празна черква. “Братя, християни!” – това чух и това запомних, макар гласът да достигваше тих и ясен до мене. Аз можех да отделя една дума от друга, да я преповторя дори и пак да догоня новите, но не исках. Така ми беше по-добре – само да слушам и да гледам как се мени лицето на дяда владика, и как спъстрената му брада се повдига и слага върху гърдите му. Той беше висок и строен, и расото му се спущаше като че ли без гънки до земята и го правеше да прилича на стълб, върху който се е сложил целият храм. И сега към тоя стълб бяха обърнати очите на всички богомолци. Те го поглъщаха с погледите си също тъй, както попиваха с ушите си всяка негова дума. И най-добрите ученици не слушаха учителя си толкова внимателно, колкото слушаха сега владиката техните родители. Колкото го слушаше и баща ми. Чувал бях не еднаж вкъщи, че шуменци не обичат владиката си. Причината – загдето напуснал града ни и се преместил във Варна. А за причините на тази хладина се разправяха какви ли не небивалици. Трябваше да минат много години, за да се разбере колко наложително от върховни народни и черковни съображения е трябвало да стане това преселване. Тогава обаче това не се знаеше и всичко се приписваше само на владиковия каприз. Прищяло му се, па си вдигнал нещата и, хайде, при морето. Нали сам е роден в Бургас при същото това море? Нали във Варна има гагаузи и гърци, а и сам той е грък? Пак трябваше да минат години, за да се научат поне тия, които се интересуват, че владиката по баща е от рода на Стефан Караджа и че ако има капчица гръцка кръв в жилите му, тя се дължи на майка му, родом от балканския град Елена. Същият градец, който роди плеяда творци на българския дух преди и след Освобождението. И никой не смути речта на високия духовен пастир. Напротив, тя мина в такова напрегнато мълчание, че когато поповете от олтара подхванаха ектенията си, те прозвучаха като отсечени в празно, едва ли не безвъздушно пространство. Никога няма да забравя това рязко отделяне на песента от словото, всяко от които имаше своя собствена, еднакво привлекателна мелодия. Вкъщи тати не можа да се въздържи и се похвали на мама: - Сякаш, че четеше Софронието. Така се леяха думите му. Мама се усмихна. - Я, я гледай я ти нея! – възнегодува тати. Че защо се усмихваш? Да не мислиш,че те лъжа? - Право казваш. - Е, тогава? - Така е. - А ти отгде знаеш? - Чух с ушите си. Мама чак сега разкри, че след като сме заминали ние, тя взела сестра ми и отишла в черквата. Слушали от женското отделение горе. Дълго се говори върху речта, докато най-сетне тати пренесе приказката върху митрополит Климент. - Ама казват, че и Климент говорел хубаво. - Може – съгласи се мама. Но това съгласие раздразни баща ми. - Не може, ами така си е. Щом го казват хората. - Ами че аз какво друго казвам – обиди се мама. - Знам какво си мислиш ти, но не е тъй. Ако аз бях отишъл вместо Климента да се уча и аз щях да говоря като тях хубаво. Това беше болната струна в душата на баща ми и мама я подразни, като ни посочи мълком с очи. Искаше да му каже, че нас не би имал тогава.
**
Минаха много години от тоя ден, без да ми се даде възможност да видя поне още един път митрополит Симеона. За втори път го видях в София, дошъл като член на Светия синод. Беше излязъл да се поразходи по алеята на “Цар Освободител” към Борисовата градина, сега Парка на свободата. Аз прибързах няколко пъти да го настигна и да го пресрещна само от желание да се налюбувам на хубавата му и стройна фигура с наистина библейска осанка. Стори ми се, че и сега е такъв, какъвто бе преди петнайсет години. Очите на детето и очите на младия човек не могат да измерват с еднаква мярка възрастите на хората и защото не могат, затова възрастните и в последния си час са такива, каквито са били в мига на тяхното запознаване. Но още нови петнайсет години и случаят сам ме заведе при дяда Симеона в престолния му град Варна. Един ден, в началото на пролетта, бях повикан ведно с няколцина наши учени в Главната квартира на българската воюваща армия в Кюстендил. Генерал Луков, началник щаба на армията, пред когото трябваше да се явим, ни обясни целта на повикването ни и задачите, които ни се възлагат – да проучим Добруджа във всяко отношение. На мене се падна задачата да изуча ролята на този североизточен кът в процеса на нашето народно възраждане. Даденият ни срок беше толкова кратък, че ние почти веднага трябваше да се разпилеем още от Кюстендил. На мене подлежеше да се оправя първо с архивите на Русенската и на Варненската митрополии, под чийто диоцез се намираше цяла Добруджа. Мислех, че тази част от изследванията ми ще бъде най-лека, но не излезе така. Въпреки очакванията си, в Русе, по едно недоразумение срещнах непредполагано, бих казал, недопустимо противодействие от страна на митрополита Василий, председателствуващия светия Синод. Той не искаше дори да ме допусне до архивите, камо ли да ги ровя и да правя преписи от тях. И аз щях да замина с празни ръце нататък, ако не бях подпомогнат от протосингела му, сетнешния Търновски митрополит Филип. А цяла рудница се оказа Русенската митрополия, благодарение на предишния й митрополит Григорий Доростоло-Червенский. Едно, защото почти цяла Добруджа, с изключение на Манкалия, е влизала в състава на епархията му и, друго, защото почти всички наши митрополити в миналото са се отнисали до Григория като по-вещ от тях брат во Христе. Напротив, във Варна срещнах пълно съдействие и от страна на митрополита Симеона, и от страна на протосингела му, сегашния доростоло-червенски митрополит Михаил. Дядо Симеон поиска да ме види и ме покани горе при себе си. Прие ме с неочаквана любезност и внимание. Даде ми и някои напътвания по предстоящата ми работа. Между другото той поиска да внесе една поправка и в една моя предишна статия. - Вие - каза той – пишете в една своя статия за Харалан Ангелов, печатана в сп. “Българска сбирка”, че той бил събрал някои сведения за училищата във Варненско и че е предал тия сведения на мене. Такова нещо, уверявам Ви, няма. Ако имаше, сведенията щяха да бъдат налице. Аз се извиних, като му казах, че сам не съм в състояние да гарантирам за точността на казаното. Предал съм само думи на Хар. Ангелова, а той твърде е възможно да не помни. Когато се свърши визитата ми и слязох доле в архивата, чак тогава настъпи изненадата за мене. Спомних си, че статията не носеше мое име, а беше подписана с почти неизвестния ми псевдоним С. Спартански. Такъв интерес, пък и труд, за откриване на автора на една неточност от един престарял човек и толкова много зает със служебна и с обществена работа е наистина за удивление. След два-три деня аз заминах за Манкалия, съпроводен от благословията и благопожеланията на благородния архипастир (...)
**
На следната година (1937 – б.м. Е.Д.) мен ми било писано да имам последнята си среща с дяда Симеона. Решил да го провъзгласи за почетен член, Съюзът на техническия и периодичен печат ме замоли да подготвя адрес за целта. Като автор на адреса аз трябваше да присъствувам при поднисването му във Варна. Тържеството стана на 23 май сутринта в една от стаите на митрополията. Щом дойде до мене, дядо Симеон се зарадва, прегърна ме и ме целуна. - Живи бехме да се видим, драгий ми приятелю. - И не за последен път, струва ми се. - Оня знае -отвърна дядо Симеон и посочи с пръст към тавана. Председателят на съюза прочете изработения художествено адрес и го поднесе на високия му адресант. Той гласеше: “Ваше Високопреосвещенство, “трезвен, благоговеен, учителен, кротък, имущ таинство вери в чистей совести, питаем словеси вери и добрим учением, Вие сте всякога гонили с усърдие правдата, благочестието, вярата, търпението” – с тези думи Ви очертава Св. Синод на Българската църква на 11 януарий 1871 година. Тогава Вие току що сте били въведени в протосингелски чин и сте правили първите стъпки в избраното от Вас духовно поприще, решени да се посветите с цялата си душа и с всичките си физически сили за успеха на Българската църква, която, ведно с нашите духовни архипастири и със светските представители на българския народ, тогава направихте чисто народна. И с това не само освободихте българския дух от чужда опека, но и очертахте народните ни граници в земите на Балканския полуостров. С думите на нашия всеучител Христа пред гроба на Лазара, казахте и вие на народа ни: “Стани!” и той стана, за да заживее в името на Божията правда и с чувството, че е достоен да бъде наравно с всички достойни народи по света.
Близо седемдесет години до днес и ние, синовете и внуците на Вашите доосвободителни сподвижници, не можем да се явим пред Вас с друго очертание на голямото Ви дело, освен с очертанието на ония, които са Ви възвали в духовен сан, проникнати от съзнанието, че във Ваше лице дават на българския народ един смел застъпник на православната вяра, закрилник на народните идеали и висш представител на народната ни Църква. Идем да се явим с това очертание и синовно да се преклоним пред пълната Ви с Божествена мъдрост и с християнска любов дейност. Да си роден човек и почти седемдесет години да стоиш твърд и непоколебим, при всички превратности на живота, над човешката дребнавост, е свет подвиг, който като Божа всемилост е отреден само за малцина Негови избраници. И българинът не може да не бъде благодарен на светото провидение, че ни е сподобило с подобен избраник във Ваше лице – наш баща и брат, воин и вожд за човешка и народна правда по земята. Но ние, представителите на техническия и периодичен печат в България, Ви смятаме и за наш първоучител в областта на печатно изразеното слово. Вашите печатни работи – една дълга низа от оригинали и преводи – които дадохте в продължение на цялата си обществена дейност, които продължавате да давате и днес, винаги са будили у нас удивление и почит. Пълни с ясна и трезва боговдъхновена мисъл, те на вечни времена ще говорят не само за силата на Вашия творчески дух, но и за силата на българския творчески гений изобщо. Ето защо, излезли от това съзнание, ние, сдружените представители на техническия и периодичен печат в България, решихме единодушно с върховно задоволство да провъзгласим Ваше Високопреосвещенство за почетен член на Съюза ни, като се ласкаем от надеждата, че няма да отречете щастието да Ви имаме мислено между нас и винаги да чувствуваме Вашето ценно напътствие в делото на нашето трудно поприще. Прекланяме се още еднаж пред Вашего голямо дело и вседушно молитствуваме Всевишният да Ви запази още за много години между нас все тъй крепък душевно и телесно, какъвто сте били досега, та и занапред да гоните “с усърдие правдата, благочестието, вярата, търпението” за успеха на народната ни църква и за благоденствието на целокупния български народ. Целуваме Ви светата десница. Ваши духовни чада: (следват подписи)” Дядо Симеон изслуша на крака адреса. Аз го наблюдавах отстрани и неволно го сравнявах с ония скални изваяния, чрез които американците обичат да увековечават заслужилите си мъже. Неговата бяла брада си беше легнала на гърдите му и сякаш си почиваше върху тях. Смирен и доста блед беше цвета на лицето му. И той ви говореше за умора. Но очите – те бяха живи и остро устремени в четеца. Те като че ли искаха да разберат думите, преди още да бъдат произнесени. Затова пък, когато реши да отговори, той изправи стройната си снага и не проницателен, а смирен поглед отправи сега към нас, неговите слушатели. Очите му бяха влажни и сълзи на умиление бавно се плъзгаха по увяхналите му бузи. Дядо Симеон не повдигна ръка към тях да ги избърши, защото, видимо, се боеше да не издаде слабостта си. Така поне, които са по-отдалеч, няма да ги забележат. Гласът му, спокоен и слаб, се понесе над нас. Той импровизираше топлата благодарност на едно сърце, което през дългия си живот беше преживяло много мигове на възторзи и огорчения, на почит и на незачитания, на преклонения и на презрения, на възхвали и на хули. Което беше разпъвано непрестанно от малки и големи до крайните точки на полюсите, за да остане през целия си живот към всички еднакво човешко и всеопрощаваще, освен към тия, които той смело беше нарекъл пред лицето на целия български народ човешки изроди. Ние затаихме дъх и заслушахме тихата изповед на една дълголетна старост. Думите се леяха плавно и свързано. Гърдите се повдигаха тежко след всяка една от тях, но не ги лишиха от живот. Само на едно място дядо Симеон се запря за дълго. Аз помислих отпърво, че е загубил нишката на мисълта си, а веднага след туй почнах да се плаша. Да не би пък вълненията да претоварят сърцето и да помътнят разума? Дядо Симеон пое няколко пъти издълбоко дъх, изгледа ни подред, като че ли искаше да ни каже, че няма защо да се плашим и продължи: “През цялото си служене съм се старал да изпълнявам своята длъжност и повеленията на Господа нашего Иисуса Христа, светите му апостоли и светите отци. Но дали през целия си живот останах безгрешен, това не мога да кажа. Молитвата казва: “Няма жив човек, който да не греши.” Аз съм се трудил всякога да изпълнявам своя дълг, и дано Господ Бог, когато се изправя пред Неговия съд, бъде милостив към мене. Колкото се отнася до моите услуги по печата, тази седма велика сила, двигател на живота и негов реформатор, аз съм бил едно време негов работник и посланик, но моля да не превъзнасяте моите заслуги. Вие ми правите тази висока чест, защото се въодушевявате от голяма снизходителност към мене, и аз Ви благодаря и съм Ви признателен. Вие писателите сте също служители на тая велика сила, на която сте несравнено по-добри деятели и поданици Аз Ви пожелавам да бъдете здрави, да работите за доброто на българския народ, именно в сегашните времена, когато България изисква от всеки свой син да й служи добросъвестно и предано. Във Вашето лице, г-н Стоянов, давам целувка на всички, които присъствувате тук, и на всички членове на Съюза на техническия периодичен печат. Аз всякога ще помня днешния ден, както и думите, които ми казахте, и в малкото дни, които ми остават да живея, ще се трудя да направя още нещо, доколкото силите ми позволяват, и да служа все така честно на своя народ.” Свежестта на думите и мъдростта на мислите ни потресоха. Ние не ръкоплескахме, а продължавахме дълго да се гледаме и мълком да се питаме: не се ли намираме пред някое чудо на природата. Но не, пред нас стоеше човек, който беше попривел снага под тежестта на годините, но чийто ум беше надделял над тяхната сила, за да тържествуват не те, а той. Умът на големия човек. После се завързаха непринудени разговори. Всеки каза по нещо, но най-много говори чествуваният старец. Той ни разправи много нещо из своя живот ту сериозно, ту с безискуствен хумор, свеж и добре съвладян. Утрото свършихме с фотография в двора на митрополията. На 13 часа имаше банкет в ресторант “Кристал”. Ако и да беше се оплакал на неколцина от слабо стомашно разстройство, дядо Симеон не ни отказа да прекара още час-два в нашата среда. Защо направи тая жертва, разбрахме от думите му, казани на обяда в отговор на приветствието от председателя на Съюза Никола Стоянов: “Радвам се, че се намирам между първите работници за културното и духовно преуспяване на българския народ. Това е първият случай в моя живот. Чувствувам не само радост, но и гордост, гдето се удостоявам да бъда между вас. Зная, че всички усърдно и самоотвержено работите за повдигането на българския народ. Българският народ заслужава да се трудите за него. И аз, като пия за ваше здраве, моля Господа-Бога да ви благослови, да ви подкрепи и насърчи във вашите хубави дела в полза на майка България. Пия за ваше здраве.” Значи, това е първият случай в живота му, когато български граждани от съвсем друга среда идат да му засвидетелствуват почитта си към него и към неговото голямо дело. След обед на шест часа беше назначена сказката на нашия другар д-р Георги Ефремов на тема: “Как да стигнем сто години със запазени телесни и умствени сили”. Няма защо да се казва, че сказката събуди жив обществен интерес, още повече като се вземе предвид, че ще бъде държана именно по повод чествуването на един столетник. Салонът беше препълнен от слушатели. Сказчикът тържествуваше за успеха си. Но нито той, нито ние предполагахме и допущахме изненадата, която ни дебнела. Преди да се качи сказчикът на катедрата, пристигна и дядо Симеон, дошъл да чуе сам с ушите си как според съветите на един лекар може да се достигне до тая почтена възраст при всички особености, отредени само за младостта – свежи духовни и физически сили. Слушателите се изгледаха със забавна веселост в очите. И с напрегнато внимание заследиха думите на сказчика. И те, и ние искахме да знаем, ще си съответствуват ли теорията и практиката. С напрегнато внимание заследи и дядо Симеон. Ако и да продължи сказката повече от час, той с нищо не даде признак на умора или на досада. А сказчикът като всеки фанатик въздържател се впусна в такива подробности, че някои от нас предпочитаха от време на време да го слушат със затворени очи. И разбрахме, че да достигнем до темата на сказката му, не трябва да пием никога нито вино, нито каквото и да било друго спиртно питие, нито чай, нито кафе, нито дори боза, защото и в нея имало известен процент от спирт: да не ядем месо, да не прекаляваме в яденето, да спим редовно по толкова и толкова часа в денонощието, да не се тревожим, и пр., и пр. Най-накрая, да правим редовно разходки. Когато сказчикът свърши словото си, ние, околните му, както му е ред, станахме да го поздравим с хубавата сказка. Приближи се и дядо Симеон. Той се поусмихна и подаде ръка. – Много добре, много добре. Поздравявам ви и ви давам тържествено дума, че от днес нататък ще изпълвам поне един от вашите съвети: ще правя редовно през деня разходки. Така деликатно отхвърли останалите му съвети тоя столетник, който преди няколко часа, ако и разстроен стомах, яде ведно с нас от нашето ядене и пи наздравица за нашето дълголетие. Ние, без да щем, прихнахме да се смеем. Смя се от сърце и самият сказчик. Може би той сега за първи път разбра колко много сектанщина, колко безкритичен фанатизъм има в неговите проповеди. На другия ден беше празникът на равноапостолите св. св. Кирил и Методи. Тържеството продължи дълго. Особено много време ни взе шествието на учениците. Ние, заели място на почетната трибуна, трябваше да го изчакаме до край. Денят беше слънчев и необикновено топъл. Горещината беше не майска, а юлска. Пот течеше по лицата на учениците, а ние само гледахме как да се поизвъртим или поснишим, та главите ни да паднат малко на сянка. За неколцина от нас донесоха столове и аз не еднаж между интервала на шествието при две училища или при два по-отдалечени един от други класове поприсядвах да си почина. Дядо Симеон с черната панокалимявка на глава, която задържаше всичките лъчи на слънцето, продължаваше да стърчи над нас на трибуната, без да прегъне колене. За него като че ли нямаше ни умора, ни слънчев пек, той като че ли беше не в черно, а в бяло леко облекло, отбиваше слънчевите лъчи далеч от себе си. Гледахме го, чудехме се и се срамехме за себе си. Нас ли или думите на д-р Ефремова опровергаваше той? Но вечерта ни беше най-голямата изненада. Въпреки очакванията ни на гарата дойде да ни изпрати сам дядо Симеон. Стоя до тръгването на влака, като гледаше да размени по някоя и друга дума с всички нас. - Ваше Високопреосвещенство, това не трябваше от ваша страна. Вие сте тъй уморен, – каза му някой. - Кой, аз? Това не е вярно. - За вас – да, но за годините ви, – опитах се да се пошегувам аз. - И за годините, и за годините, – отвърна ми със същия шеговит тон дядо Владика. Подир няколко дни получихме следното писмо от него: “Става една седмица, откакто бяхте дошли във Варна, вие и вашите другари, за да ме посетите и поздравите от името на вашия съюз за моята дейност по печата, на който вие от години сте посветили силите си и работите за доброто на България. Паметни са за мене посещенията ви, и времето на вашето пребиваване тук и всичко станало. Паметни са, защото, ако е истина, че от млади години имах усърдие да бъда полезен със слабото си и неопитно перо, не по-малко е истина и това, че моята работа беше твърде незначителна, и никога не съм мислил, че тя в преклонните ми години ще стане предмет на такава чест, каквато й се отдаде от страна на ветерани на мисълта и перото в България, и то по начин толкова трогателен за мене и вежлив. Всичко станало в тия паметни за мене дни е рожба на случайната снизходителност и внимание към един престарял служител на светата Българска църква от ваша страна и от вашите другари и членове на съюза ви. За това, макар да съм изказал устно признателността и благодарността си, за всичко аз чувствувам нуждата да направя това, макар и късно, и писмено да ви благопожелая здраве, за да служите на българския народ с полза, както до сега. Поднасям Ви почитанията си и оставам ваш молитствовател во Христе † Варненский и Преславский Симеон” Това собственоръчно писмо (...) е писано на 31 май 1937 година. Същата 1937 година този преблажен старец, запазил напълно духовна и физическа бодрост, по силата на неговото чувство за дълг и на нашата неразумност предаде Богу дух на 23 октомври. Повикан да освети моста между морето и Девненското езеро, и то в един силно мразовит ден, той се простудява и след няколко дни ни напуща, за да премине във вечните Божи селения. И не можа да достигне столетието, което беше може би и негово желание, както беше и желание на целия български народ. Като че ли това фатално освещаване не можеше да мине без него. Или пък управителните фактори са поискали да вградят в основите на моста според народното поверие човешка жертва и тази жертва трябваше непременно да бъде най-старият и най-заслужилият наш кириарх, възглавявал Варненската и Преславска митрополитска катедра в продължение на непрекъснати шейсет и пет години. Другаде биха постъпили инак: или биха отложили освещаването за по-благоприятно време, или биха отклонили по деликатен начин неговото желание да вземе непременно участие в тържеството. Другаде, но не у нас…
7.1.1947 г.

Митрополит Михаил (Димитър Тодоров Чавдаров) е ревностен като ученик в родния си подбалкански Калофер и в Ючбунарската прогимназия в София, ревностен е като юноша и в Самоковското богословско училище, в което постъпва с конкурсен изпит и завършва през 1902 г. като първенец. Още повече засилва трудолюбието си като студент в Киевската духовна академия, като получава стипендия по случай 25 годишния юбилей на Негово Блаженство Екзарх Йосиф. Завършва през 1910 г. като кандидат на богословието. Митрополит Михаил е започнал от обикновенния писар до протосингел, а по-късно и Викариен Епископ на Варненския и Преславски Митрополит Симеон. Като протосингел във Варна той взема дейно участие в Църковно - народния събор през 1921-1922 г. През 1923 г. става ректор на Софийската духовна семинария. Самият Митрополит Михаил говори с голяма мъка за своя старец Митрополит Симеон, който му е оказвал голямо въздействие за духовното му и църковно израстване. Митрополит Михаил има много публикувани статии и сказки в "Църковен вестник".



“НЕ МОГА ДА ПРИЕМА,
ЧЕ С ЛЪЖА И ЗАБЛУДА
ЩЕ СЕ ПОСТИГНЕ ТОВА,
КОЕТО НЕ СЕ ПОСТИГНА
С ПРАВДА И ИСТИНА”

imageАвтор: Десислава Неделчева

Тъжна работа е да възстановяваш цели части от религиозното или художественото минало по следите на дълбока ампутация, извършена от комунистическите чистки. Тъжна, ако не вярваш, че наистина бъдещето освобождава миналото.
Тези дни прочетох няколко изречения, които отвориха и друг вид обществени липси, болезнени и неприемливи.

Много скърбя - пише варненско-преславският митрополит Симеон в писмо до Михаил Маджаров през 1922 г. - задето се намерих принуден да кажа, че не съм съгласен с мои другари и събратия. Но не можех да поступя другояче. Не можах да мълча. Намирам се на края на попрището си. Мечтите ми за народно щастие, които ме въодушевляваха и подкрепяха от млади години в разстояние на половин век, са разбити. Да приема, че с лъжа и заблуда ще се постигне това, което не се постигна с правда и истина, не мога. Трябваше да кажа това, което според мене е истина. Казах го. Но ако заблудата и лъжата вземат връх, толкова по-зле за тия, които искат да основат бъднината си върху такива гнили основи. Митрополит Симеон е публична фигура от непосилен днес мащаб, неговото духовно водачество може да се измери само с най-високите примери на всеотдайност и зрeлост. Но колкото и последователно да е било изрязването на факти от живота и дейността на митрополита, несъмнено изрязване на живо месо от обществените дух и тяло, все някъде е оставало нещо неунищожено. Да си призная, помнех името на митрополит Симеон само покрай „Строителите на съвременна България” от Симеон Радев. Днес каквото и да прочета или разбера за работата на великия архиерей, който е бил на своята катедра в продължение на 65 години, нещо само по себе си ненадминато не само в българската църковна история, то все някак ме засяга лично. На 20 октомври 2007 в Духовно-просветния център към храм „Св. Архангел Михаил” беше открита изложбата „Митрополит Симеон. Живот и дело”. Тя е първата от поредица публични изяви, посветени на 70 години от смъртта на варненския и преславски митрополит Симеон. Автор на изложбата е Емил Димитров, за когото тази изложба е част от сериозен изследователски проект, който, да се надяваме, ще продължи с тритомно издание на съчиненията на о. Симеон. Всички събития по честванията на тази годишнина са с благословията на Негово Високопреосвещенство варненския и великопреславски митрополит Кирил. Изложбата представлява 18 принта със снимки, документи и текстови маркери; три витрини с книги за митрополит Симеон от фондовете на Регионална библиотека „П.П. Славейков”, богослужебни одежди и жезъла на митрополита и книги от личната му библиотека на гръцки, славянски, руски, немски, френски, английски и румънски с различна тематика - богослужебни, богословие, история и други. Те се показват за първи път и са част от библиотеката на Варненска митрополия. Третият интересен елемент в изложбата е оригинал на маслен портрет на митрополит Симеон от Никола Ганушев (1930), съвсем скоро открит в Русенската митрополия, за който се е смятало, че е унищожен през бомбардировките през 1944 г., копие от бюст на митрополита от Иван Лазаров (1929), както и копие на маслен портрет на митрополит Симеон от Иван Мърквичка (1904). Дизайнът на изложбата е на Атанаска Христова, а техническата изработка е финансирана от Варненската митрополия и Община Варна. Неслучайно тази изложба е разположена в залата към храма „Св. Архангел Михаил”: преди 135 години в този храм е отслужена първата литургия на новия варненско-преславски митрополит Симеон. Пак в тази зала заседава комисията с председател митрополит Симеон, която решава да се построи Катедралният храм във Варна. Изложбата ще бъде постоянна, нещо като жив музей, намерил своя дом. При откриването й Негово Високопреосвещенство русенският митрополит Неофит нарече митрополит Симеон „стълб на светото православие” и разказа за неговия ученик дядо Михаил, оглавил Русенската епархия през 1927 г. Това е важна част от основанието на българската църква да бъде жива в последованието на духовните си пастири. Има нещо особено, когато мисля за мъдрия дядо Симеон: мащабът на свършената от него работа за народна полза ме зарежда с енергия за работа и ми дава отговор в моите лични стремежи. Сега, когато пиша за него, се учудвам колко са много фактите, с които трябва да разкажа за него, а на заден план остава вълнуващото кълбо от духовни интуиции и идеи, идващи от неговата личност.
image


















Митрополит Симеон живее 97 години, от турското владичество до 1937 г., от борбата за църковна независимост, през Освобождението, възрожденските идеали, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна война, годините на църковно и държавно устройство. Като че ли първото по-сериозно личностно осъзнаване извън съдбоносния избор да учи в престижното тогава Богословско училище на о. Халки, е свързано с отхвърлянето на гърцизма - митрополит Симеон е роден през 1840 г. в Бургас под името Одисей Попниколов. Приятели на Одисей в училището са българите Григорий Немцов (бъдещият доростолски и червенски митрополит Григорий) и Димитър Стойчев (по-късно самоковски митрополит Доситей). След завършване на училището Одисей предприема поклонническо пътуване с Григорий Немцов до Света гора и в Хилендар приема расото и името Симеон. По-нататък църковното му служение го свързва с митрополит Антим Видински, после Екзарх Български. В една и съща година - 1872 - става протосингел на Екзархията и няколко месеца след това е избран и ръкоположен за варненски и преславски митрополит. Той е само на 32 години. Когато прочетох фактите от живота на митрополит Симеон, стресна ме тяхната разнородност. Като части от един пъзел, те се напаснаха еднакво ясни по своята форма и идея. Само поглед отгоре би могъл да види замисъла на подобна картина. Дядо Симеон почти веднага след ръкополагането си свиква два събора: единият за решаване на неотложни епархийски проблеми, а другият е Учителски събор, който приема Устав за селските училища и уеднаквява учебните програмите на всички училища в Епархията. Ето откъде започва своята работа. Година по-късно открива Смесеното българско училище в Цариград. Предприема стъпки за строителството на Катедралния храм във Варна и Девическата гимназия. Напоследък българското общество спори и пресмята исканията на учителите и правото им да стачкуват с такъв категоричен тон - те изнемогват от отношението към техния труд, а в този труд наистина би трябвало да не са сами. Ето една притурка към темата: във вестник „Независимост” от 4 май 1874 г. Христо Ботев пише: Аз са известих из достоверен источник, че о. Симеон управлява епархията си така, щото и най-отчаяните интриганти не могат да намерят причина да го обвинат...Дядо Симеон е съставил комисия из шуменските учители, която са обязва да прегледа състоянието на селските училища и да проекзаменува не учениците, а учителите. Разбира се, че при подобно управление училищата в варно-шуменския край ща да принесат голяма полза...Подобни архипастири са достойни за уважение. Митрополитът сякаш редува просветителските си дейности с открити политически действия - подпредседател е на Учредителното събрание в Търново и председател на Третото обикновено народно събрание. Води делегацията в Ливадия (Крим), която носи на Александър Батенберг решението на Първото велико народно събрание за избирането му за български княз. И пак сюжети от неговия просветителски проект: избран е за член на БАН (тогава Българско книжовно дружество), основава Археологическото дружество във Варна, излиза преводът му на Посланието на патриарх Фотий до княз Борис, години по-късно в „Сборник на БАН” излиза и основният научен труд на митрополит Симеон „Писмата на Теофилакт Охридски”.
image Върху принтовете по стените на изложбата има снимки на митрополит Симеон с деца от приюти, с активистки от женското движение (Мисля, че с образованието на женския пол най-много бъдещето на Варна ще се оздрави завинаги - из писмо на митрополит Симеон до Д. Агура, май 1883), с членове на Туристическо дружество, с участниците в Четвъртия конгрес по византология в Преслав, с ученици и приятели; има заповеди на министрите на Народното просвещение за основаване на фондове по волята и със средствата на митрополит Симеон (той е основал със свои средства над 15 фонда – „Екзарх Антим”, „Гавриил Кръстевич”, „Доброто дете” и др.); има копия от преписка между него и историка Васил Златарски; показан е гърбът на снимка на писателя Илия Блъсков, който нарича дядо Симеон „благодетел и утешител”. Има снимка, на която акад. Любомир Милетич, председател на БАН, открива паметника на митрополит Симеон. Според автора на изложбата Емил Димитров, в българската културна история, само на двама души е издигнат паметник приживе - на Иван Вазов през 1921 г. и на митрополит Симеон през 1930 г. - и двата във Варна. През 1962 г. поголовно са разрушени паметници на свещеници, както са иззети от галерии и музеи всякакви предмети на изкуството - портрети, скулптури и други, изобразяващи духовни лица. Разрушен е и паметникът на митрополит Симеон. Възстановен е едва през 1990 г. във варненската Морска градина. Никоя от разнообразните дейности на дядо Симеон не пречи на останалите. Авторът на изложбата нарече митрополит Симеон щедър към всеки: за философите той е първият преводач на Платон на български (един от най-големите наши елинисти, преводач от старогръцки език; преводите му на Платон са публикувани под псевдоним, анализът на псевдонимите и другите косвени данни показват, че тези преводи принадлежат на митрополит Симеон и на никой друг), за историците той е приятелят на Васил Златарски, за археолозите - виждаме снимките му сред развалините на Преслав и в редовете на византолозите (известният археолог Йордан Господинов му пише благодарствени писма), за литераторите интересен факт е дружбата му с Илия Блъсков. Църковните хора няма нужда да бъдат убеждавани, а по отношение на другите, митрополитът е изключително “силен коз” в ръцете на църквата към обществото, т. е. нещо, което църквата може да извади из себе си. Последното нещо, което чух от казаното при откриването на изложбата беше: От архивите на митрополит Симеон излизат какви ли не неща. На 8 октомври 1937 г. митрополит Симеон има предчувствие за смъртта си, което споделя в едно свое писмо. Ако искате да знаете за мене нещо, ще ви кажа, че бях в Преслав около месец. Но се прибрах тук и чакам Бога Спасающего... Без да пести силите си, в пълно съзнание той извършва своята последна служба на 10 октомври при полагането на основния камък на новия железен мост на канала, свързващ Черно море с Варненското езеро. Вероятно тогава настива тежко и на 23 октомври умира. Има снимка на траурната процесия с хиляди хора, изпращащи своя митрополит. Лично за мен примерът на митрополит Симеон е Божия милост. Да се чувстваме следовници на такава личност е обучение във вярата, което не можем да получим нито лесно, нито случайно.
В изложбата са използвани материали от Научния архив на БАН, Българския исторически архив към Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, Централния държавен архив, Териториалните дирекции „Архиви” във Варна, Шумен, Търговище, Добрич, Бургас и Видин, Регионалната библиотека „П. П. Славейков”, Националната художествена галерия, Църковноисторическия архивен институт, Варненската и Великопреславска света митрополия, лични архиви.



Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 3822467
Постинги: 556
Коментари: 1058
Гласове: 19943
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031