ПЛАНИНИТЕ НА БЪЛГАРИЯ :: ДА СИ СПОМНИМ ЗА ГОЛЕМИЯ МУЗИКАНТ ГЕОРГИ БАДЕВ

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

24.03.2016 16:34 - ДА СИ СПОМНИМ ЗА ГОЛЕМИЯ МУЗИКАНТ ГЕОРГИ БАДЕВ

Автор: planinitenabulgaria Категория: Музика

Прочетен: 2436 Коментари: 1 Гласове:

ВЪЗПОМЕНАТЕЛНА ВЕЧЕР В НМУ „Л. ПИПКОВ”

ПО СЛУЧАЙ СМЪРТТА НА ГОЛЕМИЯ НАШ МУЗИКАНТ

ГЕОРГИ БАДЕВ

Отиде си още един голям наш музикант, цигуларят и виолист Георги Бадев. Написах първо музикант, защото той наисjина беше такъв. С неговия музикален талант той би постигнал големи успехи в каквато и област на музиката да бе започнал да учи и после да работи.

Заниманията му по музика започват във Видин, където той е роден. Детето напредва бързо, но и има шанс в живота – слуша го големият наш /също!/ музикант и цигулар Владимир Аврамов и решава да го обучава. Джо, както го наричат напредва бързо, става ученик в Музикалното училище. Там изживява инцидент, който за малко да не провали кариерата му – при игра с патрон следва възпламеняване на барута, куршумът наранява върховете на пръстите на лявата му ръка, като най-пострадалият пръст е безименният, при цигурарите се нарича трети. Георги Бадев счита, че вече няма да може да свири на цигулка и започва да свири на валдхорна. След време обаче пръстите му се пооправят, той отново започва да свири на цигулка. Постановката му е малко променена заради скъсения трети /безименния/ пръст, но това не се отразява на изпълнението му.

Вторият шанс в живота на Георги Бадев е той да работи с още един много голям музикант, Изаак Щерн. Щерн, редом с Хенрик Шеринг и Давид Ойстрах са ми любимците от това поколение. Без да съм музкант за себе си считам, че най-голямо въздействие върху изкуството на Георги Бадев е оазал именно Щерн. Той съветва Бадев да свири камерна музика, което Бадев прави през целия си живот. Той свири в триа, в клавирни квартети, в сонатни двойки. В тези сонатни двойки се чувстваше, че той е водещият от музикантите в камерния състав, а съпровождащите го пианисти даваха максимума от себе си. Бадев беше голям изпълнител и на соловите Сонати и Партити на Бах, изпълнителският връх на които принадлежи на Хенрик Шеринг. Голям музикант беше Бадев! В момента е пред очите ми когато свиреше в Художествената галерия Кройцеровата соната на Бетховен с проф. Милена Моллова. Почти всички големи концерти за цигулка също бяха в репертоара на Бадев. С напредване на възрастта, той изпълняваше предимно камерна музика.

Георги Бадев бе професор в НМА, а през последните десет години бе професор в Токио. Когато си идваше изнасяше рецитали в Голямата зала на НМУ, в училището, където е учил. Последниат път, когато го видях след изпълнението на пиесата за цигулка той остави цигулката, взе една виола и изпълни „Кончертоне”-то от Шуберт. Без да има нужда от някакъв преходен процес заради различните интервали. Голям музикант!

Бадев е бил на доста конкурси, където винаги е сред първите. На Конкурса „Кралица Елизабет” в Белгия виждайки таланта му, решават да му подарят /продават му на символична цена/ цигулката на Изаи, един разкошен инструмент. Това е втората цигулка на Изаи, защото първата – страхотен Страдивариус! - му крадат руснаците в Петербург и този инструмент до днес не се е появил!

Останалите от Бадев записи са са ниско качество, но това не пречи да се насладим на изкуството на този голям музикант. Те трябва да се обработят от тонинженер, но тази работа е доста трудоемна, трябва да се заплати за нея, както сторват чалгаджиите, най-платежоспособните за сега български „музиканти”.

Ще поместя статия на виолончелиста Венцислав Николов, който е свирил с Георги Бадев.

IN MEMORIAM

За Георги Бадев

Спомен за големия български цигулар и педагог

Проф. Георги Бадев (1939-2015)

Приятелите го наричаха Джо. По-големите с обич казваха Гошко или Жорко Бадев - помнеха го като талантливо дете. Макар че неговият учител, професор Аврамов не бързаше да го обяви за вундеркинд, постепенно и умно развиваше голямата му дарба.

По някакво чудо Джо преодоля нещастието, при което загуби горната част на пръстите на лявата си ръка. Започна да свири на валдхорна, но след много кратко време се върна при цигулката. Пътят му стремително го извеждаше на концертния подиум. Концертмайстор на студентския оркестър, след това на Софийската филхармония, бързо стана търсен солист. Едва ли има оркестър и диригент у нас, който да не е концертирал многократно с Георги Бадев.

- Колко пъти си свирил концерта на Бетовен? - попитах го веднъж.

- Не зная - замисли се той, - до едно време си отбелязвах на щима, после вече нямаше място.

През годините често слушах Бетовен с него! И в тържествената столична атмосфера на зала "България" с нейната тогавашна много музикална публика, с Филхармонията и Радиооркестъра и с най-добрите диригенти. И на концерти с не особено качествени състави в по-малките градове, пред случайно попаднали слушатели. Но за мен винаги беше празник. Харесвах неговия изразителен и красиво обагрен тон, обичах музикалната му честност. Когато започнахме да учим Двойния концерт на Брамс, приех веднага подхода му - по-опитният беше той: отворихме партитурата и там търсехме решението на спорните въпроси. (Често си спомням едно изказване на Исак Щерн: "Традицията е в нотите и само там. Не в разказите как някой някога е свирил нещо!")

Впрочем, Щерн... По настояване на проф. Аврамов и с подкрепата на тогавашния Комитет за култура Бадев замина на специализация в Ню Йорк при прочутия цигулар. Не стоя дълго, и сигурно не е "учил" при него. Но разговорите и срещите с големия музикант проличаха веднага след като се върна. Потърси ме, за да разкаже за концертите, които е слушал с "Щерн и приятели". И за неговия мъдър съвет: "Свири повече камерна музика!". Дойде пълен с идеи за съвместни концерти.

Почти веднага след завръщането си изсвири с Филхармонията и третия концерт на Моцарт. Беше чудесно, това и досега е едно от най-ярките ми преживявания като слушател: никаква следа от виртуозничене и показност; усещането за "нормалност" на музицирането; фразировка, която естествено излиза от слънчевата музика на Моцарт... И звукът, неговият звук - израз на истински голямата личност.

Обичаен въпрос при едно интервю е: "Каква музика предпочитате?" Не зная как е отговарял Джо, но мисля, че няма да сгреша, ако кажа: истинската и стойностна музика му беше особено скъпа. Избягваше по-повърхностните, търсещи евтини ефекти произведения и автори. Наскоро отново слушах няколко негови изпълнения, повечето от концерт. Топло и естествено звучи цигулката му, артистът споделя с нас вълнението си от голямата музика на Брамс и Чайковски, на Прокофиев и Барток, на Бах и Бетовен. Дребните неравности на концертното изпълнение го правят още по-живо, човешко. (Каква разлика с множеството напълно стерилни записи от последните години. Убеден съм: страхът да не сбъркаш, желанието да се представиш за непогрешим убива изкуството!)

Да, Джо живееше истински на сцената, без напрежение или преструвки. Рядко съм срещал артист с такова сценично присъствие. И самообладание! При едно изпълнение на Двойния концерт от Брамс, диригентът забрави да подаде на оркестъра встъплението. Невъзмутимо Джо започна да повтаря предния такт, като вдигаше цигулката си нагоре, за да подсети диригента да замахне с палката.

Пословична беше способността му да се концентрира на сцената - след дълго пътуване или след безсънна нощ, или след характерните за живота ни организационни неразбории. Спомням си как преди премиерното изпълнение на програмата ни с дуо-сонатите на Кодай, Равел, Константин Илиев и Хайдн, Джо дойде в залата с изцапани до лактите с машинно масло ръце - беше поправял колата:

- Само да се измия - каза, огледа се за сапун... и след малко вече излизахме на сцената.

Питал съм го за "рецептата" за сценичното му държане:

- Цигулката ми е много хубава - се смееше, - и като я чуя в хубава зала ми става приятно и ми се досвирва.

Наистина имаше късмет с намирането - при това навреме - на подходящ за концертиране инструмент. Цигулката от френския майстор Жорж Шано получи през 1959 г. след участието си в "Кралица Елизабета" в Брюксел (жест от синовете на Изаи). И това сигурно беше много по-важно за неговото развитие от премията на конкурса. Беше се слял с нея, не можех да си го представя с друга.

През годините преподавах камерна музика на много от учениците му в Музикалната академия. От тях зная, че не всичко в часовете вървеше гладко, като учител беше безкомпромисен. Но се чуваше и виждаше веднага, още при първия тон, че с тях е работил чудесен педагог. Наистина, всички негови студенти станаха след време истински професионалисти.

Критиката... тя като че ли му остана длъжна. Някак всички бяха свикнали с неговото можене. Често след поредния музикален празник в зала "България" излизаше рецензия с пространни разсъждения за съдържанието на музиката и за гостуващия диригент... и за какво ли не още. И чак накрая, с едно изречение, се отбелязваше: "На обичайното високо ниво беше изпълнен цигулковия концерт от Георги Бадев." Сигурно на рецензентите им се е струвало излишно да натрупват суперлативи за нещо, което всички знаят: че Бадев е великолепен музикант. И все пак... все пак кой, ако не ние, ще отбележи и напомни за големите ни музиканти? И за музикалните празници, които бяха част от наистина европейското ниво на музикалния живот у нас?!

Впрочем за Георги Бадев е писано немалко: при множеството му гостувания извън страната ни със Софийската филхармония, и като солист на реномирани световни оркестри. (Даже гениалният Глен Гулд в своята рецензия за конкурса в Монреал специално подчертава големия талант и успеха на Бадев!)

След завръщането си от Япония, където прекара няколко години като професор в Музикалната академия Мусашино, Джо постепенно престана да концертира. Даже тогавашното ръководство на Музикалната академия не поиска да го привлече отново като професор. Така тихо и без медийния шум, който съпровожда много други артисти, Георги Бадев се оттегли от музикалния ни живот, години преди да ни напусне завинаги.

На поклонението в зала "България" се бяха събрали колеги и почитатели. Доиска им се да изпратят любимия си артист с ръкопляскания в последния му път. Странно, имах чувството, че се сбогуваме не само с Георги Бадев. Но и като че ли всички някак изведнъж осъзнахме - колко бързо си отива нашето изпълнено с музикални празници време.