В последните години името на избрания на 10 май 1953 г. първи патриарх в историята на Третата българска държава се свързва най-вече с решителното му противопоставяне на депортацията на българските евреи преди 70 години. Но беше време, в което истеричната пропаганда на пещерния антикомунизъм в стил „Работническо дело" от петдесетте години на миналия век дрънкаше врели-некипели за агента на ДС със светско име Константин Марков Константинов.

Стоте дни разлика във възрастта на патриарха с тази на Вожда и Учителя Вълко Червенков (сатрап, диктатор, създател на култ, партиен бик, агент на КГБ, тъпанар и прочее скудоумия) съвсем наливаха масло в огъня на представянето на Кирил за по-черен от Сатаната. В добавка не е за забравяне, че в младостта си имал убеждения на анархист, които никога не е криел.

Опитите за компрометиране на Кирил датират още от първите дни след Девети септември. Вкаран в подземията на пловдивската ДС, ръководена от разбойника Георги Башикаров. Чрез провокация и шантажи, първата организирана доносническа служба в България „Гогост”, за която в „Десант" сме  разказали, прави напразни опити да приобщи Кирил към послушните на новата власт марионетки. След като не успява да хвърли тъмна сянка на името му, ДС го освобождава от карцера, без да прибегне към традиционна съдебна разправа.

Доста любопитна е историята, доказваща патриотизма на Кирил и опита на по-късен етап самото ЦРУ да вербува патриарха за агент. Още със самото създаване на най-прочутата разузнавателна централа в света, там действа инструкция на Алън Драйфус: „Най-ефективният способ да проникнем в социалистическите страни е църквата. Това е единствената реална опозиция на марксистко-ленинската идеология ". Както пише българскят специалист в тая област Бончо Асенов: „Ние също го правехме. Те изпращаха свои агенти, ние – наши". Една от причините за тоталното вербуване на агенти за ДС сред свещениците – Девети септември завоюва 4000 свещеници и 320 монаси и монахини в 3700 храма и 120 манастири, е своеобразна контрамярка срещу западната агентура сред българската църква.

Заплахата над главата на Кирил не свършва с освобождаването му от карцера. По това време македонският Дракула, най-масовият убиец в българската история Лев Главинчев, скроява план за изтребление на всички членове на Светия синод. За да си измие ръцете, Главинчев съобщава идеята си на тогавашния шеф на съветското разузнаване у нас генерал Павел Фитин. Но дори и за стар чекист, на който какво ли не му е минало през главата, това му едва много. И генералът праща шифрована депеша до Георги Димитров, който все още е в Москва и без да чака отговор, измисля такъв и попарва амбициите на касапина.

Време е да кажем нещо и от биографията на патриарха. Роден е през януари 1901 година в София в семейство на албански бежанци. Тринадесетгодишен записва Духовната семинария. Следвал в Сърбия, Хърватска, Украйна, учил философия в Берлин. Доктор по богословие от 1927 година, д-р хонорис кауза на Софийската, Московската и Ленинградската духовни семинарии, историк, академик (от 1970) с исторически трудове най-вече по Българското възраждане. Праведник на света от Израелския институт Яд Вешим. Дейността му като Пловдивски митрополит е свързана с тая на Софийския митрополит Стефан по помирението на Българската екзархия с Цариградската патриаршия. Тяхна заслуга е отменянето на схизмата и провъзгласяването независимостта на Българската православна църква.

През 1948 година двамата пристигат в Москва по покана на Московската патриаршия по повод честванията на 500 години независима Московска църква. Престояват месец, вземат участие и във Всеправославното съвещание, целящо противопоставяне под уж благовидната грижа за създаване единна общност на християните.

Само два месеца след завръщането от Москва, борбата срещу атеизма ляга изключително на плещите на митрополит Кирил, тъй като Стефан е принудително заселен в Баня, Карловско, като му е забранена всякакъв вид религиозна дейност.
Митрополитът си поставя за цел възстановяването на българската патриаршия. Международната обстановка позволява това през пролетта на 1953 година. Свикан е църковен събор и за първи патриарх след Освобождението е избран Кирил.

Тутакси след избирането му западните радиостанции и иначе вечно враждуващите помежду си емигрантски вестници и списания започват унищожителна критика срещу патриарха, представяйки го като агент на КГБ, на ГРУ, на ДС, на Белград, на Гестапо, както и че е креатура на Вълко Червенков.

В края на шестдесетте години на миналия век по време на най-големия разгар на антибългарската пропаганда на Белград по отношение на македонския въпрос, патриарх Кирил е на посещение в югославската столица. Посрещнат е с широко отворени обятия от сръбския патриарх Павле. Домакинът пита какво място височайшият гост би пожелал да посети. „Охрид – отвръща Кирил. – Това е свещено място за нас, българите, това е Охридска епархия, това е свети Климент Охридски, това е изворът, на който Биляна е платно белила, любимата ми песен, мога да я запея, чувал съм за уникално кафене в дънера на вековен чинар... И да видя един свещеник, за който съм слушал – Тома Кавеев".
Колите с двамата патриарси потеглят към Охрид.

По това време градът е нашумял и от телевизионния екран. Българската телевизия снима документален филм по сценарий на Серафим Северняк за това как целият град укрива български войничета с риск да предизвика гнева на германските окупатори и те да го разрушат с артилерия и огън. Когато хитлеристите се съгласяват охридчани да откупят живота на войничетата със злато, мало и голямо събира де що има от благородния метал. Като се вижда, че не стига до исканото количество, поп Тома слага на везните и златния кръст на Божия храм. Историята е потресаваща и истинска и по-късно Северняк написа романа „Охридска балада", който е истинска класика. Сърбите също са снимали филм по тази история с режисьор М. Йованович, но целта е да представят моралния  подвиг на охридчани като черно петно за града.

На площада на Охрид колите с патриарсите са посрещнати с радостни възгласи.
Дошъл е цял Охрид – мало и голямо, куцо и сакато. Патриарх Кирил скача пъргаво от колата и вдига ръка за поздрав, като извиква колкото му глас държи: „Братя българи, днес наш гост е лично сръбският патриарх Павле. Моля ви с прочутото българско гостоприемство да разведем нашия висок гост из изконните български ценности там, където е живял и работил свети Климент Охридски...

Площадът е взривен от възторжени възгласи. Патриарх Павле и антуражът му стоят минута като вкаменени.Скандалът гръмва, но е късно. Сред нестихващи възгласи „Ура!", „Да живее българският патриарх Кирил!", „Да живее България!" подготвена предварително кола поема българския патриарх и придружаващите го и по най-бързия начин се отправя към българската граница.
Тито е осведомен за скандала минути по-късно.
Когато Павле се връща в Белград, протестната нота на югославското правителство вече е на път към българското посолство.

Когато патриарх Кирил пристига в София и се отправя към Министерския съвет, там Тодор Живков вече го очаква с готов отговор до Тито: „Уважаеми другари, както много добре знаете, Българската православна църква е отделена от държавата и ние, правителството, още по-малко Партията, можем да се месим в религиозните й работи ".
Само това да беше извършил в живота си патриарх Кирил, то е достатъчно, за да влезе завинаги в списъка на великите българи-патриоти.