Защо ни е министерство на правосъдието, след като нямаме правосъдие? Справедливо разгневени български граждани пишат жалби, молби за помощ, в които се оплакват от рекетьори в тоги. От башибозуци, прикрили се като прокурори и съдии. Корупционните схеми се виждат и от космоса. Свенливият отговор на министъра на правосъдието е: „…Сори, не мога да коментирам текущи съдебни дела…”. Поръчката се изпълнява при пълно спокойствие и комфорт докрай. Корумпираните магистрати вече са усвоили подкупите. Умрялата жертва пак се жалва, от отвъдното. Новият, стар отговор от Министерството на правосъдието е: „…Сори, не е наша работа! Обърнете се към Главния рекетьор, към Инспектората на башибозушката банда, към продавача на банички от площад „Кривосъдие”. Не ни занимавайте с несвойствени за нас неща! Това тук е българското Министерство на правосъдието. Объркали сте се нещо …”. Все още живи роднини на изгнилата жертва продължават да пишат. Пишат те на Гладния прокурор, на Сития, на Инспектор Дю-Дю, пременен в алена тога, на чернотогестите клюноопашати инспектори, на продавача на банички от площад „Кривосъдие”. Жалват се хората:

– Ама как така? Как може така? За какво сте ни всичките десетки и стотици институции, които уж трябва да спазвате законите, да ни защитавате правата? Нали все се оплаквате, че нямате достатъчно доказателства за корумпирани съдии и прокурори? Ето, сега имате. Не са ви просто под носа, направо в ноздрите ви ги навираме. Какво сте се разшмъркали?

От кабинетите на Главния инквизитор и Инспекторатите започват с къси пасове. Минават на дълги прехвърлящи подавания и изкуствени засади. Докато един ден просто скриват топката. Жертвите получават писмо от продавача на банички: „Искате справедливост? Елате и си купете баничка”. Замислили се, каква ли ще е тази нова корупционна схема? Решили да проверят. Отишли на площад „Кривосъдие”, купили си по баничка и чули историята на продавача:

– На времето и аз бях попаднал в менгемето между корумпирани прокурори и съдии. Писах, жалих, молех с години – нищо! Тишина! Никой не ми обърна внимание. Всички си измиваха ръцете, че не било тяхна работа. Нали знаете: „Магистрат магистрату око не вади”. Политиците бяха опънали чадър над поръчители и палачи. Журналистите се правеха на слепи и глухи. Разбрах, че справедливост, законност и правосъдие в нашата страна няма, и няма смисъл да се чака. Бяха разбили семейството ми, нямаше какво да губя. Измислих план, изпратих до всички мръсници лъскави покани да присъстват на много, ама много престижно мероприятие в Норвегия. В поканите им бях посочил хотела, където имаха резервации, обясняваше им се, че дори парите за самолетните билети ще им бъдат възстановени. Накратко казано получиха оферта, която алчните им душички не можеха да откажат. Там, в Норвегия раздадох справедливост от сърце! Предадох се на властите. Излежах си присъдата и ето ме сега тук, на площад „Кривосъдие” продавам банички.

Пак се замислили хората. Защо ни е министерство на правосъдието, след като нямаме правосъдие? Задали си същия въпрос и по друг начин. Колко трябва да станат продавачите на банички на площад „Кривосъдие”?

Ивайло Зартов, 06 май 2013 г.

„Час след час пишех, без да спирам, без да обръщам внимание на онова, което ме заобикаляше. Чувствах се друг човек. Вече не бях нещастен. Нищо не ме ограничаваше. Бях свободен, можех да мисля, да живея, да творя. Чувствах се освободен, успокоен, можех да бъда себе си. Не познавах радостта от танца, но познавах възторга от творчеството”.

С тези думи роденият с церебрална парализа Кристи Браун описва свободата. Можел е да движи само левия си крак. Лишен е от способността да говори, да ходи, да се храни сам. Научава се да чете, рисува и да пише на машина. Въпреки всички трудности, той се превръща в именит писател.

Със сигурност знаете и други подобни случаи, предизвикващи възхищение. Чували сте, виждали сте, може би дори познавате такива хора.

Преди около 24 години в България се роди нещо. И то се роди с недъзи. Нещото не можеше само да мисли, да говори, да пише. Създателите му се „грижеха” за него. Казваха му какво да мисли. Какво, къде и кога да говори. Какво да пише. Дори се „грижеха” за това какво да чувства. Те определяха кога то да спи, да дреме или да се събуди. Нещото се държеше ту като парализиран, ту като буен футболен запалянко. То нямаше собствена цел, желания и воля. За благозвучие му сложиха етикет. Нарекоха го Гражданско общество.

Годината е 2013. Заради бедността, липсата на справедливост и законност, заради 24 годишния геноцид по улиците излезе нещото. Формалният повод бяха непосилните сметки за ток. Чу се – Нито един участник в геноцида да не се допуска до властта! Искаме справедливост и възмездие! Нищото даде заден ход. Направи стратегическа крачка в страни. Нови избори. Нищото се възпроизведе. Без значение как се казват партиите, докопали се до властта. Без значение как се казват драпалите да се докопат, но не успели. Всички са от един отбор. От отбора на олигарсите, местните феодали и зависимите и корумпирани политици и магистрати.

Годината пак е 2013, месец юни. Нещото отново е по улиците. Формален повод – самоназначаването на олигарха Пеевски за шеф на ДАНС. Нищото пак се готви да се прегрупира. Стягат се резервните играчи. На „патриотите” се хвърлят „по-патриоти”. Срещу голямото зло се предлага уж по-малкото зло. Системата се готви за нов маньовър, тя се защитава. Геноцидът продължава.

Как ирландският писател Кристи Браун е успял да извоюва свободата си? По какъв начин всички успешни личности и общества са превъзмогнали трудности и пречки? Как невъзможното е станало възможно? Оказва се, че при всички тях действа един и същ алгоритъм. Инстинктивно или съзнателно този алгоритъм на успеха присъства при всяко освобождение, при всяка победа:

Първо: Те са знаели какво искат. Ясно и точно са си поставили конкретни цели. Знаели са как трябва да изглежда и какво следва от всяка постигната цел.

Второ: Започнали са да действат. Всеки ден, стъпка по стъпка, реално действие.

Трето: Научили са се да забелязват резултатите от действията си.

Четвърто: Били са готови да променят поведението си, докато не получат желания резултат.

Интересно кога в България нещото ще се освободи от нищото? Кога българските граждани ще победят шайката разбойници, откраднали държавата? Кога ще се освободим от робството?

„Бях свободен, можех да мисля, да живея, да творя. Чувствах се освободен, успокоен, можех да бъда себе си!”. Прекрасно, нали? Точно така ще се чувства всеки един от нас. Това усещат победителите. Въпросът е кога? Как да ускорим освобождението, за да не чакаме още 24 години? Всичко зависи само от нас самите, така е. И малко от математиката.

Ивайло Зартов, 18 юни 2013 г.