Нова Европа
2015-06-24  

Когато през 1992 година в Маастрихт е подписан договорът за Европейски съюз (ДЕС), едва ли подписалите го държавни и правителствени ръководители са си представяли днешната ситуация, в която се намира съюзът, особено на фона на официалните снимки и гръмките федералистки фанфари.

 Споменавам именно този договор, подписан на 7 февруари 1992 година и влязъл в сила на 1 ноември 1993 година, защото именно в неговото заглавие за пръв път се споменава Европейски съюз като единен наднационален политически съюз. Негова основна цел е подготовката за Европейския валутен съюз и въвеждане на елементи на политически съюз (гражданство, обща външна и вътрешна политика).

 Основната промяна, която въвежда Договорът от Маастрихт в действащите дотогава договори на Общността е създаването на Европейския съюз и въвеждане на процедурата за съвместно вземане на решения, която дава на Парламента по-голяма тежест в процеса на вземане на решения, както и нови форми на сътрудничество между правителствата на страните от ЕС, например, в областта на отбраната, правосъдието и вътрешните работи.

 Последващите договори от Амстердам, Ница и Лисабон „технически“ настройват и напасват сложната политическа конструкция на ЕС, балансирайки между интересите на държавите-членки, но отново в посока и дух, целящи превръщането на ЕС във все по-стегната федерация. 

 От подписването на Договора за създаване на Европейската общност за въглища и стомана, подписан: 18 април 1951 г., влязъл в сила: 23 юли 1952 г. и изтекъл на 23 юли 2002 г., след прословутата декларация на Моне, допреди няколко години т.нар. „Европейска идея“ се развиваше относително последователно, с малки изключения, в една посока – през създаването на една наднационална политическа организация, обединяваща държавите-членки, до европейска федерация с изнесен в Брюксел суверенитет върху икономика, данъци, външна политика, отбрана и сигурност. Европейски аналог на САЩ.

 Федералисткият път, федералисткият подход бе последователно следван от трите най-големи „общоевропейски“ партии – Европейската народна партия, Партията на европейските социалисти и Алианса на либералите и демократите. Политическите им идеи станаха толкова общи, беззъби, близки и неразличими, че, ако в момента някой разбърка страниците от програмните им документи и им ги даде да си ги познаят и самите функционери на тези партии ще се затруднят да определят, кой лист от чия програма е. 

 Общото между тях – безкритичен либерализъм, безусловен федерализъм, отлагане на съществените въпроси за неопределено време в бъдещето, бюрократизъм, чиновническо-административен подход. На полето на политическите идеи – само и единствено „общоевропейски“ ценности, които никой не се наема да формулира изчерпателно, с изключение на досадното до втръсване натрапване на „ЛБГТ-ценности“ под път и над път, с повод и без повод.

 Малко повече от половин вековния мир на континента залъга европейските граждани, че е вечен и, че ще е гарантиран. Особено след рухването на Съветския съюз и Варшавския договор, много от държавите-членки насочиха част от военните си разходи в купуване на социален мир. Относителният икономически просперитет и висок стандарт на живот в западна Европа, съчетан с постоянно натрапвани либерални клишета и мантри, тип всякакви измислени права, разглезиха и изнежиха гражданите там.

 Войната, насилието, глада, смъртта останаха само по телевизора. Затова и милиони бяха „Шарли“-та, но никой не беше студент в Африка, разстрелян от „Боко Харам“, защото е християнин. Както и никой не беше съпричастен с мъката на сирийските християни, на които бойците на „Ислямска държава“ донесоха главите на 12-13 годишните им деца. Обезглавени, защото са християни.

 Светът обаче се промени. Войната е навсякъде по границите на Европа. И то война, която ще продължи десетилетия, най-малко, защото не се води между държави, а с паравоенни формирования, организации, наемници и прочее. Въпрос на време е тази война да избухне и тук. Както в „Шарли ебдо“ вече знаят.

 Времето на оптимистичния, безкритичен, либерален унес свърши. Празните приказки, „прайдовете“, папагалското повтаряне на измислени „ценности“ също. Т.нар. „интеграция на малцинствата“ и т.нар. “теория на разнообразието и мултикултуралзизма“ се провалиха. С гръм и трясък. Заедно с политическия авторитет на тези, които ги пропагандираха, налагаха и оправдаваха.

 Провали се и политиката на затваряне на очите, двойния стандарт и политическите отстъпки пред здравия купон в Гърция, където можеш да работиш брояч на самолети в небето, но задължително имаш поне по 14 заплати годишно, агне от профсъюза за Гергьовден, добра пенсийка и правото да пляскаш сиртаки и узаки за сметка на бай ти Ханс.

 Само за година обаче гражданите на редица европейски държави показаха чрез избора си рязко неприемане на този ЕС, начина му на функциониране, „ценностите“ му и федералисткия път на развитие.

 Първо в Унгария, а след това във Финландия, Франция, Великобритания, Полша, Италия и последно засега в Дания – избирателите гласуваха в удивителен синхрон. Срещу сегашната политика на ЕС. Срещу федерализма. Срещу неконтролируемата имиграция. Срещу нашествието на салафитския ислямизъм. За ограничаването на намесата на Брюксел във вътрешните работи на държавите членки. За повече национален суверенитет.  За възстановяването на националната държава.

 След тази поредица от избори ЕС вече не е същият. Европа не е същата. Затова и расте подкрепата към политически организации, които изповядват евроскептична политическа позиция. Задава се Нова Европа. Нова Европа, която ще трябва да си отговори на следните няколко въпроса с ясни и конкретни отговори, за да продължи развитието на Съюза. ЕС в този му вид е в задънена улица. И, когато някой ви каже, „че евроскептиците във Великобритания или Франция са се провалили“, просто погледнете резултатите. Които са показателни и красноречиви.

 Въпросите са много и всеки от тях е жизненоважен. Например:

 

1. Докъде са границите на Европа? До Днепър? До Урал? До Владивосток? Западните Балкани част ли са от Европа? Русия? Украйна? Турция?
2. Колко имигранти може да приеме ЕС още? Един милион? 10 милиона? Сто милиона? Всички?
3. Къде свободата на словото, свободата на изразяването, правата на човека опират в желанието на новите имигранти-мюсюлмани в Европа, да имат свободата да ни наложат своето шериятско право и своето разбиране за свобода?
4. Европейските ценности равни ли са или са различни от християнските ценности? Европейската цивилизация християнска цивилизация ли е или не?
5. Как ЕС ще брани своите геополитически интереси, при положение, че издръжката на въоръжените сили, личният състав и съпътстващите разходи на Северно-атлантическия договор (НАТО) се поема около 80% от бюджета на САЩ?
6. Каква ще е политиката на ЕС по отношението на огромната човешка трагедия в Северна Африка и на Арабския полуостров?
7. Каква ще е дългосрочната реакция и отговор на ЕС на заплахата, която представлява Ислямска държава?

 

Тези въпроси са важни и за нас, българите. Не само, защото сме част от този политически съюз. Защото сме външна граница. И то военна такава.

 Позиция и отговори на тези въпроси, разглеждане на политическата ситуация във всяка от държавите-членки,  ще се опитам да ви представя в конкретни текстове по конкретните теми.