Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.01.2016 19:41 - Расова омраза: Как британци и мигранти се учиха да живеят рамо до рамо Автор: budha2
Автор: nikikm Категория: Политика   
Прочетен: 950 Коментари: 0 Гласове:
1



Расова омраза: Как британци и мигранти се учиха да живеят рамо до рамо

image

Автор: Алексей Куприянов, за руското интернет издание „Лента“

В британския парламент премиерът Дейвид Камерън беше открито обвинен в расизъм. Повод за това стана неудачно формулирана фраза: критикувайки лейбъристите, премиерът заяви, че „опозицията се е срещнала с куп мигранти в Кале и ги е поканила във Великобритания“. Скандалът около изказа напълно засенчи съдържанието – лейбъристите наистина поканиха мигрантите в Англия. Но далеч не всички искат да виждат бежанци на бреговете на Мъгливия Албион: против политиката на отворените врати са не само коренните жители, но и етническите малцинства, които са преминали през немалко трудности, за да намерят мястото си в британското общество.

image


Миграцията като спасение

Мигранти, родом от Азия и Африка, отдавна са се заселили във Великобритания: още през XVII век в района на лондонските пристанища са живеели азиатски моряци, пристигнали с корабите на Британската източноиндийска компания.

image

През XIX в. по улиците на столицата на империята е можело да се срещнат негри от Африка и Карибите, хора от Индия и Китай – те работели във фабриките, служели като гувернантки или отваряли пушални за опиум.

             image


Но истинската мащабна миграция към Великобритания започва след Втората световна война. Империята-победителка се разкъсвала по шевовете, икономиката в метрополията била на границата на краха. Лейбъристкото правителство на Климент Атли открива отлично, както тогава смятат, решение: да се докарат повече хора от колониите, които да попълнят незаетите работни места. През 1948 г. е издаден Актът за гражданство, който позволява на всеки поданик на империята да живее и работи в метрополията без виза, а поданиците на британската корона към онзи момент наброяват почти 800 млн. души.

image
                                  Имигранти от Карибите пристигат в Лондон, 1956 г. / Hulton-Deutsch Collection / Corbis / East News

Жителите на колониите не се стремили особено да отидат в Англия и на чиновниците се наложило да положат немалко усилия, за да вербуват повече работници. Но британската икономика постепенно се засилила, а обявявайки независимост бившите колонии се изправят пред редица икономически и политически кризи и населението на тези страни се насочва към бившата метрополия. Ако през 1953 г. от страните от Британската общност в Англия пристигнали едва три хил. души, то осем години по-късно те са вече повече от 136 хил.. Потокът от мигранти ставал неконтролируем. Министърът на вътрешните работи, консерваторът Ричард Бътлър, предупреждава: ако тенденцията не се промени, то скоро ј от населението на земното кълбо ще отиде да работи във Великобритания.

image
                           African Hobbit


Наложило се да вземат мерки. През 1962 г. е издаден „Акт за имиграцията от страните от Британската общност“, който разрешава единствено на хора с дефицитни професии да заминат да живеят във Великобритания. След този закон следват още два – през 1968 г. и 1972 г., при което последният напълно затрива всички разлики в подхода към гражданите на страните от Британската общност и редица друга държави. Сериозните мерки дали резултат: към края на 80-те години във Великобритания влизали едва по 54 хил. мигранти годишно. Проблемът изглежда бил решен. Но през 90-те години поредната световна нестабилност и финансовата криза предизвикват нова вълна на миграция от азиатските страни към тихото британско пристанище. При това, от хуманни съображения, лейбъристкото правителство на Блеър облекчава получаването на виза за роднините на вече пристигналите във Великобритания мигранти, и опростява разглеждането на заявленията за предоставяне на убежище. Разбира се, количеството чуждестранни роднини, които спешно искат да се съберат с живеещите на Острова мигранти и броят на бежанците, бягащи от тиранични режими, рязко скача: през 1999 г. в кралството пристигат почти 100 хил. души.

image


Неудържимият Енох

Имиграционният закон на Блеър е само един от епизодите на безкрайната война между лейбъристи и консерватори, която продължава без прекъсване от края на 40-те години насам. Лейбъристите неотклонно следват курса на Атли, като критикуват яростно всички инициативи насочени към ограничаването на миграцията – например, тогавашния лидер на лейбъристите Хю Гайтскел нарича акта от 1962 г. „жесток и безжалостен закон, нарушаващ правата на цветнокожите“. През 1965-1976 г. лейбъристите прокарват през парламента серия от закони, които категорично забраняват всички форми на дискриминация на расова основа.

         image


Консерваторите, на свой ред, последователно се изказват в подкрепа на ограничаването на миграцията. Най-известният представител на радикалното крило на паритята, Джон Енох Пауъл, държи реч през 1968 г., която неофициално бива наречена „Реки от кръв“. Министърът на отбраната на кабинета в сянка на консерваторите предрича, че Великобритания ще се срине под наплива на мигрантите, подобно на Рим, и на мястото на бялата раса ще дойдат цветнокожи.

image
                Енох Пауъл / Express / Getty Images

Това бе прекалено дори за колегите му по партия. Консервативният „Таймс“ обвинява Пауъл в явен расизъм, а лидерът на консерваторите Хийт го уволнява от кабинета в сянка. Но пък населението подкрепя Пауъл: той е затрупан от възторжени писма, работници от доковете и месари организират демонстрации в негова подкрепа. За няколко години Пауъл става най-популярният британски политик. „Реки от кръв“ донасят на консерваторите 2,5 млн. гласа и им осигуряват победата на изборите през 1970 г., а последвалото изгнание на Пауъл от партията довежда до поражението им на изборите четири години по-късно.

image

Демонстранти в подкрепа на Пауъл, 1972 г. / Evening Standard / Getty Images

image

Сблъсъци между мигранти и крайнодесни британци в Бирмингам, 1977 г. / John Downing /

До края на живота си Пауел се бори с миграцията. Едва десетилетия по-късно Маргарет Тачър признава, че неудържимият Енох е бил прав, макари да не е бил придирчив в изявленията си.

Тихата омраза

Популярността на Пауъл сред британското население е лесно обяснима. Като създава излишък на неквалифицирана работна ръка, имиграцията води до масово уволняване на местни „сини якички“ и падане на заплатите. Недоволство изказват и дребните предприемачи, които трудно устояват в конкуренцията с новопристигналите, зад които стояи подкрепата на диаспората. Особено раздразнение предизвиквали цветнокожите: разбира се, през XX в. във Великобритания влизат и десетки хиляди представители на бялата раса – германски евреи, поляци, унгарци, украинци – но в сравнение с 2,5 млн. граждани на страните от Британската общност, техният брой бил нищожен.

image
image
              Еврейския трик за "мулти-култи" е насочен към разрушване на БЯЛАТА РАСА!!!

Първите признаци са налице още през 1919 г., когато след края на Първата световна война белите моряци, които се върнали от военния флот, открили, че работните им места са заети от араби, сомалийци, индийци, китайци и жители на Карибите. Нещата завършват с безредици в цялата страна, пет трупа, изпращането на подбудителите на каторга и масово депортиране на цветнокожи обратно към колониите.

Впоследствие, през всички следвоенни десетилетия, британското общество тихо, но упорито се съпротивлява на миграцията. В пресата тези настроения биват наречени „пълзящ расизъм“. В сферите, до които държавният контрол не може да достигне – на първо място това е дребният бизнес, чужденците от Азия и Африка постоянно се сблъсквали с дискриминация. Не ги вземали на работа и се опитвали да им откажат квартира под наем. Общественото недоволство се използвало от крайнодесните: Лигата на верните на империята (League of Empire Loyalists), Общество за защита на расата, Националният фронт и Британската национална партия. Особено силни са антимигрантските настроения в Северна Ирландия: Белфаст дори е обявен за „европейска столица на расовата омраза“. До ден днешен се смята, че там за негрите или азиатците опасността да станат жертва на нападение е три пъти по-голяма, отколкото за белите туристи.

Гръмки бунтове

Подобен антагонизъм, заедно с традиционния стремеж да се живее в компактни общности водят до създаването на истински етнически гета. В началото на 80-те години Великобритания е залята от вълна на расови бунтове: чернокожите младежи от гетата, пълни със заселници от Карибите и страдащи от безработица, високо ниво на престъпност и лоши условия на живот, намират отдушник на насъбралата се в тях омраза. Гневът им е насочен основно срещу полицията, която мигрантите обвиняват в расизъм и предубедено отношения спрямо цветнокожите. Своеобразен шампион става населеният предимно с чернокожи лондонски район Брикстън, където масовите безредици избухват със завидна периодичност – през 1981, 1985, 1995 г., и ливърпулският Токстет, където чернокожите младежи се вдигат на бунт през 1981 и 1985 г.


image
Бунтът в Брикстън, 1981 г. / Bettmann / Corbis / East News

Новата вълна от безредици започва в началото на XXI в. Този път най-много се бунтуват малките градчета Олдъм и Брадфорд. В периода на разцвет на Британската империя те са важни индустриални центрове, но сега местната промишленост е в упадък. Натрупваното с години взаимно недоволство у представителите на обеднялото белокожо пролетарско мнозинство и пакистанската общност се излива в преки сблъсъци.

image
                                         "Във времена на неправда и безредие, жените ще се повредят; покварата на жените идва от смесването на раси *; и от това идва всяко зло. "- The Бхагавадгита, 1:40.


Оттогава британската преса не е съобщавала за големи сблъсъци между бялото мнозинство и мигрантите от страните на Британската общност. Едва ли това се обяснява с внезапното увеличаване на толерантността (макар и анкетите през последните години да показват, че британците са станали по-търпими спрямо цветнокожите мигранти).

image
            Англичанка "се запознава" с култа към Кали от Лемурия       

По-скоро етническото разделение най-накрая е приключило и бялото население окончателно е напуснало районите, компактно населени от мигранти. Но на мястото на белия расизъм се появи расизмът към националните малцинства.

image

Полицаи арестуват вандал в Олдъм, 2001 г. / Ferran Paredes / Reuters

image
                 След безредиците в Олдъм, 2001 г. / Reuters

Потиснатите срещу угнетените

През 2005 г. бунтове на расова основа разтърсиха Бирмингам. За разлика от предишните случаи, в него по никакъв начин не бе замесено бялото население: заселниците от Карибите си поделяха града с мигрантите от Азия.

image
                           Земята е ХОЛОГРАФСКО място за цялата Вселена, която е изградена на локаали(нива). Когато горните нива слязат до долните, то се сбъдват "пророчествата на май(К)ите" и Апо-КАЛИ-псито. Именно нагите наблягат на кръвната чистота, а смесват КУЛТОВЕТЕ(културата). По това веднага се различават!

Когато чуете от римски библейски християнин: "Само кръвта на Исус Христос спасява" веднага ви дава референция към нагите,
чиито спасение е култът към кръвта!


Безредиците започнаха с изнасилването на 14-годишно момиче от семейство на нелегални имигранти от Ямайка. Карибската общност обвини за престъплението живеещите редом с тях пакистанци. Недоволни от темповете на разследване карибците решиха да вземат нещата в свои ръце и да покажат на азиатците кой управлява в Бирмингам. Всичко завърши с масови сбивания, подпалени автомобили, разбити магазини. Един човек загина.

image


Бирмингамският инцидент ознаменува нов етап в историята на расовите конфликти в Обединеното кралство. Представителите на карибската диаспора заговориха за „нов апартейд“: по думите им в британското общество има ясно изразена стратификация. Горното стъпало в социално-расовата стълбица се заема от белите, центърът – от азиатците, а долу се сгушват чернокожите, които получават най-нископлатената работа. Заселниците от Карибите и от Африка се оплакват, че ги изместват други мигранти-конкуренти: до неотдавна районът Лозелс, в който се разиграха основните събития от бирмингамския бунт, бе заселен изцяло от чернокожи, а сега почти половината от жителите му са пакистанци и индийци, които са си присвоили почти цялата дребна търговия в окръга.

image


А заселниците от Азия са недоволни, че полицията си затваря очите за насилието, извършвано от чернокожи. „Ако бял човек нападне азиатец – това е расизъм. Ако чернокож нападне азиатец – това, според полицията, е битова престъпност“, оплаква се Мансур Мугал, един от видните лидери на британската мюсюлманска общност.

image

От гледна точка на пакистанската общност в Бирмингам, служителите на реда така ревностно се опитват да не оскърбят чувствата на чернокожите, че са изпуснали ситуацията изпод контрол и дори не са закрили радиостанцията, собственост на диаспората на чернокожите, която открито е призовавала към погром.

image


Очевидно рано или късно расовата омраза ще спадне – когато се оформят моноетнически райони, както се случва след конфликтите между бялото население и мигрантите. Но това, първо, може да отнеме повече от десетки години и второ – ако във Великобритания наистина нахлуе нова вълна от мигранти, този път от Близкия Изток, крехкото равновесие отново ще се наруши. А и чернокожото малцинство едва ли ще поиска вечно да си остане на най-ниското стъпало в социалната стълбица.

image

                               



Гласувай:
1


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nikikm
Категория: Политика
Прочетен: 19696233
Постинги: 44649
Коментари: 6160
Гласове: 7174
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031