„Няма да е далеч времето, в което позоваването на исторически анали и възрожденски автори ще бъде третирано като език на омразата, с цялата строгост на закона!“

Принципно, историческият ревизионизъм е криминализиран в много държави, в Германия например също, но у нас е държавна политика, свързана с новата ни геополитическа ориентация. Турция вече ни е партньор и трябва да се забрави меко казано дискриминационното отношение базирано на закони и данъци към рум миллиета, в това число и към българите, в Османската империя.

Последните дни се разрази скандал във връзка с образователните „реформи“ свързани с неглижиране на Турското робство, очевидно мотивирано по същата геополитическа логика на преориентация, та дори и назад във времето в исторически план, с цел да се омаловажи ролята на Русия, като бяха подготвени няколко опорни точки, които да активизират общественото мнение в „правилната посока“.

Първата беше с това, че видиш ли е обидно да сме били роби, че „ние не се чувстваме внуци на роби, и който иска да си се чувства, да се, ние сме горди българи, които не са потомци на роби, и не сме с робско мислене“. Това е много примамлива теза, тя толкова се харесва на голяма част от българите, защото им вдъхва уж някакво самочувствие… на българи. На велики българи. Абсурдно е, защото същата теза в дългосрочен план омаловажава историческата памет, национално-освободителното ни движение, жертвите, които са направени, героизма на хората дали живота си за това България да съществува.

Този парадокс, който се получава, не бива прочетен от масата от граждани, и те поласкани от „издигането“ им в статус на свободни хора – се възгордяват с цялото си сърце и душа, оспорвайки де факто достойнството си на народ, който е успял да съхрани идентичността си, езика и традициите си, както и да възстанови държавността си, въпреки, че е бил под игото на една кръвожадна империя, поставила техните деди в пълно безправно отношение, до поправката Хатишериф, 39 години преди Освобождението, с което най-накрая и на българите се дават същите права, като на останалите граждани на империята.

Втората теза, която се прокарва е, че видиш ли този спор е излишен, че това е отклоняване на вниманието от важните проблеми на държавата, и докато ние се караме помежду си, става нещо много важно, което ни убягва от вниманието. И това го казват не само „активисти“, но и медии, които са специализирани да създават информационна мъгла, с която да изместват фокуса от законодателните инициативи, които се предприемат в момента заради тяхната… непопулярност, да кажем. Освен това тази точка от дневния ред, дали сме били под робство или в съжителство, ще определи по нататъшните ни отношения със същата тази Турция, водейки до рецидив, с „приемлива“ вече версия на една нова Българо-Турция, като някогашна Източна Румелия, мултинационална, не унитарна и с няколко официални езика. А това никак не е маловажно, струва ми се, това е основен акцент, върху който усилено се работи години наред, а не нещо, което отклонява ненужно вниманието. Така че веднага изплува въпросът – кое от ставащите неща тогава се опитват да скрият със „скандала със съжителстването“? Отговор няма, и разтревожените за информационната хигиена медии, кой знае защо мълчат? Може би отдаването на въздушното ни пространство на правоприемника, с юридически издържаната си претенция, на Османската империя – днешна Турция, това ли? Защото нали Югоизточната ни съседка днес ни е партньор, каквото и да означава това… Та дори и в остроумната версия на М.Х., която внимателно ни напомни, че този, който ти го начуква също се нарича „партньор“.

Третата опорна точка, с която се обгрижва „образователната реформа“ и легитимирането на новия термин, който трябва да опише възможно „по-софт“ загубата на суверенитет на България в рамите на 500 години; на неравнопоставеното, да го кажем безправно, според османските закони, положение на всички християни, в това число и българите; на системна асимилация, на т.нар. кървав данък, на Диш-хакъ – зъбен данък, такса плащана от домакина, загдето „правоверният“ си е хабил зъбите с неговата „гяурска“ (друговерска) храна; и на прословутите специализирани пазари за търгуване с роби – Йесър (есър), срещу които иначе цяла Европа някога скача, и всичко това еманиращо в политкоректния термин „съжителство“. Просто „съжителство“, в което българите са си „живели в радост и скърби“ с техните поробители.

Та, третата точка е, че този зов на недоволство към „реформата“ е ксенофобска вълна, че в нея има призиви срещу днешните турци, призиви дори към саморазправа. Представяте ли си?! Интересно, но за такива призиви чета само в статиите и във Фейсбук статусите на апологетите на новата терминология, а всичко до което съм попадал, свързано с радикализъм и саморазправа от страна на недоволни българи, е свързано с призиви за саморазправа с българската висша администрация, която прокарва такива удобни за външни сили закони и поправки. Нищо друго! Нещо, което, признавам се изкушавам да подкрепя с по някой „лайк“. А и да е имало призиви за междуетническа саморазправа, то причинно следствената връзка ясно показва, че с действията си правителството и въпросното министерство наливат вода в мелницата на националистическата радикализация, и тласкане на обществото към гражданска криза. Което е обяснимо, и виновните за това подклаждане на етническото напрежение, не само във въпросното министерство, но във всички комисии ангажирани с казуса, трябва да си понесат отговорността. Най-строго и в най-скоро време!

Четвъртата най-безумна теза, а тя е за вътрешна употреба във Фейсбук групи, като „Русия основен враг на България“ и такива подобни, е, че омразата към комунизма, която кореспондира с омразата към руснаците, няма как и не може да позволи повече хората да изпитват признателност към държавата, която ни е освободила от това „съжителстване“.

Не знам какво да кажа?! Това си е емоционална и ирационална постановка, и то изцяло в негативния полюс.

Историята е един ребус, една стена, от която трудно можеш да извадиш „тухла“ и това да не окаже влияние на цялото. Няма как заради омразата си към Русия, в желанието си да анихилираш всяка възможност за признателност, да неглижираш и ужасите на Османското иго, и това да не повлияе и на държавотворния процес на България. Няма как да стане, това повлича крак и разрушава цялата наша история, с нейната памет, с всички рефлекси, дори за консолидация, за национална еманципация и борби за суверенитет и с обезсмисляне на саможертвите на колоси като Левски, Ботев, Бенковски, Раковски, и т.н. Излиза, че те са някакви идиоти, които са си дали живота без да има особен смисъл, тъй като хората са си живели „съжителствайки“ много добре. Този фокус с ваденето на едно парче няма как да стане, просто е невъзможно и води до пълна национална шизофрения.

Петата теза е тясно свързана с четвъртата, тя пък е най-нахална, и в нея отново се преобръща последователността на събитията и действията. Към нея трябва да се адресира правилния въпрос, запомнете го:

„Кому беше нужно да се променя терминологията, с която онази генерация от възрожденци наричат епохата в която живеят?“

Не трябваше ли да се спази за базов техния термин, вместо да се променя, с аргумента, че думата „робство“ не е коректен, и не се вписва в новите европейки изисквания за толерантност? Или, че „робство“ не било точно това, ами друго, въпреки, че търговията с роби е изследвана от западната историография, не само през законодателна османска база, но и от преки впечатления на европейски дипломати и пътешественици, както и през апелите на Западния свят за прекратяване на тази срамна практика. Няма да споменавам нашата етнография, с нейните песни, в които съвсем свободно се използва думата „роби“ и „робски“, те нали казват, че не били показателни… Как може да се прави ревизия назад, като се политкорективизира историята?

Пример, който може да се даде с подобни действия на геноцид, е, че те признати веднъж, исторически не се ревизират, каквато и политическа ориентация да предприеме държавата, в която това се е случило. Такива процеси се криминализират, и то със солидни санкции. Това е пренаписване на историята, това е все едно да „изтриеш“ политнекоректните думи в произведенията на нашите възрожденски автори, защото те не отговарят на новия стандарт.

То, приемайки новата терминология и новата образователна програма, е логично, че рано или късно тези пламенни родолюбци ще бъдат „почистени“ по реда на тази логика. Така че въпросът не стои по начина: „русофилите искат да върнат Турското робство“, а застава експлицитно от своя страна с друг адекватен въпрос: „кой иска този наследен термин от съвременниците на кръвопролитията да изчезне и бъде заменен със „съжителство“? Това е правилната постановка, на нея вие може да си отговорите сами, проследявайки кой зад коя теза застава, и какви аргументи използва за да мотивира това безумие.

Опитайте, не е трудно!

Ето, свидетелства и исторически синтез, през западната историография, на епохата на Османското иго, с практиките на търгуване на хора. На роби, казано с прости думи! Slavery in the Ottoman Empire / Робство в Османската империя

Васил Жечев

Османци с християнски роби, рисунка от 1639 г.