В продължение на три десетилетия една нелегитимна, но огромна власт придоби чудовищно влияние върху човешката цивилизация, убеден съм, че нито едно правителство и дори коалиция от правителства не могат да разбият офшорната схема, нещата излизат извън контрол, този начин на управление на националните държави и международните дела води света към гибел.

Днес събеседник на Студия Трансмедия е политологът Александър Маринов – човек, който винаги е със собствено мнение, със собствена гражданска позиция и най-важното – държи да е равноотдалечен от всички възможни групови, колективни, партийни и сенчести интереси, което е особено важно за нас.

Студия Трансмедия: Да тръгнем от така наречените Панамски досиета, във връзка с тях ти вещаеш световен хаос. Толкова ли е мащабна тази история?

Александър Маринов: Не, самата история не е мащабна, като имате предвид, че става въпрос за не най-голямата, дори не една от трите най-големи корпорации, които се занимават с такъв вид дейности, и то само за един относително кратък период от време. Освен това представители на много държави не ползват услугите на панамските фирми по различни причини.

С.Т.: Офшорки има къде ли не.

А.М.: Разбира се. Американците, например, си ползват или Вирджинските острови, или своите в Америка.

С.Т.: Делауер.

А.М.: Да, името е много добре подбрано. Но аз мисля, че има нещо друго, за друг хаос говоря. В продължение на три десетилетия една нелегитимна, непредставителна власт, огромна власт, включваща огромни количества пари, политика, която не е подвластна на хората и всякакви мръсни силови ресурси, придоби огромни мащаби над човешката цивилизация. Изглежда непоклатима. И тя вероятно е непоклатима. Аз съм убеден, че нито едно правителство и дори коалиция от правителства не могат да разбият офшорната схема. Но нещата излизат извън контрол, защото този начин на управление на националните държави и международните дела води света към гибел.

С.Т.: От гледна точка на увеличаване на неравенството?

А.М.: Именно. Защото увеличаването на неравенството влече след себе си един куп други неща, включително най-страшното и най-важното – това, което се случва в главите на хората. Всъщност много проблеми, на които ние търсим причините в по-плитки корени. Като например днешната бежанска емиграционна вълна, всъщност корените ѝ  са по-дълбоко, в този крайно несправедлив световен ред. Имаше едно голямо предупреждение чрез глобалната финансова икономическа криза, от което нищо не произтече.

С.Т.: Хора като Стиглиц също бият камбана от доста време.

А.М.: Стиглиц, Кругман и т.н.

С.Т.: Как може тази справедливост, за която говорим, да дойде по естествен начин, а не по насилствен път, все пак ХХ век беше изпълнен с насилствено въвеждане на справедливости, които доведоха до катастрофални резултати. Има ли естествен път, по който тази справедливост да си дойде на мястото, защото тенденцията е точно обратната и това неравенство явно ще се увеличава?

А.М.: За съжаление, не виждам естествен път, защото естественият път предполага тези нищожно малки групи от хора, които са облагодетелствани – това е по-малко от 1% от световното население, – сами да кажат на себе си: стига, спирам!

С.Т.: Това е бомба, даже без закъснител, тя може да гръмне всеки момент.

А.М.: Фитилът догаря. Не знам, сега в дигиталната епоха може да използваме друг израз, фитилът е малко старо сравнение. Между другото, това не е въпрос само на световния ред, проблемът е във всяка една страна. Вижте България. На мен ми е много смешно и тъжно едновременно – хора, които имат огромни възможности за България, пък и не само за България – те смятат, че могат да продължат така да господстват, без да предлагат никакви решения в полза на обществото, в полза на публичния интерес, така че всеки да има шанс на живот. Никой не говори, че трябва всички бъдат еднакво възнаградени, способностите на хората са очевидно различни.

С.Т.: Това е така нареченият национално отговорен капитал.

А.М.: Самопоставящ си такива гръмки наименования.

С.Т.: Все пак в рамките на демокрацията има механизми – например чрез данъчни системи, ето, шведите преди години правиха шведски социализъм с извънредно високи данъчни ставки, французите в момента го практикуват. Но това също не води до трайни решения, защото в крайна сметка капитала отива на други места – в офшорни зони, и в по-ниско данъчно обложени територии. И тенденцията си продължава.

А.М.: Според мен огромно значение има културата на дадено общество. Скандинавците доскоро се справяха доста добре, просто защото имат една колективистична култура, която предполага взаимна култура на членовете на обществото. Разбира се, има и такива, които бягаха – известни спортни звезди, поп звезди и т.н. Но общо взето, аз познавам доста скандинавци, които смятат, че това е в реда на нещата – колкото си по-силен, в икономически и социален смисъл, толкова повече да даваш на общността, защото в края на крайщата на нея дължиш много, не всичко, но много. При тях се получаваше, защото те бяха едни относително затворени общности. Сега вече това е невъзможно. Сега виждате страни, които са се отличавали с огромна толерантност към различията – като една Дания, например, до какви мерки прибягна пред опасностите от бежанската вълна – изземване на имущество и пари. Аз съм съгласен, че няма как в една отделно взета страна с помощта на данъчни и други политики да се намери трайно решение.

С.Т.: Може ли да се говори за създаването на някакъв качествен нов ред или ново безредие, ако го наречем така. Кисинджър примерно, в неговия световен ред се връща до Вестфалската система и казва, че това е окончателната схема на новия световен ред, който може само евентуално да се донамества, да се донастройва и толкоз. А всъщност изглежда, че сега изникват чисто нови реалности.

А.М.: В интерес на истината Кисинджър в последните си интервюта, особено след кризата в Украйна и развоя на събитията в Сирия,  коригира сам себе си. Това е белег на великите хора или поне много способните хора – те са способни да коригират своите възгледи, които не са били потвърдени от живота. Тук ще кажа няколко клишета – ясно е, че светът е многополюсен поради реалното положение на нещата, ясно е, че претенциите на една държава или малка група държави да господства над останалите, да им налагат правила, е налудничава и може да свърши зле. Оттам нататък се връщам към въпроса – дали може по естествен път чрез самоограничения, чрез самосъзнание да се постигне нещо…

С.Т.:  Или някаква обществена еволюция.

А.М.: Еволюцията предполага разум. Предполага и емоционална интелигентност, но най-вече разум – да се разбере, че така не може, че трябва да се търси някакъв баланс. Тук Кисинджър е прав – няма как да избегнете свят, свободен от сфери на влияние. Това може да не е по силата на „риъл политик“, това може да е по силата на културните зависимости, културните традиции и връзки, но пак има сфери на влияние. Да се стремим да го премахнем е глупаво. Тук учените и хората на изкуството имат голяма отговорност, тъй като трябва да бъдат развенчани поредната дози митове. Както например митът за мултикултурализма в неговия доктринерски вид. Защото мултикултурализмът има в себе си и позитивен заряд – за търпимост, разбиране, откритост към различните.

С.Т.: Компромиси.

А.М.: Да, разбира се. Но той се превърна в един модел, който е сбъркан. Аз наскоро писах една статия, в България нещата се случват с известно закъснение..

С.Т.: …което за нас понякога е добре, имаме време да се огледаме.

А.М.: Да. Но забелязах, че едни по-малди колеги бранят мултикултурализма в наше време като Раймонда Диен на железопътната линия. Аз им припомних в един задочен спор, че не друг, а Ангела Меркел през 2010 година заяви открито, че този мултикултурен модел е окончателно, изцяло мъртъв. Това беше много интересен период, в не повече от два месеца, Меркел, тогавашния френски президент Саркози и наскоро встъпилия в длъжност премиер на Великобритания – Камерън, казаха почти едно и също. Всеки по своите причини, причините в Германия са едни, във Франция – други, във Великобритания – трети. Но това е един мит, т.е. не може да има безпроблемно съжителство на различни култури. То изисква усилия.

С.Т.: Особено когато между тях има няколко века или цели епохи културна денивелация.

А.М.: Тя дори не е просто във времето, тя е непреодолима денивелация, защото определени култури са си просто такива, а не че са изостанали. Ислямската култура няма да навакса, за да достигне до хритиянската или до западноевропейската. Това са просто различни култури. В някои отношения за зло, в други за добро. Синът на един мой покоен приятел, много талантливо момче, занимава се с кино, направи един прекрасен филм за Индия. И виждам, че една група млади хора в България се опитват да разберат защо там хората са ужасно бедни и въпреки всичко щастливи. Защото не обръщат внимание на тези материални атрибути на щастието или предпоставки, които на нас са ни набити в главите и изключително хипертрофираха през последните години, за съжаление.

С.Т.: В общи линии, в зоната на парите се въртят демоните, което не е никакво откритие. Но когато става дума за тези Панамски досиета, тук според мен не се прави една основна разлика – дали парите са от законна комерсиална дейност, които няма нищо нередно да минават през легални офшорни зони – парите търсят най-прекия път към печалбата, това е нормално. И от друга страна мръсните пари или присвоените пари, или крадените – те се намират там по съвсем различни причини. Присвоени пари – от държавни глави, от политици, от наркобосове и т.н.

А.М.: Съвършено съм съгласен. Два различни проблема, да. Те са по-скоро като две различни категории проблеми, даже бих казал три. „Най-лекият“ проблем, с дебели кавички, е моралният.

С.Т.: Законно, но неморално.

А.М.: Един политик или друга публична личност вместо да си държи парите в своята държава, ги изнася някъде. Това е морално укоримо, може би. Второ – групата проблеми, свързана със заобикалянето или нарушаването на данъчните изисквания. Това е легален бизнес в много държави, намирането на данъчни вратички. Данъчни адвокати, консултанти, те са от най-богатите в света. И третата категория проблеми, които са най-сериозните, свързани с произхода на парите. Т.е. най-вече пари, който са незаконно притежавани, откраднати, придобити чрез престъпна дейност и т.н. Връщам се на темата за това какво ще последва – нищо няма да последва, сигурен съм, защото има един любопитен факт. Неслучайно самите организатори, самият този консорциум, който и да е той, казва, че няма намерение да предоставя документите. Така че държавите реагират толкова смело, защото знаят, че няма да им дадат документите.

С.Т.: Това е като стреляне в тъмното: ако случайно уцелят някого, той извиква. И по този начин се издава…

А.М.: Тук идват и големите съмнение. Дали не е избирателно, дали не преследва някакви други цели. Иначе разбира се аз лично смятам, че ако откритостта, публичността е принципна, тоест не е избирателна, от нея може да има само ползи.

С.Т.: Да, много светъл пример за нашата действителност даде исландският премиер, който си подаде оставката, след като обаче обществото светкавично го затисна, това е немислино тук, за нашите ширини.

А.М.: Спомняте си, в Исландия имаше един период преди 5-6 години на бурни протести,  тогава почти успяха да си направят конституция на стадион. Това е едно особено общество, те още помнят онези славни времена от преди няколко години и реагираха моментално, като имате предвид, че исландското общество е много спокойно, да не кажа флегматично, реагираха моментално и просто го принудиха да се махне.

С.Т.: Хем са стоици, хем от друга страна могат да бъдат много динамични в даден момент.

А.М.: Имат чувство за солидарност и то не от гледна точка на най-преките материални облаги, а солидарност около някакви ценности.

С.Т.: Сега да погледнем от същия ъгъл към Нагорни Карабах, тези събития медийно попаднаха в мелницата на Панамските досиета, на някои вътрешно партийни котерии, и не получиха достатъчно внимание и добро обяснение. Въпросът е: има ли в Нагорни Карабах елементи на газова война?

А.М.: Това, което аз мисля, разбира се подчертавам, че не съм специалист, конфликтът стана много изведнъж, много изкуствено и придоби груба форма. Моето мнение е, че някой подкокороса азербайджанците и това допускане има известни основания, тъй като веднага след началото на конфликта ръководството на Турция направи много силни, провокативни, бих казал подстрекателски изявления. Разбира се Турция има интерес в много отношения.

С.Т.: Да, това е въпросът: Cui bono, кой има интерес от това? Има версия на Саакашвили, която той развива в мрежата, че конфликтът е инспириран и всъщност е удар срещу газопроводите, които биха тръгнали от Тюркменистан и Азербайджан към Европа. Това е един от начините на мислене. Друго какво може да излезе?

А.М.: Това, разбира, се е една много дълбока схема. Ако допуснем, че турците са решили да играят много дълбока игра.

С. Т. А може би и руснаците.

А. М.: Не е изключено турците да търсят комбина с руснаците, ако са решили да си поправят отношенията, и трябва да извършат голяма услуга. Това се връзва, въпреки, че ми е малко трудно да го приема, особено за хора като Ердоган, но дори и като Давутоглу, който е писал дебели книги, но не ми изглежда толкова многопластов политик. Точно такава сложна игра не изключвам да е възможна. Но възможно е просто турците да действат по-директно – да настъпят арменците, с които си имат стар тежък проблем и неприязън, и по този начин да създадат проблем на руснаците, защото руснаците са начело на Минската група, която контролира изпълнението на примирието. По някакъв начин да си го върнат на руснаците, това е второто обяснение. Защо се случва – има и още едно обяснение: нещата вътре в Азербайджан не стоят никак добре.

С.Т.: Падането на цените на горивата ги удари много.

А.М.: Да, ужасно. Преди успяваха да покрият някои вътрешни проблеми, свързани с начина на управление, но това вече не е възможно, доколкото чувам вътре има напрежение, а в подобен случай един военен конфликт е добре дошъл, тъй като поражда някакво пренасочване на вниманието, някаква доза патриотизъм. Това звучи много цинично, но не можем да го изключим. Във всеки случай не виждам нищо обективно, което да направи необходим такъв силен импулс на конфликт.

С.Т.: До тук разположихме два центъра на високо напрежение и то глобални. Важното сега е има ли  у нас ресурс, политически ресурс, събитията да бъдат отиграни в полза на българския национален интерес?

А.М.: Ако говорим за системата, тоест за тези партии и политици, които имат властта, макар и някои от тях да са в опозиция формално, не, няма такъв ресурс, няма нито способности, нито желание. Няма дори и бегла нагласа да се мисли за национален интерес. Аз непрекъснато повтарям това: едва ли не общоприета мантра е, че нашият национален интерес се изчерпва с формалното членство в няколко организации, най- вече в Европейския съюз и НАТО. Даже имаше един служебен министър на отбраната, господин Шаламанов, който каза: „Нашият национален интерес е да сме лоялни партньори“. Черно на бяло. Което за него е обяснимо, защото все пак е чиновник на НАТО, той си пази хляба разбира се. А ако се върнем в историята, има много примери как може да действа една малка държава, ако има на чело смели политици, които мислят не само за своя джоб

С.Т.: Ако може и интелигентни да са…

А.М.: Да, интелигентни при всяко положение, да лавират в такива сложни течения, както сега е модерно да се казва – турболентност. Не е невъзможно, вижте има около нас малки държави, една Словения, Словакия, Унгария, изобщо страни, които не са по- големи от България, но се опитват да намерят своята ниша, включително като се опитват да постигат някакви коалиции, където има съвпадение на интересите. При нас не виждаме дори опит за това. При нас е познатата схема – да се присламчим към някой силен или който смятаме за силен, да му се подмажем. И има разбира се един друг проблем там, че когато го правят, политиците дори не се подмазват заради държавата, ами заради самите себе си. Те си устройват своето CV,  своите бъдещи позиции и искат да бъдат припознати като любимци на Меркел, на Вашингтон, на Брюксел и т.н. , което е мизерно и тъжно, тъжно като мащаб.

С.Т.: Ти казваш, че в системата няма ресурс. А извън системата какъв в ресурсът?

А.М.: Аз разсъждавам така: всеки от нас познава поне 10 души, които не са в момента политици, но биха могли да бъдат много добри депутати, ако щете министри, та дори и министър-председатели. При сегашната ситуация не е трудно да намериш по-добър министър-председател, но това е друга тема.

С.Т. Казваш го иронично?

А.М.: Казвам го сериозно, с доза сарказъм. След като до там сме я докарали. Между другото, то не е само за министър-председателя, вижте какво се случи в БСП. До момента са 28 кандидати за председатели, а има да се проведат още толкова конференции, може да станат 40. Това не е сериозно, 40 души да се натискат да стават ръководители на една все пак голяма партия. Извън системата, аз не съм съгласен, че българското общество няма потенциал. Има образовани хора, има почтени хора, има хора, които могат да се справят с тези задачи, но такива хора изобщо не ги допускат. Не само в политиката, виж цялото ръководство на обществото. Всички публични сектори, кои ръководят обществените медии, кои ръководят всяка една важна за обществото общност. Каква посредственост, нахалство, арогантност, то елит, няма да стигне листът за кавичките, които трябва да напиша. Един самоназначил се, самохвалещ се елит, а не е способен да даде дори минимален принос.

С.Т.: Думата не е елит даже…

А.М.: Те затова хората казват: няма елит. Но в сградата тук наблизо(има предвид Народното събрание – бел.авт.) няма празно място. Всички 240 мандата са заети. Всички министерски позиции са заети. Президент има, вицепрезидент има, навсякъде има хора, седящи в столовете. Въпросът е, че не са способни да свършат работа.

С.Т.: Системата сама няма да се разгради, защото е изключително удобна на въпросните ползватели.

А.М.: Естествено, те са се вкопчили. И пак стигаме до предишния въпрос. Аз имах един силен импулс на надежда, в началото на 2013 година. Тогава можеха да се променят нещата. Тогава за първи път видях политическата класа, не само отделни части, силно да се страхува. Но така се случи, тогава не можаха да се появят хора, които да поведат това недоволство, не можаха да предложат една ясна, кратка, реалистична програма. И естествено системата, понеже има много ресурси, опашкули това движение, овладя го. Купи едни, уплаши други, насъска трети. Аз съм дълбоко убеден, че този начин, по който се прави политика в България е пагубен за нас като нация.

С.Т.: Ще ти отговорят веднага: това е демокрацията, народът избира. Но политическите сили на системата, без значение дали са в опозиция или във властта, са едни и същи и в близко бъдеще не се вижда начин да се променят.

А.М.: Те са си създали една среда, барикадирали са се с бариери, с квоти, с партийни субсидии. То вече е физически невъзможно по нормален път да ги избутат. Какво да се прави, в края на краищата има един момент, в който или ще заработят имунните сили на обществото, или ще сме си заслужили съдбата.

източник: transmedia.bg