20 April 2016

Наричат го „американският свидетел”. Той е кореспондент на “Daily News” на Балканите през 1880-та.

Джанюариъс Макгахан е човекът, който разказва за турските зверства над българите пред цяла заблудена Европа. Именно свидетелствата на американския журналист предизвивкат реакциите на целия образован европейски свят срещу турските варварства и откриват пред света мащаба на жертвите в България.

Макгахан е един от първите чуждестранни кореспонденти, пристигнали у нас след разгрома на Априлското въстание. Дошъл просто да регистрира случващото се, той не остава безразличен.

Обикаля Перущица, Батак, Панагюрище, Клисура, Пловдив, а писмата му за зверствата, които виждат очите му, успяват да превъзмогнат дори про-турската британска политика на Дизраели по онова време.

Светът е ужасен. Както е бил ужасен и Макгахан.

Ето откъс от неговите писма:

„Целите гробища са затрупани на три, четири фута височина с човешки останки и от там излизало страшното зловоние.

Подир няколко седмици след клането турските власти заповядали да се погребат мъртъвците, но вонята била така страшна, че било невъзможно да се изпълни това предписание. Останало да се задоволят с това, че закопали няколко тела, нахвърляли пръст над останалите, а в гробищата даже не влезли, но отдалече ги затрупали с дребни камъни. Но това опитване имадо малка сполука, защото кучетата разровили камарата и из тая чудовищна гробница стърчаха на всяка страна ръце, крака, глави.

Нам ни говориха, че в тия малки гробища се намират до 3000 трупа и ние лесно вярваме на това.

Зрелището, което ни се представи, беше дотолкова страшно, че за цял живот не можем го забрави.

В тая гниеща, зловонна купчина на места се виждаха къдрави детски глави, крачка, не по-големи от пръста ми, и ръчици като да са били прострени с молба за помощ. Тука се разлагаха наред под жежките зари на слънцето телата на младенците, които с недоумение са гледали в минутата на смъртта на лъскавото оръжие, облятите с кръв ръце на техните джелати; деца, които са изпуснали духа си посред ужаса, който ги е обзел; моми, които напразно са молили за пощада, и майки, които са се старали да защитят своите рожби.

Сега те всички лежат тука безмълвни; не се чува нито плач, нито ужасни викове, нито вопли за пощада.

Жетвата гние наоколо по полетата, а жетварите гният на гробищата.

Ние погледнахме в църквата, стените на която бяха се опушили от изгарянето на нейните дървени принадлежности, но се запазили цели. Това е едно ниско здание с тежки, неправилни сводове, под които едвам може да стои човек с висок ръст. Това, което се изправи пред нашите очи вътре в нея, дотолкова възмущаваше душата, че ние не можахме да го гледаме по-вече от една секунда.

Грамадно число тела бяха отчасти изгорени и напълняха черковата с обгорени останки, а отчасти гниеха в най-отвратитеден вид.

Аз никога не съм си представял, че ще видя подобен ужас. На всички ни стана тежко и като залитахме като пияни, побързахме да излезем от тая зачумена дупка. С радост се върнахме на улицата, но и там на всяка стъпка срещахме като преди купища гниещи трупове, женски черепи с косми и отделни части от женски тела. Тук ни показаха една къща, дето били изгорени живи 20 души; там се виждаха развалините на друг дом, в който обезчестили и предали на мъченическа смърт 12 моми.

Навред ужаси! ужаси! ужаси!”...