Ще го наречем Али, защото така пожела самият разказвач на невероятната и жестока история, от която става ясно, че да храниш емигранти в Германия, далеч не е безобидно препитание, макар да е доста доходоносно спрямо българските стандарти. Срещу 2 200 евро на месец нашенецът работил по 15-16 часа на ден. Вземал и допълнително по някое евро, защото се навивал да шофира камионетка с храни извън работно време.

Трудел се в столицата на Бавария – Мюнхен, по-точно казано – в бившите казарми на Хитлер, които били пригодени за общежитие на прииждащите африканци. Основно такива стигали до Германия, а сирийските семейства там се броели на пръстите на двете ръце. Сградата на нацистите била изключително модернизирана – камери, климатици, окачени тавани, плазмени телевизори, безплатен високоскоростен интернет, отопление, вода, ток и чисти чаршафи. Простирала се на километри. Често работниците се бъркали из лабиринтите й, защото разучаването на всички входове – подземни и надземни, изисквало бая време и стаж.

Извървявали десетки километри пеш докато обслужат емигрантите. Имало дни, в които това било невъзможно, защото бежанците ги… задържали, шамаросвали, удряли с баки и черпаци по главите… А когато се насители на гаври, ги пускали да работят…

„Заминах за Германия, защото исках да променя нещо в живота си. Офертата ми се стори добра – 2 200 евро заплата на месец, за да сервирам храна на мигрантите, както и да им отсервирам. Не че в България мизерствах. Напротив! Винаги съм имал сергии в различни подлези на столицата за продажба на дрехи, на плодове и зеленчуци. Имам къща край „Герена“и два апартамента, което за българските стандарти не е малко.

Заминах… и почнаха изненадите! Установих, че там стандартът на живот е ужасно висок. Живеех в една стая, за която плащах 700 евро месечно и това минаваше за евтино, защото в наема влизаха и консумативите.

Работех от сутрин до вечер, като имах право на две почивки от по половин час. Това е време, в което сам преценяваш дали искаш да пушиш цигара или да хапнеш нещо. Не сме гладували. Имахме възможността сами да избираме какво да ядем и колко. Храната ни беше като тази на бежанците. Имаше всичко друго, но не и свинско.

Впрочем, в лагера много се държеше на религията им. И макар, че аз съм български мюсюлманин, тяхната вяра в Аллах се различава някак си от моята. Прекъсваха редовно обяда си за молитва. После връщат чиниите и ни се карат, че храната е изстинала. Няма ограничение кой от тях колко порции ще изяде. Ако може да побере 10, с толкова ще се набуха. Може да се каже, че преяждат. Дори капризничат. Умират за шоколад от буркани или чаши „Нутела“, за желирани бонбони, дъвки… все блага от цивилизована Европа.

Когато яденето им дойде вповече, се замерят с хляб… Вярно, че у нас това се смята за грях, независимо дали си българин – мюсюлманин или християнин.Но тези газят с обувки филиите, крещят, бият се с ножовете и всеки ден има поне по един заклан или ранен. На тяхно разположение са няколко екипа от лекари, живеещи и работещи в огромната територия на лагера. Медиците никога не са им отказвали помощ- вероятно защото не смеят. Но и те отнасят пердах като нас“, развълнувано разказва Али, който тепърва ще лекува болестите у нас, с които се е сдобил по време на „печалбарството“ в Германия.

Емигрантите в страната на Меркел си живеят царски, по думите му. Те имат едно-единствено задължение на ден – да посещават курсове по немски. Разбира се безплатно – защото трябва да знаят езика, ако искат да останат в страната, а не да бъдат върнати по родните си места.

За престоя си бежанците получават по 580 евро месечно – нещо като джобни, плюс 200 евро, за да си купят дрехи.

На територията на лагера има няколко фитнеса, където мъжете спортуват. Жените били по-обрани откъм забавления. Предпочитали да стоят по стаите си и да гледат безкрайните сериали по телевизията. Други се грижели за хлапетата си, доколкото условията го позволявали. Имало и библиотека с книги на немски, но емигрантите рядко я посещавали. Предпочитали да учат езика, водейки си записки в тетрадки.

„И понеже имат достатъчно свободно време, направо подивяват. Както си играят на табла, така започват с крясъците и боя. Дерат се като животни!

Ако се намеси човек от персонала да ги разтървава, после го набеждават, че той се е опитал да ги рита, обижда, наказва… Нещата, които те вършат, приписват на невинни.

Обслужващият персонал е предимно от български и румънски граждани, половината от тях са висшисти. Каквото и да се случи, ние мълчим, защото сме поставени между чука и наковалнята. От една страна са немците, които ни следят дали извършваме задълженията си правилно, от друга са арабите, които издевателстват и ни ритат. Има и трета страна – отишли сме в чужбина за пари. И в името на уж доброто, търпим всичко, което ни идва до главата.

Имахме и една работничка от Босна, която беше в немско преди нас. Беше мюсюлманка, но това не пречеше да бъде жестоко унижавана от емигрантите. Те я караха да проси в спалните помещения. Натикваха в ръцете й празни кутии от бисквити и я караха да седи на пода. В кутията й подхвърляха по някой цент, а и евро. Смееха й се, защото сама се грижеше за трите си деца. Мъжът й изчезнал безследно по време на войната през 1993 г. и оттогава тя нямаше информация за него. Беше сбъркала, че се доверила на една арабка и й разказала живота си. Личната й трагедия стана повод за цинични подмятания и приказки сред всички бежанци.

След време започнаха да я унижават. Мислеха я за лека жена. Щипеха я, обиждаха я, наричаха я „курва“. Ще кажете – като има камери, защо не наказаха виновните? И ще ви отговоря – защото няма такава практика. Емигрантите винаги имат право. Меркел не дава една дума да се каже против тях, камоли някой да ги накаже, да ги вкара в ареста или нещо подобно. Медиите ги защитават и дори има санкция ако си позволиш да възроптаеш срещу тях.

Една немска журналистка дойде да направи репортаж от лагера. Във вестника, в който работи, така и не го публикуваха – да не се настройват гражданите срещу „клетите мигранти“, обяснява Али.

Българинът е сервирал всекидневно – сутрин, обед и вечер на около 7 хил. бежанци. Германците са бдели лъжица да не се загуби, какво ли остава за по-голям прибор. Често краката му отичали от тичане. За наспиване и почивни събота и неделя и дума не можело да става.

За престоя си в Германия Али е научил добре немски език – писмено и говоримо. Знае и историята на страната по-добре отколкото българската.

„След всичко, което видях, смятам, че бежанците изобщо не са клетниците, за които ни ги представят. Това са нагли хора, които смятат, че Европа е длъжна да им дава пари и да ги храни, без да вършат нищо.

Може би 20-30 % от тях действително искат да променят живота си, да работят, да се образоват, да се приобщят. Останалите обаче са едни паразити, които на всичкото отгоре са и агресивни. Смятам, че те трябва да бъдат депортирани по родните им места. Европа не е за тях“, казва Али.

След което въздъхва и споделя: „И аз бях наивник. Само преди година не давах и дума да се изрече срещу тях, карах се с мои приятели, които бяха срещу тях. Дарявах дрехи и обувки на мигрантите. Сега, след като лично видях истинското им лице, съм на друго мнение! Skandalno.net