Ето как го направиха в Германия

„Сексът между гои е като секс между животни!“

 Талмуд ( Sanhedrin, 74b.)

Един от пионерите в борбата за узаконяването на хомосексуализма в Германия е роденият в Берлин през 1874г. писател от еврейски произход Адолф Бранд. Той е един от първите гей активисти в Германия, отдал се на каузата по приемането на педерастията като норма в страната. Адолф Бранд е бисексуален анархист, който работи за кратко като учител, преди да създаде свое собствено издателство и да предложи на пазара първото в Германия и в света гей списание озаглавено – Dеr Eigene (Уникалното). Четивото излиза за пръв път през 1896г. и продължава да се разпространява до 1931г. Наименованието „Dеr Eigene“ е изведено от трудовете на егоиста, нихилист и философ, анархиста и евреин Макс Щирнер, роден под името Йохан Каспар Шмид. Един от основните спонсори и съратници в издаването на богоборното четиво на Бранд е евреина анархист, поет и драматург Ерих Мюзам. Останалите спонсори и сподвижници в това богохулно дело са евреина  Курт Хилер, както и масона, педераст, гей активист  и анархист Джон Хенри Макай  (с литературния псевдоним „Сагита“). В периода на работата си по разрушаването на духовността на германското общество, Адолф Бранд не е оставен сам и единствен в своята нечиста борба. Оказва се, че в Германия съществува едно общество, което е обединено не единствено от желанието му за налагане на хомосексуализма като норма на поведение и подражание, но обединено и от еврейският си произход. Един талмудически мозъчен тръст, който повежда широкомащабна битка с установените законови норми в страната, война с традициите, морала, етиката, ценностите  и религията на германците.

На 29 август 1867г., еврейският адвокат и педераст Карл Хайнрих Улрихс се явява пред Шестият конгрес на германските юристи проведен в Мюнхен с единствената цел да внесе резолюция, призоваваща за отмяната на анти-хомосексуалните закони в страната. Евреина се изказва публично в защита на содомията и години наред издава пропагандна хомосексуална литература. През 1862г. роденият в Кралство Хановер (днешна северозападна Германия) юдеин, признава пред своето семейство и приятели, че е транссексуален, и започва да пише и публикува есета и книги възхваляващи еднополовият секс. Първоначално използва псевдонима „Numa Numantius„, а на по-късен етап изписва на кориците истинското си име. Дегенерата е арестуван многократно, а книгите му биват конфискувани и забранявани от полицията в Саксония, Берлин и Прусия. Продължава да развращава с трудовете си във Вюрцбург и Щутгарт, а през 1870г. стартира публикуването на хомосексуалният журнал „Уран“. През 1879г. Улрихс публикува дванадесетата си отвратителна книга от поредицата „Research on the Riddle of Man-Manly Love“. През същата година емигрира в Италия, където продължава да пише многословно и публикува своите гей творби. Улрихс е един от тези евреи, на които е заложено да вдъхновят зародиша за формирането на първото официално по рода си гей движение, с цел началната фаза на откъсването от божественото начало и узаконяването на перверзията като противовес на християнството, божиите закони и воля. За награда през 1895 г.  евреина получава почетна диплома от университета в Неапол. Демоничната мисия на юдеина Карл Улрихс продължава до края на живота му приключил през месец юли 1895г., а само две години след смъртта му се ражда и първият биологичен последовател на неговите усилия.

В Германия се създава първата гей организация в света, чиято цел е противопоставянето на законодателството в страната, в частта му за наказателно преследване срещу проявите на хомосексуализъм. Срещу Параграф 175 представлява разпоредба на германския Имперски наказателен кодекс действащ от 15 май 1871г. Той категоризира хомосексуалните действия и содомията, зоофилията, проституцията и сексуалните взаимоотношение с непълнолетни лица като престъпление. По силата на закона, хомосексуализма, секса с животни и други извращения се наказват със затвор до десет години.

Около двадесет и шест години след приемането на Параграф 175, на 15 май 1897г. евреина хомосексуалист и сексолог д-р Магнус Хиршфелд подпомогнат от евреите Адолф Бранд и Макс Спор (Йоханес Херман Аугуст) създава в Германия първата позната в света гей организация известна като Научен хуманитарен комитет (Wissenschaftlich-humanitдres Komitee). Хиршфелд се изявява като активен участник и защитник на хомосексуалните права от края на деветнадесети век, а комитета на евреина се бори за социално признаване на гей, бисексуалните и транссексуалните хора, както и срещу тяхното наказателно преследване. Със създаването си Комитета определя пред себе си за основна цел да работи в посока премахването на Параграгф 175 от германското законодателство.  В годината на основаването си, комитета на педераста Магнус Хиршфелд инициира подписка за отпадането на текстовете в наказателния кодекс преследващи еднополовия секс и съвокупленията с животни. През 1898г. вече са събрани 900 подписа и петицията се внася в парламента, където същата не е приета. Само една партия в Райхстага, в лицето на социалдемократите водени от евреина Август Бебел[1] подържа целите на Комитета за легализиране на сексуалните извращения. Бебел е и първият  германски политик подписал петицията на Научния хуманитарен комитет, която в първоначалния си вид е под формата на манифест.

Август Бебел е един от изповядващите и доразвиващи идеологията на евреина масон и поклонник на Луцифер – Mоисей Мордехай Маркс Леви (Карл Маркс). Бебел е част от т.н. „Голямата петорка“ на немската социалдемокрация, изцяло съставена от евреите  Фердинанд Ласал, Вилхелм Либкнехт, Карл Тьолке и разбира се сатаниста Карл Маркс. Бебел заедно с евреите Едуард Бернщайн (основател на еволюционния социализъм и марксическия ревионизъм) и Карл Кауцки (водещ теоритик на марксизма) вече са подписали петицията за узаконяване на хомосексуализма. Социалдемократите, евреи и антихристи са и единствената политическа сила в Райхстага подкрепяща и пропагандираща легализирането и декриминализирането на хомосексуализма и зоофилията в Германия. След като искането им е отхвърлено, през 1905г. с подкрепата на Бебел, дегенерата Хиршфелд внася още веднъж петицията за отпадането на параграф 175 от Наказателния кодекс на Германия, но социалдемократите се провалят отново и не постигат успех в премахването на ограниченията в наказателния кодекс.

Въпреки многократните опити на  Магнус Хиршфелд и еврейското лоби в лицето на социалдемократите в Райхстага, хомосексуализма и содомията продължават да се преследват от закона. Без значение на провалите си, Научния-хуманитарен комитет продължава да събира подписи сред еврейския академичен елит, който открито подкрепя хомосексуализма. През 1914г. петицията вече съдържа няколко хиляди подписа, много от които на доктори и университетски професори. В петицията се подписват и видни евреи като Алберт Айнщайн, Макс Брод (писател, философ, публицист и журналист) Мартин Бубер (еврейски философ и редактор на седмичника „Die Welt”, който представлява централният орган на Ционистко движение, собственост на циониста Теодор Херцел), Грете Мейзел-Хес (еврейска феминистка, авторка на романи, разкази и есета относно нуждата от сексуална свобода за жените), Стефан Цвайг (еврейски писател роден в Австрия), както и много други представители на еврейския елит.

Еврейството в Германия предприема и друг хитър ход с цел популяризирането на своята деградираща и нечиста кауза.  За да не останат капсулирани в борбата си за узаконяване на перверзията, те успяват да привлекат в своя подкрепа и неевреи „гои“, представители на различни обществени  кръгове. Възползвайки се от дегенерацията на отделни индивиди, чрез подлост, хитрост, прояви на слабост или просто поради личен интерес подписката на Комитета за узаконяване на хомосексуализма е подкрепена и от личности останали в световната литературна история.

Един от тях е модернистичния писател и поет Херман Хесе, който след края на Втората световна война през 1946г. получава нобелова награда за литература. Случайно или не, през 1904г. финансово затрудненият Херман Хесе работещ като антиквар изведнъж предизвиква интереса на издателя евреин Самуел Фишер, който публикува успешния му роман „Петер Каменцинд”, след което Хесе напуска работата си като антиквар в Базел и до края на живота си се издържа като писател.

Петицията е разписана и от Томас Ман, получил нобелова награда за литература през 1929г. за романа си „Буденброкови“.  През 1905г. Томас Ман се жени за Катя Прингсхайм, единствената дъщеря на роденият в Германия еврейн и математик Алфред Прингсхайм.  В богатия дом на юдейската фамилия Прингсхайм се дават чести приеми, чиито гости са известни личности от политическия и културния живот в страната. Част от близките гости на семейството на съпругата на Томас Ман е Министъра на външните работи на Германия, немският индустриалец от еврейски произход Валтер Ратенау, убит през 1922г. от трима студенти членове на крайно-дясната организация „Консул” за това, че признава болшевишкия режим на еврейна, марксист и педераст Владимир Илич Ленин в Русия. Валтер Ратенау и издателя Самуел Фишер са в изключително близки отношения. Друга скъпа гостенка в дома на Прингсхайм е поетесата, белетристка, есеистка и автор на театрални пиеси Елзе Ласкер-Шюлер, испанска еврейка – сефаради, чийто дядо е бил главен равин в синагога. Друг близък гостенин е и австрийският поет и драматург с еврейски произход Хуго фон Хофманстал. Дали еврейката Катя Ман и сериозното еврейското лоби около нея са успяли да въздействат над дегенерата Томас Ман в посока подкрепата му за хомосексуализма е вън от съмнение. Нобеловият лауреат Томас Ман, който твърди двулично и публично, следното: „Хомосексуализма е по-лоша болест от сифилиса. От сифилиса можеш да се излекуваш, но не и от дегенерацията“, като по този начин прави пряка връзка между хомосексуализма и дегенерация. Е защо тогава с подписа си Ман подкрепя дегенерацията, която самият той уж осъжда?

Братът на Томас Ман, новелиста Хайнрих Ман също подписва петицията на Комитета за отпадане на параграф 175. Подобно е поведението и на немският драматург и новелист Герхарт Хаупман, който получава нобелова награда за литература през 1912г. Хаупман, чиято снаха е еврейка, поддържа изключително топли връзки с еврейството в Германия. Негов издател е отново евреина Самуел Фишер, от който Хаупман по подобие на Херман Хесе и Томас Ман е изключително зависим [3]. Случайно или по-скоро мотивиран от личен интерес, още един немски нобелов лауреат за литература в лицето на Герхарт Хаупман поставя подписа си под петицията на  комитета на Хиршфелд.

Еврейството в Германия се насочва и към психически и физически увредени хора (дегенерати), които да използва в подкрепа на Петицията за премахването на Параграф 175. Един от тях е Райнер Мария Рилке – австрийски поет, нарочен за един от най-значимите творци на поезия от края на деветнадесети и началото на 20 век. Рилке израства в семейството на чиновник от железопътното ведомство. По желание на честолюбивата си майка години наред е възпитаван като момиче, носи женски дрехи и прически. След раздялата на родителите му, по настояване на бащата като противовес на майката дегенератка, Рилке прекарва пет години във военно училище, където самият признава, че се чувства смазан физически и психически. Живота му преминава в непрестанно странстване, а особено значение за него има пътуването му до Москва, където многократно се среща с опълчилия се срещу  руската църква, сектанта Лев Толстой. Руският масон Толстой подобно на вече подписалият петицията Райнер Рилке, също дава своята лепта на еврейството за признаването и налагането  на хомосексуалността като норма. Руския новелист, автор на творбите „Война и мир”, „Ана Каренина”, „Царството божие е вътре във вас”, „Възкресение” и др., също подписва петицията на Магнус Хиршфелд. И този факт не е никак случаен, тъй като самият Толстой е написал в своя дневник от 29 ноември следното: „Аз никога не съм обичал жена… но доста често съм се влюбвал в мъже… Влюбих се в мъж, без да знам че това е педерастия…. Например Дяков – искаше ми се да го задуша с целувки и да плача.“. В своята „Изповед“ педераста Толстой пише: „ Аз чувствах, че не съм съвсем здрав душевно.“. Нищо, което може да ни учуди, а присъдата на Толстой е ясна – дегенерат!

Фактите са пределно ясни. В началото на 19 век евреите в Германия прокламиращи гей правата притежават легион от интелектуалци и хора на изкуството – дегенерати. Държат безпощадно в ръцете си елита на световната литература. Душевно болен елит, който бива целенасочено използван и експлоатиран в насока узаконяване на перверзията, на противобожественото. Елит от богоборци и дегенерати, които продали се на юдейството или просто кариерно създадени от същото, безпощадно тровят умовете на масите. Литературни „герои“ с перо в ръка, жалко и немощно опълчили се на Бог! Заблудени души, преклонили се безропотно в краката на княза на мрака!

Исторически и неоспорим факт, е че още от създаването си, гей организацията на Магнус Хиршфелд е обгърната от тотално юдейско влияние. Германския еврейн, сексолог, доктор на науките по зоология и анархист Бенедикт Фрайдландер осигурява значителна финансова подкрепа за Комитета на Хиршфелд. Освен спонсорството си към Комитета с цел узаконяване на хомосексуализма, Фрайдландер спонсорира и анархическия вестник „Борба”. Заедно с десет хомосексуалисти и с друг съучредител на Научния-хуманитарен комитет, бисексуалният Адолф Бранд (поет и анархист по професия учител, борещ се за приемане на бисексуалността и хомосексуалността), еврейна Бенедикт Фрайдландер създава през 1903г. хомосексуалната организация – „Общество на специалните”. Фрайдландер подържа членство в Научния-хуманитарен комитет до 1906г., когато се разделя с Магнус Хиршфелд и основава третата гей организация в Германия наречена „Лига за мъжествена култура”.

През 1908г. към гей комитета на Хиршфелд се присъединява и политическият журналист Курт Хилер, евреин и хомосексуалист с докторска степен по право. Хилер е социалист, дълбоко повлиян от Имануел Кант и Артур Шопенхауер, презиращ философията на Хегел. Хилер е влиятелен писател в ранните години на германското гей движение, и вече е част от хомосексуалната завера, в която дейно участие взимат и книгоиздателя и хомосексуалист Макс Спор, който е един от първите издатели в света на ЛГБТ литература и публикации, еврейският писател Франц Йосиф фон Бюлоу и адвоката Едуард Оберг.

Когато Хилер заема все по-забележима роля в комитета, Хиршфелд се отдръпва от функциите си и стартира поредните си отвратителни начинания. През 1919г.  дегенерата Магнус Хиршфелд пише сценария и участва в първият филм с хомосексуална насоченост озаглавен ”Различен от другите”. По своята специфика филма представлява пряка пропаганда за правата на педерастите и нуждата от законодателна реформа в тази насока. На 1 юли 1919г. в Берлин Магнус Хиршфелд реализира и своята мечта създавайки т.н. „Институт за сексуални науки” (Institut fьr Sexualwissenschaft). Института на еврейна отваря врати на 6 юли 1919г. в сграда намираща се на метри от Райхстага. В него се помещават огромни архиви и библиотека на сексуалността. Чрез този дом на духовното падение, омерзение и морално разграждане, Хиршфелд провежда мерзката си пропаганда. Предоставя образователни услуги за осъзнаване на сексуалността, както и медицински консултации. Клиничният персонал на института е съставен от психолозите евреи Феликс Абрахам и Артур Кронфелд, гинеколога евреин Людвиг Леви Ленц, както и от юдеите дерматолог и ендокринолог Бернхард Шапиро и Фридрих Вертхайм. В института е създаден и музей на секса, в който Хиршелфд зад маската на образователните цели приема множество нищо не подозиращи германски ученици. Института за сексуални науки бързо се превръща в притегателна точка за армия от обърнали високомерно гръб на Господ, европейски педерасти, анархисти и марксисти, които го посещават с цел да изучат своята сексуалност. Един от почетните гости е разбира се  не друг а нобеловият лауреат за литература от 1912г. Герхарт Хаупман. Друг скъп гост е бъдещият нобелов лауреат за литература през 1947г. френският хомосексуалист Андре Жид, който убеждаваше че нито една книга не е написана без помощта на дявола. Института е посетен и от френският писател и бисексуален комунист Рене Кревел. Други „височайши” посетители са и педерасти от ранга на евреина Сергей Айнщайн, който на по-късен етап от живота си е филмов режисьор от епохата на СССР, както разбира се и от лезбийката феминистка Елза (Елфие) Гидлоу, която през 1923г. създава първата публикувана в Северна Америка лезбийска поема „On A Grey Thread”.

Като допълнение към Института на Хиршфелд е изграден и спален комплекс, в който редица почетни гости са отсядали за по-дълги или кратки периоди с единствената цел да осъзнаят своята сексуалност, или просто за да и се насладят. Част от посетителите в дома на разврата на еврейна  са заплащали за своят престой, докато за други е било напълно безплатно. Как педераста Хиршфелд е преценявал, кой да си плати за вакханалията, и кой да се влее в глутницата на богоборците безплатно е въпрос на излишно обяснение. Сред редовните посетители на гей леговището на Магнус Хиршфелд са английският хомосексуалист и новелист Кристофър Ишъруд и професора от Окфордският университет Габриел Петре. Еврейският философ и литературен критик Уолтър Бенджамин, бисексуалната актриса, морфинова наркоманка и стриптизьорка Анита Бербер. Еврейна и марксически философ Ернст Блох, еврейна и ръководител на Младежкия комунистически интернационал Вили Мюценберг, член на германският парламент от квотата на комунистическата партия. Плеядата от дегенерати се попълва и от душевно болният урод Рудолф Рихтер, един от първите пациенти на института на Хиршфелд, който претърпява  хирургически операция  за смяна на пола и в последствие приел името Дора.

Отдаден изцяло на легиона, падението, съблазън и развитието на Института за сексуални науки, Магнус Хиршфелд все повече се отдръпва от функциите си в „Комитетa“. През 1929г. Курт Хилер поема поста председател на Научния хуманитарен комитет, заменяйки нейният създател и дългогодишен председател Магнус Хиршфелд. Няколко години преди това, марксистите юдеи, внасят на два пъти през 1922г. и 1925г. петицията за отмяна на Параграф 175 в парламента на Германия, но техните опити остават отново безуспешни и хомосексуализма продължава да бъде преследван от закона.

Посяването на семето на безбожието и оргиите в института на Хиршфелд продължават до 1933г. Около 14 години след неговото основаване, на власт в Германия идва Адолф Хитлер. На 6 май 1933г. нацистите щурмуват и затварят гей сборището на Хиршфелд. В последствие изземват и цялата пропагандна хомосексуална  литература от архива на института, а на 10 май същата година изгарят публично хиляди книги и трудове отнети от библиотеката на Института за сексуални науки. В същото време Хиршфелд е успял да избяга от новата власт, която се е противопоставила открито на неговото дяволско дело. След кратко укриване в Атина, Виена и Цюрих на 14 май 1933г. „хюмнето“ се установява във Франция, където продължава своето сатанинско начинание публикувайки книгата „Човешкият дух и любов”. Въпреки, че успява да избяга от Третия Райх, Хиршфелд не успява да се укрие от Божията воля и на 67-ия си рожден ден, на 14 май 1935г. педераста умира покосен от инфаркт в апартамента си в Ница.

Съдбата на неговият заместник в Научния хуманитарен комитет, еврейна и гей активист Курт Хилер го отвежда в концентрационен лагер в Германия в периода 1933-1934г. Странно е как нацисткият режим освобождава Курт Хилер при положение, че същият е евреин, хомосексуалист, гей активист и марксист, но този въпрос е тема на други изследвания и разсъждения. В крайна сметка, благодарение на управлението на Адолф Хитлер, съществуването и функционирането на гей комитета и института за сексуални науки основани от педераста Магнус Хиршфелд е преустановено. Националсоциалистите закриват безпощадно и първото в света гей списание вдъхновено от евреина Адолф Бранд – „Der Eigene“ и установяват държавен режим, в който хомосексуалните движения и гей пропагандата са немислими и напълно невъзможни дейности в границите на Третия Райх.

Във връзка с изгарянето на хомосексуалните книги от библиотеката на „хюмнето“ Хиршфелд от страна на нацистката власт се сетих и за любимата ми филмова четирилогия. Няма как забравя, че бях прикован пред екрана гледайки „Индиана Джоунс“ благодарение на феноменалният, на една от „иконите“ на филмовата индустрия – американският режисьор, продуцент и сценарист от еврейски произход Стивън Спилбърг. Помня и ролята на един от най-добрите актьори за всички времена – евреина Харисън Форд, и неговата надпревара с нацистите и в частност със „СС“. В третата част на филма „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход“, видях как лошите фашисти горят един куп книги, а „Инди“ спаси дневника на баща си от нацистката д-р Елза Шнайдер, за да може да намери Светият Граал. Разбира се като всяко дете дълги години останах с впечатлението, че германците са горили литература. Не ги разбирах, дори ги намразих тайно. Първата ми детска мисъл беше : „Тези са абсолютни идиоти“, „Как може да горят книги“? Все още не знаех как изродите са отнели милиони еврейски животи! Не знаех за газовите камери. Не знаех за страданието на еврейският народ породен от уроди и дегенерати като Хитлер, Химлер, Гьобелс и хилядите други нацистки престъпници и човеконенавистници. Още не знаех за ужасите на Холокоста породени от болните нацистки лидери и техните лумпенизирани последователи.

 И въпреки цялото ми незнание в тийнейджърска възраст, спомена от „Индиана Джоунс“ бе останал в мен – „Тия кретени нацистите са горили книги“! Спомен без дори да подозирам какви книги всъщност са били поставени в хартиената клада.  Случайно или не, евреина Спилбърг не бе уточнил тяхното съдържание, което е доста объркващо за детското съзнание. И ако не бях чел, ако не бях търсил истината, този детски спомен щеше да е жив в мен и до днес. Някои наричат това пропаганда, някои умишлена заблуда, а може би е просто неумишлен и неволен пропуск. Знае ли човек? Друг е въпроса, че няма как да не симпатизирам на спирането и изгарянето на умопомрачителната хомосексуална пропаганда. И Боже мой, колко много съжалявам, че не видях пушека!