Депутатите от ГЕРБ Антон Тодоров и Тома Биков са сред най-големите претенденти за приза „измекяр №1 на България“. Припомняме с какви епитети и определения двамата засипваха Бойко Борисов и неговата партия. Първият дори написа цяла книга, посветена на „най-мрачната част от българския преход – шайката ГЕРБ“.

„Измекяр или измекярин е остаряла дума от турски произход, която означава слуга, ратай, наемник. Съвременната употреба на думата е с негативен оттенък. Смисълът е подобен на марионетка, но е с още по-силен негативизъм. Марионетката е без собствена воля, управлява се от друг, докато измекяринът има собствена воля, но я е продал доброволно, продал се е за пари – подразбира се, че се е продал да върши мръсната работа на чорбаджията, който му плаща“.

Това е описанието, което дава „Уикипедия“ за думата „измекяр“. Описанието е добро, но бихме могли да обясним тази дума и далеч по-просто, като срещу нея просто напишем името на Антон Тодоров. „Политологът“ антикомунист е христоматиен пример за човек, който е нещо по-лошо дори от марионетката, защото по собствена воля се е продал доброволно и е приел да върши „мръсната работа на чорбаджията“ – в случая Бойко Борисов.

От два месеца Тодоров е депутат от ГЕРБ, което несъмнено е върхът в неговата кариера. Крайно любопитно развитие на фона на факта, че другият най-важен миг в биографията на Тодоров е написването на книгата „Шайка – Бойко, Росен, Цецо и другите“, или носеща просто заглавието „Шайката ГЕРБ“, както той сам го съкращава на задната корица на своя труд.

Заглавието обаче далеч не е всичко, с което се изчерпва въпросното четиво. Така например в анотацията четем още: „Бойко, Росен, Цецо, Лиляна, Цветелина, Аню… Четири години те управляваха България и я повлякоха към дъното. Говореха за морал, а самите те тънеха в пороци и корупция. Работеха и живееха като „шайка“ – персони, обединени от престъпна цел“, громи през 2013-та година Тодоров.

И продължава да анонсира, че в тези близо 300 страници ще разкаже „обективно, с документи и факти, без да пести нищо „за „връзките им с върхушката на БКП и Държавна сигурност, с банковия картел, с международни гангстери, с онази сенчеста част от обществото, която наричаме задкулисие“.

Само преди четири години новоразцъфналият гербер изобщо не пести обвиненията си по адрес на днешните си съмишленици и ги обвинява в „рекет, доноси, контрабанда, трансфери на милиарди, източване на държавния резерв, показни арести, сливане на изпълнителната и съдебната власт…„. И заключва: „Шайката ГЕРБ е най-мрачната част от голямата измама, известна като български преход“.

Убедително, нали? Но изглежда недостатъчно за самия Тодоров, който днес вече нарича ГЕРБ „нашата партия“ и настоява, че най-доброто управление, което България е имала за тези 28 години от началото на прехода е второто правителство на Бойко Борисов“.

Но дали пък крайните оценки в заглавието и анотацията на книгата не са само рекламен трик за повече продажби на антондоровата „Шайка“? Може би, ако разгърнем книгата, ще открием далеч по-балансирани твърдения? Не залагайте на това.

Въведението на книгата започва с многозначителен и крайно ироничен на фона на поведението на самия Тодоров цитат от Барух Спиноза, който гласи: „Ако искаш бъдещето да е различно от миналото, не забравяй миналото“. След което герберо-антигерберът, подобно на нашия подход, дава разяснение на думата „шайка“. „Най-краткото определение на думата „шайка“ е „група хора, обединени от престъпни цели“. Избрах тази дума, а не например „мафия“, защото съм убеден, че думите имат значение и трябва да бъдат употребявани според предназначението им. (…) Мафията в нейния оригинален, италиански вариант е нещо различно като етика и философия от „етичността“ на тукашните български типове, които вече не за първи път окупират върховете на държавата. Според мен ГЕРБ са точно шайка – неподправена, с българо-руски традиции, лишена от усет за минимално самовъзпиране в злодействата и тефлонизирана да не носи отговорност за действията си чрез политическата култура на българите“.

Можем само да се радваме, че „политическата култура на българите“ за тези четири години доста се е развила, щом взеха решение да изпратят като народен представител именно автора на този безупречен анализ. Вярно, като депутат от същата тази „лишена от усет за минимално самовъзпиране в злодействата“ шайка, но какво пък – стига сме виждали чашата като наполовина празна.

Не може да се отрече, че Антон Тодоров е изобретателен. Ето например как кръщава отделните части на своята книга: „Who the f… is Boyko Borisov?“ носи име главата, в която Тодоров ни предлага биографична справка за миналото на Борисов. В главата „„Антикомунизмът“ на Бойко Борисов“ пък политологът разобличава комунистическите зависимости на днешния си лидер. Книгата продължава с цял раздел, който носи заглавието: „Избирате ГЕРБ, получавате БКП“, а първата глава от този раздел пояснява: „Защото са комунисти“. Малко по-късно Тодоров решава да добави, че „Това са едни съвсем обикновени разбойници“. И завършва с разяснение „Защо е опасно завръщането на ГЕРБ“.

На стр. 19 Тодоров дава интересно обяснение за провала на ГЕРБ: „Днес можем да кажем, че най-големите провали на ГЕРБ и Борисов в частност се случиха точно тук, в подбора на хората. Нищо различно не внесоха, тъкмо обратното – „калинките“ наводниха всички нива на публичното управление, а случаи като Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Мирослав Найденов, Румяна Желева, Калина Илиева и още стотици ще останат в аналите на българската политическа наука като сублимат на едни от най-големите провали на българската нация в опита ѝ да намери най-накрая „философският камък“ на прехода„. Интересно е къде ли ще бъде мястото на Антон Тодоров в тези анали?

Но нима не е възможно човек да преживее катарзис? Нима не е възможно човек да се поправи, да се промени? Нима миналото е толкова важно и заради него трябва да съдим човек до края на живота му? Точно така стоят нещата, ако питаме Антон Тодоров, който твърди: „Бившият премиер и лидер на ГЕРБ има минало, което е със статут на „хвърлен камък“ – не подлежи нито на редакция, нито на положително ъпгрейдване, нито на изтриване. Подобно е не само миналото му, но и настоящето. Това е важно да се казва винаги въпреки елементарното подхвърляне на Борисов през лятото на 2013 година: „Имал съм минало, имал съм настояще. Аз да не съм жена да ми гледат миналото?“. (…) Какъв премиер може да бъде човек, който възхвалява един от най-кървавите диктатори на ХХ век, какъвто беше Тодор Живков? Какъв премиер на демократична държава страна може да бъде човек, който е сред главатарите на групировките през 90-те години? Какъв „десен“ и „антикомунист“ може да бъде човек като вас, който напълни властта с представители на тоталитарните комунистически служби?“, пита яростно Антон Тодоров. Любопитно – дали същият е задал тези въпроси и в лицето на Борисов, например преди да се съгласи да поведе листата на ГЕРБ в София?

Но все пак изглежда катаризисът, поне по отношение на самия Тодоров, е възможен. Така например днес, според политолога, Бойко Борисов е човек, който „в много голяма степен изпълнява обещанията, които дава“. Тодоров не говори празни приказки, а обича фактите, а ето ги и тях: спазено е обещанието на Борисов „да няма радикална промяна на геополитическата ориентация“. Как да не се впечатлиш? „Аз съм вярващ и честен християнин и не могат да ме купят, не съм получил и стотинка от ГЕРБ“, добавя той в същото интервю. Как да не повярваш на тези честни сини (а какви други) очи? И как да не го разбереш, че днес вече не само се асоциира със същата тази партия и партийно ръководство, но и с гордост гласува за тях?

„Няма да преувелича, ако кажа, че в ГЕРБ има повече бивши комунисти от всяка друга партия, с изключение може би само на БСП. (…) С пълно основание може да се каже, че в ГЕРБ е пълно с криптокомунисти – прикрити, нахални и без съмнение много хлъзгави в мисленето, решенията и поведението си типове“, твърди през 2013 година човекът, който днес се хвали как е подкрепил третото правителство на ГЕРБ с гласа си. И ако през 2013 година той ни предупреждава, че „завръщането на ГЕРБ на власт е опасно с възможността да се възроди всичко, описано досега. То трови нацията и ще продължи да го прави“, то днес той меко казано не се притеснява да работи в полза на това.

Тодоров има какво да каже и за един конкретен „тип“ от ГЕРБ – бившия регионален министър Лиляна Павлова, която с гласи си Тодоров изпрати на ключовата позиция начело на министерството, създадено за българското европредседателство.

„При доскорошния министър на регионалното развитие и инфраструктурата Лиляна Павлова бекапейската закваска, произход и родова история е постигнала невиждани, немислими висини“, настоява Тодоров и се възмущава яростно, че през 1997-ма година още преди да навърши 20 години, Павлова става финансов мениджър на проект, финансиран по програмата ФАР. След което Тодоров прави подробна ретроспекция на биографията на Павлова и нейната фамилия – от дядо ѝ Георги Павлов, обвинен директно на страниците на книгата, че „извършва терористична дейност в бригадата Чавдар, откъдето е дългогодишното му познанство с диктатора Тодор Живков„, през баба ѝ Лиляна – завършила в Москва и „дълго време била заместник завеждащ отдел „Организационен“ на ЦК на БКП, работила много близо с масовия килър и престъпник Мирчо Спасов“. Не е пропуснат и бащата на министър Павлова – Павел Павлов, за когото Тодоров ни припомня, че е „член на БКП от 1969 година“ и доверен човек пряко на Централния комитет на КПСС.

На следващите страници Тодоров прави дисекция на биографиите на други бивши и настоящи „гербери“, като например един от най-активните му колеги в борбата срещу комунизма – президентът Росен Плевнелиев, но подробностите ще оставим на най-любопитните читатели. Ще добавим само, че „изобличителят на ченгетата от ДС“ Антон Тодоров днес стои рамо до рамо в парламентарната група на ГЕРБ с Георги Марков, известен още и като „агент Николай“ от Шесто управление на ДС.

Някъде около тях в пленарната стои и друга интересна персона, която може да кандидатства за висока оценка по скалата за измекярщина от 1 до Антон Тодоров. Става дума за Тома Биков, който в средата на 2012 година написа статията „Карикатура на диктатор“, посветена на Бойко Борисов.

„Борисов не е диктатор. Той е карикатура на диктатор. Второто не е по-малко вредно от първото. Този човек дотолкова си е повярвал, че е забравил кой е и от къде идва. По-лошото е, че сякаш и ние започваме да забравяме. Приемаме присъствието му по върховете на властта като нещо нормално и много често дори не осъзнаваме колко далеч сме стигнали. В нормална ситуация подобен човек не би се случил като кмет на Банкя, а камо ли като министър-председател“, твърди само преди 5 години Биков, който днес също се гордее с етикета на „гербер“, редовно гостува от името на партията на Борисов в телевизионни студия, явява се като говорител на партията и чинно гласува с групата на ГЕРБ, включително и за Борисов като премиер. Дали Биков сам може да отговори на поставения от себе си въпрос – докъде е стигнал?

„Абсурдът на българското всекидневие дотолкова ни е погълнал, че вече дори не помним как се появи настоящият премиер. Там, иззад рамото на Тодор Живков„, припомняше доскоро Биков. Борисовият депутат демонстрира и още по-бистра памет: „Бивш сикаджия и бодигард на Живков да заеме един от най-важните постове в МВР. (…) Така в МВР започна ерата „Борисов“. Последваха я десетки поръчкови убийства. Главният секретар, облечен в неизменния си черен шлифер, изпрати в последния им път Стоил Славов, Димата-Руснака, Косьо Самоковеца, Илия Павлов, Иван Тодоров-Доктора… и така до 28. Толкова са показните и неразкрити убийства, извършени във времената, в които днешният премиер беше най-главен от всички секретари в правителството на НДСВ и ДПС“, ядосва се Биков версия 2012.

Но Биков версия 2017 очевидно вече няма проблем с „човекът от народа, който всяка сутрин отива с кордон от автомобили на работа и не излиза на улицата с по-малко от десет бодигарда около него. Министър-председателят милионер, който кръстосва страната с вертолет и самолет на държавни разноски“.

Трудно е да определим кой от двамата – Биков или Тодоров е по-достоен за приза измекяр №1. Може би все пак вторият, защото е написал цяла книга, а Биков изостава „само“ с една статия? Но пък нейният финал е достоен за завършек и на този материал: „Спряхме да се впечатляваме. Затова понесохме скандала с Мишо Бирата леко. Бяхме загубили усета си за нормалност. Дотолкова свикнахме с абсурда, че за всяко нещо започнахме да ходим при премиера – за волейбола, за горите, за футбола, за киното, за театъра… И вярваме, че той ще помогне. Единствената надежда е, че все някога ще се събудим и ще си спомним, че този човек е българският премиер. Тогава ще разберем, колко далеч и назад сме се върнали и колко усилия трябва да положим, за да наваксаме“.