«Натискът на колективния Запад срещу Русия и Китай увеличава заплахата от война»
Прагът, към който опасно се приближи регионът на Близкия и Среден Изток с официално обявеното обсъждане на въпроса за американски удари срещу Иран, както и продължаващата ескалация на международното напрежение, проявяващо се в натиска на САЩ и колективния Запад срещу Русия и Китай, увеличава заплахата от голям военен конфликт.
Ситуацията не е нова: също толкова плавно и постепенно, стъпка по стъпка, от геополитически процеси, свързани с обединението на Германия (през XIX век) и формирането на военни коалиции и блокове – тройният съюз и Антантата – човечеството се приближи до Първата световна война. Без да реши глобалните противоречия и не позволявайки на инициаторите на тази европейска катастрофа да постигнат целите си в пълна степен, този катаклизъм премина във фазата на „примирие за двадесет години“, според определението на Уинстън Чърчил и Фердинанд Фош, с което предизвика нов, по-кървав световен конфликт.
Приликата на ситуацията с нашата съвременност е очевидна. Знаем, че историята се развива циклично и когато говорим за въпросите, свързани с войната и мира, тогава целият цикъл е следният: предвоенна ситуация – война – следвоенно урегулиране – и по-нататък в нов кръг. Глобализацията като начин за решаване на натрупаните противоречия чрез изграждане на вертикална йерархия под прикритието на хоризонтална „интеграция“ се е изчерпала и опитите за преконфигурирането на тесните корпоративни с широки „общочовешки“ интереси са обречени на неуспех поради неприемането от Запада на други ценностни модели.
През периода, в който живеем, преходът от следвоенна към предвоенна фаза бе ясно очертан от разпадането на СССР. Днес светът е наситен с постоянно нарастващи и изострящи се противоречия. И ако по-рано основата на глобалната стабилност, в допълнение към руския ядрен потенциал, беше единството на западните елити и взаимозависимостта на Съединените щати и Китай, сега тези фактори са поставени под сериозно съмнение.
Доналд Тръмп иска да „направи отново Америка велика”, но не за своя сметка, а за сметка на всички около него, а тези около него не го искат. Оттук и търговските войни на САЩ с Китай и Европейския съюз (ЕС), а оттам и сближаването между ЕС и КНР, отбелязано през 2018–2019. Запазването на Руската федерация по време на разпадането на СССР направи възможно съхраняването на ядрото на „голямата страна”, като го фиксира във фаза на „полу-живот” или дори на някаква неразвитост. Според „Харвардският проект“ от началото на 90-те години на миналия век разчленяването на СССР трябваше да бъде на 22 „субекта”, включително фрагментацията на РСФСР. Това не се случи, поради което „Харвардският проект“, бе заменен от „Хюстънския“: директното разчленяване на постсъветското пространство бе заменено с „разпространението на хаоса“.
Но и „полуразпадът“ е нестабилна конструкция, която води до едно от двете: ако центробежните сили преобладават, дезинтеграцията стига до своя край, но ако на тази тенденция се противопостави съпротивата на центростремителните сили, тогава се осъществява пост-реинтеграция. За успеха на втория вариант е важно да се постави като крайна цел не орязана икономическа, а пълна политическа и военна интеграция.
Отношенията между САЩ и Китайската народна република в много отношения копират отношенията на Англия и Германия преди сто години. Икономическата взаимозависимост не елиминира противоречията, чиято крайна форма е военна конфронтация. Промяната в световния баланс на силите, при която Китай бързо съкращава военното си изоставане от САЩ, увеличава заплахата от военен конфликт.
Пацифистките пропагандатори сътвориха и лансираха абсурдната теза за „изчерпването на геополитиката“, заменена от геоикономиката, но въпреки това продължава да бъде валиден тезисът, че войната остава продължение на политиката чрез въоръжена борба. Методологически, геоикономиката е компонент на геополитиката, така както екологичната сигурност е неразделна част от националната сигурност, която пацифистите-ликвидатори също се опитват да опровергаят, използвайки концепцията за „устойчиво развитие“ и вградените в нея идеи за толерантност и „хуманизъм“.
Сегашната фаза на „хибридната” война е преходът от „студена“ към „гореща” война. И това е война, а не конкуренция. Конкурентът се опитват да го изпреварят, за да се издигнат над него. Но военния противник, за каквито САЩ официално обявяват Русия и Китай, за да го победят, преди това го подкопават и отслабват, колкото е възможно повече.
Има два основни потенциални театъра на военни действия (ТВД). Първият е европейско-близкоизточния, чието формиране е зафиксирано в разработките на „сенчестото ЦРУ” – агенцията Stratfor, оповестени преди няколко години. В тях той се нарича Черноморски ТВД с ядро под формата на връзка от Румъния и Турция и флангове на „санитарен кордон“ около Русия. Единият е по южните граници: Сирия – Ирак, с достъп до дестабилизацията на Кавказ. Вторият е по западната: Украйна и Източното партньорство като цяло.
Основата на стратегията на този театър е съчетание от класиците на англосаксонската геополитика – своеобразна комбинация от Х. Макиндър и Н. Спикмен с К. Хаушофер. Експанзията в Евразийския Хартленд с помощта на ново-възникналите след 1991 година държави около Русия, осигуряващи движението към вътрешността на Евразия, е геополитическото значение на разпадането на СССР и възможността за разпад на Руската федерация.
Крим и Донбас бяха първите опити на руската контраофанзива на западния фланг на Черноморския театър, а Южна Осетия и Абхазия – на южния му фланг. Сирия не е просто продължение на тази контраофанзива, но и подкопаване на ядрото на проекта „Черно море“, от което бе извадена Турция и бе свързана с Иран в тройка с Русия и това е победа на руската дипломация.
Относно европейския фланг в експертната общност противоречията продължават за това, какво представлява “проектът Тръмп”. Има много версии, но като се обърнем към историческия опит, не можем да не видим в комбинацията от идването на власт на Тръмп и Брекзит възможен опит да бъдат отделени англо-саксонците от континентална Европа, което само по себе си вече може да служи като маркер за подготовката на европейски военен конфликт. Англо-саксонците обикновено подготвят конфликта, за да могат да избират дали да участват в него и ако е така, кога и на коя страна (трябва да се помни, че антихитлерската коалиция е резултат от такъв конкретен избор).
Южният фланг на Черноморския театър е комуникацията на Запада с Изтока. Тук е фокусът на жизнените интереси на Русия и Китай, които се свеждат до това, че „дъгата” от тяхната „южна слабина” – от Иран и Арабския полуостров през Афганистан и Пакистан до китайския Синцзян – не може да се превръща във фронт за Пекин и Москва. Свързването на китайската инициатива „Един пояс – един път“ с проекта Евразийски икономически съюз (ЕАИС) и изграждането на по-голямо евроазиатско партньорство на тази основа е форма за съвместен контрол над този регион, противопоставяйки се на амбициите на САЩ и техния нов план за Близкия изток.
Вторият ТВД е Азиатско-Тихоокеанския регион. Там фокусът пада върху Тайван като „вътрешно-политическото трънче“ за Китай, което се намира на кръстопътя на две акватории и което има териториални спорове със съседите си в Южнокитайското и Източнокитайското морета. До 60% от световната търговия, главно енергоносители, преминава през този оспорван район. Последните стратегически разработки на САЩ включват в този театър и южната част на Азия, по крайбрежието на Индийския океан.
Втората конфликтна точка на Азиатско-тихоокеанския театър, насочена не само срещу Китай, но и срещу Русия, е Япония и свързаната с нея курилска тема. Вече е ясно, че Шиндзо Абе блъфира от дълго време, пазарейки се за някакви „споразумения“ с Русия, въпреки че не е невъзможно да се изключи напълно наличието на влиятелни сили в руския елит, които имат свои интереси от предаването на Курилите.
Този въпрос ще продължи да се обсъжда в „интелектуалните среди” в Москва, но едва ли има практически перспективи, поне в обозримо бъдеще. Опазването на архипелага в границите на Русия намалява риска от удар върху руския Далечен изток и служи като фактор за сближаване на Русия с Китай, като се вземат предвид сериозните им общи интереси на Корейския полуостров.
Формулировката за „съдействие на сближаването“ между Северна Корея и Южна Корея, включена в московската съвместна декларация на Владимир Путин и Си Дзинпин, е удар, преди всичко, върху интересите на САЩ. В перспектива, ако интеграционният процес между Пхенян и Сеул се задълбочи, може да се прогнозира възможна загуба от американците на южнокорейския плацдарм.
Затова САЩ обновиха стратегията си. Русия и Китай са обявени за „противници“ във всички официални концептуални документи. Започва ядрено превъоръжаване. Тоест, американците коригират грешката от 90-те години, когато бе направен залог върху стратегията на глобален неядрен удар с високоточни конвенционални средства с надеждата за ядрено разоръжаване, което да даде на Съединените щати огромно предимство. Паралелно с актуализирането на триадата на стратегическите ядрени сили отново се повдига въпросът за ограничена ядрена война и се организират „изтичания“ на съответните планове и документи.
Това означава, че военният сценарий не може да бъде изключен. Руското ръководство очевидно отчита тази заплаха и затова на срещата на Владимир Путин с представители на световните медии той говори за рубежа, обозначен като края на 2021 г., свързан с прекратяването на договора СТАРТ-3.
Изглежда, че няма разумна алтернатива на продължаващото сближаване между Русия и Китай. Твърденията за “заплаха от Китай” на руския Сибир и Далечния Изток не е дори мит, а умишлена провокативна дезинформация, разпространявана от руските либерали в интерес на техните западни партньори. Векторът на интересите на Китайската народна република е насочен на югоизток, през Тайван в Тихия океан. Русия за Китай е такъв стратегически тил в АТР, така както Китай е за Русия на Европейския ТВД.
Истинската заплаха за Сибир и Далечния Изток се свързва предимно с вътрешни руски проблеми и заплахи от дестабилизация. И тази заплаха идва от прозападни настроения и връзки в руския елит, част от който запазва привързаността си към западния вектор на външната политика. Именно в този формат се прокарва интерпретацията на понятието „пространствено развитие” на една държава на изток като „конфедерация от мегаполиси-агломерации” с цел действително прочистване на нейните територии от населението им и превръщането им в „резерв за устойчивост на глобалната биосфера” (това е т.нар. „Устойчиво развитие”).
Успешно решение на проблеми, свързани с т.нар. „замразени конфликти“, както първите резултати от „паспортната кампания“ в Донбас и в Украйна показват, че са знак за търсене на нови методи за разширяване на влиянието на Русия в територии от бившия Съветски съюз. Влошеното несъответствие между ефективната външна политика и проблемната вътрешна политика на Русия, което формира своеобразна разнопосочна „ножица“, е основното противоречие за Москва на настоящия исторически момент. Това противоречие може да окаже значимо влияние върху реакциите на Кремъл към все по-задълбочаващия се натиск на Запада върху Русия, а оттук и върху цялата геополитическа сигурност.
Валентин Радомирски
Клуб 24 Май
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. dobrota
8. bojil
9. ambroziia
10. milena6
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata