Офицерът Велизар Пеев обидил Фердинанд, но преобърнал историята на България СНИМКИ Историята на вкусния млечен шоколад у нас е повече от любопитна, а в основата й е именно гордият военен

София, България 23 Ноем. 2019

 

Велизар Пеев
 

 Историята на вкусния млечен шоколад у нас е повече от любопитна. Един уволнен от княз Фердинанд български полковник – Велизар Пеев, прави първата фабрика за шоколад в София, която след време е пренесена в Своге. [null] Велизар Пеев Пеев е роден през 1859 г. в Чирпан, учи Военно училище в София и Военна академия в Санкт Петербург. Канят го да остане на работа в руската армия, но той предпочита де се върне у нас. Оглавява Шуменския гарнизон. През 1884 г. е командирован в Тула, за да се усъвършенства в оръжейното дело. Връща се в родината по спешност – започнала е Сръбско-българската война и той се бие в защитата на Видинския край. Точно на Коледа 1885 г. отново е пратен в оръжейните заводи в Тула, за да достави оръжие. След 5 години министър-председателят Константин Стоилов го командирова в австрийския град Щайер, за да оцени и приеме манлихеровите пушки за българската армия. Пред младия полковник се открива блестяща военна кариера – става началник на софийския арсенал, а по-късно – командир на Първи артилерийски полк в Севлиево.
Следва неочакван поврат в биографията му


Княз Фердинанд
несправедливо обидил Велизар Пеев На един тържествен парад княз Фердинанд отправя обидна забележка към полка и командира му. Велизар Пеев не е от мълчаливите. Възразява директно в очите на монарха: „Ваше величество, не забравяйте, че разговаряте с български офицер!“. Князът сумти, гневи се и не след дълго праща младия полковник в запаса. Велизар Пеев е на 38 години, когато остава без работа. Трябва да си храни семейството. Решава да използва уменията си по фортификация, придобити във Военната академия в Петербург. Става предприемач на строящата се по онова време южнобългарска паралелна линия от селата Герен, Пловдивско, до днешното Опълченец, Старозагорско. След като проектът е спрян, започва да прави мостове и пътища. В строителния бизнес обаче не му потръгва. Тогава сменя категорично професията си. На столичната ул. „Ломска“ 14 отваря пекарна, където освен луксозни хлебчета, започва да произвежда бисквити, локум и вафли До това време на пазара на сладкиши доминират бозата, салепът, баклавата, шекерът и бялото сладко с вода. Заради локума, вафлите и бисквитите Велизар Пеев често пътува из Европа – запознава се с рецепти, технологии и оборудване. Така попада и във фабрики за шоколад. И решава, че именно това производство може да се превърне в доходен бизнес в България. През 1900 г. напуска пекарната в София и се цани за работник в шоколадовата фабрика „Сави Жан Жан“ в Париж. Целта му е да изучи занаята. На следващата година се връща у нас с намерението да построи шоколадова фабрика. Тръгва по банките с молба да му отпуснат кредит, а банкерите го гледат с насмешка. Но упоритият предприемач все пак получава някакъв кредит, зарязва малката пекарна и прави фабрика на кръстовището на днешните улици „Екзарх Йосиф“ и „Вашингтон“. Тя е открита на 7 ноември 1901 г. Срещу прилично заплащане кани от Париж майстор от фабриката „Сави Жан Жан“. Първите шоколадови изделия на Велизар Пеев всяват смут сред обикновените хора. Фабрикантът получава писмо от провинциален учител, който го пита как трябва да консумира шоколада – с лъскавата хартийка или без нея. Селски свещеник го моли в писмо: „Ако шоколадът е течност, пратете ни една бутилка, та да го опитаме“. С много усилия Велизар Пеев успява да развие и наложи бизнеса си. На него принадлежи новаторската за времето маркетингова идея да пусне на пазара малки шоколадчета, във всяко от които е вложил знамена на различни държави. И обявил във вестниците: „Който събере цялата колекция, печели 1 килограм чист шоколад!“. Започва да изпълнява и специални поръчки. Една от тях е бонбониера в луксозна дървена кутия, наречена „Царска“. И несправедливо обиденият от княз Фердинанд офицер става доставчик на шоколадови бонбони за Двореца!

Така са изглеждали производствените площи преди три десетилетия Велизар Пеев открива два представителни магазина – единият до Централни хали, а другият – до „Юнион клуб“. Построява си разкошна къща с огромен салон за гости срещу днешния стадион „Васил Левски“. През 1936-а в нея е гостувал и легендарният бас Фьодор Шаляпин. През 1922 г. София вече се оказва тясна за нарастващото шоколадово производство. Пеев купува в Своге малка фабрика за преработка на захар и прилежащия към нея двор. Там прави модерно предприятие. След две години го превръща в семейно акционерно дружество, в което влизат двамата му сина – Велизар и Боян, и трите му дъщери – Евгения, Луиза и Маня. Велизар Пеев, подобно на баща си, е завършил Военната академия в Санкт Петербург и командва българския флот в пристанището на Дедеагач, днес Александруполис. Като поема управлението на семейния бизнес, той построява и цехове за карбамид, нишесте и глюкоза. Избиран е за председател на Съюза на индустриалците и на Българската стопанска камара. И третият Велизар, внукът, навлиза в семейния бизнес. Той завършва машинно инженерство в Дрезден и става производствен директор. Едва 26-годишен, го сварва национализацията. Настъпва обрат в семейния бизнес и в живота на фамилията. Годината е 1947-а. Фабриката е преименувана на „Република“. Пееви са изгонени без право на обезщетение.

Кутиите с бонбони на фабриката преди 9 септември 1944 г. са ефектни и красиви Редят се с купони по опашки, за да си купят елементарни хранителни продукти, но не губят присъствие на духа. Изграденото от тях остава непроменено. До 1989 г. фабриката в Своге работи с машините, купени през 1924 г. Историята има любопитно продължение в годините на демокрацията. Братът на третия Велизар Пеев, Александър, емигрира в Канада. След 1992 г. той започва кореспонденция с швейцарска компания с идеята да я привлече за съдружник. В края на краищата швейцарците купуват фабриката, а за сделката Александър идва в Своге от далечния канадски град Сарния. Дълбоко развълнуван, той разпознава много от работниците, които при емигрирането му са били още деца. Източник: в. Труд