Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.02 19:00 - Промяна на пола на деца: “транс” модата, която тласка света към пропаст http://glasove.com/
Автор: nikikm Категория: Политика   
Прочетен: 47 Коментари: 0 Гласове:
0



Промяна на пола на деца: “транс” модата, която тласка света към пропаст Автор: Оливие Рей и Жан-Франсоа Бронщайн, “Фигаро” 25.02.2020  "Документалният филм “Транс децата: Време е да се говори” (Trans Kids: It’s Time to Talk), създаден от психотерапевтката Стела О’Мали и излъчен в Обединеното кралство през ноември 2018 г. от Канал 4, представя трогателното свидетелство на една майка, попаднала в този капан: как би могла да бъде трансфобичната мащеха, противопоставяща се на “прехода”, който дъщеря ѝ иска и която британската здравна система предлага? Но същевременно тя си представя своето дете, което по-късно може да съжалява за трансформацията си и да я упреква, че се е съгласила: “Няма ли Мат да ни каже, когато стане на 25 г.: “Но аз бях дете! Бях на 11 години! Защо направихте това с мен? Не ми позволявахте да ям шоколад, да правя това или онова, защо решихте да ми дадете инхибитори за блокиране на пубертета?”. Тя има право да си задава този въпрос: определен брой хора години по-късно съжаляват за своя “избор” и искат да се върнат към първоначалния си пол - “да извършат обратния преход”. Въпреки това, да се говори за трудностите, които срещат транссексуалните хора след своя “преход”, е почти невъзможно - това би означавало да се налива вода в мелницата на трансфобите. Когато Джеймс Каспиан, психотерапевт, придружил много младежи по време на “прехода” им, пожелал да проведе проучване сред онези, които по-късно съжаляват, че са тръгнали по този път, Университетът Бат Спа отхвърлил проекта с мотива, че е “потенциално политически некоректен” и би могъл да навреди на репутацията на университета в социалните мрежи. Един университет трябва да бъде на страната на прогреса, а прогресът е гарантираното щастие в “прехода”.

 

image

Оливие Рей (вляво) и Жан-Франсоа Бронщайн

 През последните седмици, покрай “аферата Мацнеф”, си задаваме въпроса: как през 70-те и 80-те г. на ХХ век сме могли да бъдем толкова благосклонни към възрастни, които претендират за сексуални отношения с деца или много млади юноши? Въпрос най-малкото двусмислен. Наистина е невярно да се твърди, че през 70-те и 80-те г. “сме били” особено благосклонни в това отношение. Едно малцинство, което претендираше, че въплъщава прогреса и усета за история, намираше това за много хубаво и смяташе всички, които не мислят като него, за жалки, задръстени типове, мухлясали реакционери. 

 Бернар Кушнер (съосновател на "Лекари без граници", бивш френски министър и евродепутат, бел.ред.), на видно място в престижния списък на подписалите една петиция през 1977 г., защитаваше правото на сексуални отношения с деца,

 позовавайки се на атмосферата на епохата: “Друго време, други нрави. Периодът беше глупаво разпуснат, позволяващ”.

 Периодът поема отговорността за тази грешка. Ако населението е било толкова разпуснато и позволяващо (така лишено от “общо благоприличие”), нямаше да има нужда от петиция, за да го накарат да приеме това, което в мнозинството си отхвърляше. Кушнер би трябвало да каже: ограничената среда, към която аз принадлежах и която в битката си срещу “моралния ред” поучаваше Франция, беше “глупаво разпусната, позволяваща”.

 Има нещо още по-сериозно. Тези, които днес се наричат “прогресисти”, са първите, които се възмущават от миналите грешки. Много от тях дори са старателни популяризатори или доброжелателни привърженици на безпрецедентното насилие над деца. Така, например, 

 с новото чудо: деца, сертифицирани без баща от държавата. 

 Осакатено родословие, организирано от държавната власт: жената има право да има дете без мъж, но “няма право на детето да има баща по всяко време” (изявление на депутата Жан-Луи Турен, докладчик по законопроекта за биоетика, по време на изслушванията на парламентарната комисия на 11 септември 2019 г.). 

 Очевидно няма да закъснеят и децата без майка - “сурогатното майчинство” е напът.

 Гореспоменатите деца ще са доста неблагодарни, ако се оплакват: не само, че ще дойдат на бял свят с минимално качество, гарантирано от подбора на гамети и предимплантационната диагностика, но, нещо повече, 

 ще могат да променят пола си, ако този, който им е “определен” по рождение, не им допада. 

 Половата разлика впрочем не е незначителна: тъй като човечеството е съставено от мъже и жени, никой не може да претендира, че сам по себе си въплъщава човечеството. Сексуализацията опровергава фантазма за всемогъществото и личната завършеност, тя вписва предел във всеки един. Разбираме, че сблъскването на детето с половата разлика може да породи затруднения. И дори, в някои случаи, големи затруднения. Родителите, възрастните, институциите трябва да помогнат възможно най-добре на децата да ги преодолеят. 

 Но отскоро се зароди друга идея: да се предложи на всеки човек, недоволен от пола си, да го смени. И то от все по-ранна възраст.

 Така в САЩ, Великобритания и Северна Европа може, ако родителите са съгласни, на едно 12-годишно дете с “джендър дисфория” да бъде предложено лечение за “блокиране на пубертета” - време, за да помисли. След това, на 15 или 16 г., подрастващият, който всъщност е останал дете, може по собствена инициатива, ако все още е решен да промени пола си, да започне “преход”, направляван от хормони, с до голяма степен необратими последствия (без да е известно дали такова лечение, което трябва да продължи цял живот, няма да има вредно въздействие върху здравето), и евентуално да мине през операция, след като навърши 18 години.

 В действителност се оказва, че в почти всички случаи “блокирането на пубертета” е последвано от “преход”. Което е логично: възпрепятствайки съзряването на тялото, лечението пречи и на съзряването на мисълта - твърди, че дава време за размисъл, но само замразява ситуацията до навършване на законната възраст, когато “преходът” може да завърши. С други думи, 

 по волята на едно дете на 11 или 12 г. се инициира процес по промяна на пола му. 

 Нека го сравним със строгостта, с която днес осъждаме сексуалните отношение на възрастни с деца или  подрастващи. Дори когато тези отношения са “по съгласие”, законът смята, че децата или подрастващите са твърде млади, за да може въпросното “съгласие”, когато то съществува, да разреши на възрастния да има сексуални отношения с тях. Но тогава какво да мислим за хората, които приемат желанието на деца на същата възраст, или още по-малки, да променят пола си и смятат, че е уместно да им осигурят подходящото лечение? Твърде млади, за да дават съгласието си за сексуални отношения с възрастен, но достатъчно зрели, за да решат да тръгнат по пътя на “преход” от единия пол към другия? 

 Засега лекарите и администрацията на здравното министерство във Франция остават на практика по-благоразумни, отколкото в Америка и Северна Европа. Можем да сме сигурни обаче, че критиците на “френското изоставане” ще поискат бързо да настигнем практиката на “най-напредналите” страни. Във Великобритания е зрелищно увеличаването на случаите, лекувани чрез националната здравна система на Службата за развитие на половата идентичност (Gender Identity Development Service (GIDS): 

 от 97 случая през 2009-2010 г. на 2590 през 2017-2018 г. - и списъкът с чакащи не спира да расте под наплива на молби. 

 

Видеоклипове в интернет са натоварени с рекламата сред децата и родителите все по-малко се съпротивляват, тъй като тяхното послание е, че добрите родители са родители, които ги “придружават”. 

 Филмите го показват, телевизията също.

 Едно дете в САЩ, Джаз Дженингс, показа “прехода” си от момче в момиче в телевизионното риалити “Аз съм Джаз” на канал TLC (The Learning Channel), който го показва в семейството, сред приятели, на училище. Първият сезон бе излъчен през 2015 г., петият,  разпространен в началото на 2019 г., последва Джаз дори в клиниката, където бе извършена операцията за “потвърждаване на пола”. Когато Джаз бе едва на 7 г., родителите му създадоха фондацията TransKids Purple Rainbow, която подкрепя млади трансджендъри. Ето родители, които са дадени за пример. Тези, които биха постъпили другояче, ще бъдат чудовища - по-лоши от Тенардие, които, колкото и да са зли, вероятно не биха се противопоставили Козет да стане Никола. 

 Документалният филм “Транс децата: Време е да се говори” (Trans Kids: It’s Time to Talk),

 създаден от психотерапевтката Стела О’Мали и излъчен в Обединеното кралство през ноември 2018 г. от Канал 4, представя трогателното свидетелство на една майка, попаднала в този капан: как би могла да бъде трансфобичната мащеха, противопоставяща се на “прехода”, който дъщеря ѝ иска и която британската здравна система предлага? Но същевременно тя си представя своето дете, което по-късно може да съжалява за трансформацията си и да я упреква, че се е съгласила: “Няма ли Мат да ни каже, когато стане на 25 г.: “Но аз бях дете! Бях на 11 години! Защо направихте това с мен? Не ми позволявахте да ям шоколад, да правя това или онова, защо решихте да ми дадете инхибитори за блокиране на пубертета?”.

 Тя има право да си задава този въпрос: определен брой хора години по-късно съжаляват за своя “избор” и искат да се върнат към първоначалния си пол - “да извършат обратния преход”. Въпреки това, да се говори за трудностите, които срещат транссексуалните хора след своя “преход”, е почти невъзможно - това би означавало да се налива вода в мелницата на трансфобите. Когато Джеймс Каспиан, психотерапевт, придружил много младежи по време на “прехода” им, пожелал да проведе проучване сред онези, които по-късно съжаляват, че са тръгнали по този път, Университетът Бат Спа отхвърлил проекта с мотива, че е 

 “потенциално политически некоректен” 

 и би могъл да навреди на репутацията на университета в социалните мрежи. Един университет трябва да бъде на страната на прогреса, а прогресът е гарантираното щастие в “прехода”.

 За Стела О’Мали имало много лични причини да направи документалния филм за “транс” децата. Родена през 70-те г. на ХХ век в Дъблин, тя изживяла детството си, чувствайки се момче. Когато дошъл пубертетът, настъпила трагедия: промяната на тялото ѝ опровергала всичко, което искала и твърдяла, че е. Тази трагедия обаче била преход. От дистанцията на времето Стела О’Мали констатира: “Излязох от него жена и съм щастлива, че съм жена. Омъжена съм и имам две деца, които обичам, и не мога да разпозная онова момченце, което бях”.

 Хаотични времена

 Със сигурност, еволюцията невинаги е толкова благоприятна. Все пак през повечето време преди съществуването на “лечения” редките случаи на “джендър дисфория” бяха временни състояния, които изчезваха при прехода към зряла възраст. Без съмнение би било добре да имаме предвид и това: феминистката историчка Камил Палия обвинява “трансджендърните пропагандисти” в “злоупотреба с деца” и заявява, че “родителите не би трябвало да правят това с децата си” (интервю по Бразилското радио и телевизия Roda Viva Internacional, 22 октомври 2015 г.). 

 Стела О’Мали оценява какъв късмет е имала: “Ако се бях родила 35 г. по-късно, сигурна съм, че щях да бъда детето, което влиза в интернет, избира да се подложи на хормонално лечение и да направи прехода, сигурна съм в това”. Тя смята, че повечето деца, които преминават през преход, грешат, така както и тя самата би сгрешила: “Заблуждават ги. Мисля, че те са объркани и смятам, че ги заблуждават”.

 В хаотичните времена, в които навлязохме, стана много трудно да проектираме няколко десетилетия напред в бъдещето. Ако настъпи крах, както някои предричат, хората ще си спомнят с недоверие сред развалините за 

 тази “транс” мода, тласнала света до ръба на пропастта.

 Ако траекторията продължи още малко, “прогресистите” през 2050 г. ще бъдат озадачени, че през 2020 г. е могло да изглежда прогресивно да се предложи “преход” от единия пол към другия на много млади създания - по същия начин, по който прогресистите от 2020 г. са озадачени от свободната сексуалност с много млади създания, която е било “тенденция” да се превъзнася няколко десетилетия по-рано. Тези, които днес окуражават или просто приемат ранните “преходи”, тогава ще кажат: такъв беше периодът. Но не, не периодът беше такъв, а те самите.

 Оливие Рей е френски математик и философ, преподавател в Сорбоната. Автор на множество есета и два романа. Последната му книга е “Измама и нещастие на трансхуманизма” (Leurre et malheur du transhumanisme, 2019).

Жан-Франсоа Бронщайн е професор по философия, специалист по история и философия на биологичните, медицинските и хуманитарните науки. Автор и съавтор на десетки трудове, сред които забележителното есе “Философията полудя. Родът, животното, смъртта” (La Philosophie devenue folle. Le genre, l’animal, la mort, 2019), за трите съвременни дебата за джендъра, правата на животните и евтаназията.

Заглавието е на "Гласове". Оригиналното заглавие е: «Changement de sexe pour les mineurs: l’emballement de la logique des droits»

Превод от френски: Галя Дачкова




Гласувай:
1
1


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nikikm
Категория: Политика
Прочетен: 13072127
Постинги: 24076
Коментари: 5833
Гласове: 6065
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031