04.07.2020 admin

Ленива лятна съботна утрин.

Излизам да хвърля боклука.

Наближавайки, зървам миниатюрна старица, която се повдига на пръсти, за да надникне в контейнера. Бръква с дясната си ръка и успява да докопа найлонов пакет от хляб с две – три останали филии вътре.

Старицата е удивително спретната, с тънка лятна рокличка, с белоснежна коса, изумително прилежно вчесана – следите от гребена личат!, чиста и със стряскащо благородно излъчване.

Малка статуетка от време, което се изнизва безнадеждно, безутешно, все по-бързо през комина.

Стъписана се отдръпвам и наблюдавам отстрани.

Старицата обикаля контейнерите, не успява да се надвеси над тях, за да види какво има вътре, а те са почти празни – боклуджийската фирма е минала преди нея и е отнесла последните залъци…

Такова аристократично смирение лъха от старицата, че не смея да пристъпя към нея. Чувствам се аз гузната, че ще ме отхвърли, чувствам се аз виновната, заради уродите от Хунтата, която докара тези български бисери на мъдростта до контейнерите с боклуци.

Вдишвам дълбоко, за да размия топката в гърлото си и я приближавам.

– Позволете ми да Ви помогна… – пролълвявам, притегляйки нежно крехката и ръчица и пъхайки в нея банкноти.

Сърцето ми прескача, докато тя вдига поглед към мен. Лицето и излъчва смазващо смирение, но очите, потънали в тъмни дълбоки кръгове, са живи, искрящи и топли:

– Бог да ви благослови!

Смутолявам, за да не се разплача:

– Имах майка, почина, искам да Ви помогна… – пред очите ми минава лицето на мама, която с нейната смешна пенсия, ако не бях аз, щеше също да наднича в бездънните контейнери с боклуци, за две три филии хляб…

– Как се казвате? – пита живо белокосата старица.

– Веселина…

– Бог да Ви пази, Веселина. Благодаря Ви.

Притискам ръчицата и до себе си. Ръката и – като счупено лястовиче крило.

Пожелавам и да е жива и здрава – каква нелепост, о, Боже, и си тръгвам.

Не се обръщам, защото се треса.

Не казвам нищо повече, защото сълзите ще ме задушат.

Как да ви простим това, бе, уроди от Хунтата?!

Как!

„Накъдето и да се обърнеш, виждаш лика на Бог…“.

Виждате ли лицата и очите на старците ни, забити в контейнерите за боклук, бе, Изроди Овластени?!

Виждате ли лика на Бог в смирението на тези очи с което надживяват унижението, в което сте ги зазидали?!

Къде виждаш лика на Бог, бе, Уроде водещ Хунтата – в това да пълниш джобовете на попската мафия, за да си откупиш индулгенция за отвратителните грехове, вместо да нахраниш и коленичиш за прошка пред тези старчески ръце, които си обрекъл на мизерия?!

Как да им простим на тази крадлива, изродена, цинична Хунта, Господи?

Как!

Веселина Томова

Afera.bg