Паскал Брюкнер: Единствената идентичност, разрешена все още на белите, е идентичността на разкаянието Автор: Йожени Бастие, “Фигаро” 22.01.2021  “В САЩ, както скоро и във Франция, всеки бледолик трябва да признае своята привилегия още в детската градина и да се извини за нея. Единствената идентичност, която все още е разрешена на белите, е идентичността на разкаянието. Професорите на срама, неофеминистите, деколонизаторите, подкрепящите туземците, се размножават бързо и ни призовават да се покаем… Западът е единствената култура, която публично се разграничи от своите престъпления, колониализма, империализма и робството. Освен това Европа роди движението за премахване на робството, много преди Африка и Америка. Ето това не могат да ни простят: да бъдем съвестта на планетата. Цялото това бълнуване за расите цели да ни накаже, защото разкрихме насилието, присъщо на човешките общества. Белият човек може да е извършил ужаси, но той е изобретил също човешките права и е измислил понятието “престъпление срещу човечеството”, неща, които не идват нито от Азия, нито от Африка, нито от Латинска Америка. Ако белият дявол не съществуваше, той трябваше да бъде измислен. Защо вината се приписва само на Запада? Защото само той призна варварството си, докато другите се ограничават до предпазливо отричане: Китай, жестокостите на Мао, Турция, арменския геноцид и т.н. Ако искате безнаказаност, отричайте, отричайте всичките си мерзости и ще ви оставят на мира." Писателят и философ Паскал Брюкнер, който току-що издаде новата си книга Un coupable presque parfait. La construction du bouc йmissaire blanc (Почти идеален виновник. Конструкцията на бялата изкупителна жертва), анализира успеха на деколониалните теории в много страни, както и в университета и част от медиите.
 

 - Певицата Камелия Жордана заяви наскоро в интервю за L’Obs: “Ако бях мъж, щях да поискам прошка”. Как си обяснявате, че толкова много представители на художествената интелигенция подеха феминистката и деколониална догма, която превръща белия мъж във виновник за всички злини?

 - Камелия Жордана е талантлива певица, но кръстоносният ѝ поход срещу мъжете ме озадачава. Претекстът за злъчните ѝ критики, сблъсък на тротинетка с груб таксиметров шофьор, ми се струва незначителен. Лилиан Тюрам ми противопостави в един дебат същия аргумент за таксито, за да подчертае непоправимия расизъм на французите. Извинете, че им възразявам: въпреки че съм стар бял мъж, мародерски таксита често са ми отказвали и са ме принуждавали да се прибирам пеша нощем. Ние сме в Париж, по дяволите, тази професия има своите моментни прищевки, макар че огромното мнозинство от шофьорите са любезни. Призивите на Камелия Жордана да се деконструира мъжката система малко приличат на “Мартин кара тротинетка, цитирайки Жак Дерида”. Шоубизнесът има това смайващо кокетство: една идея, дошла направо от Съединените щати - белият мъж е виновен за всички злини по света - среща у нас неочакван успех сред актьори и певци (самите те аплодирани от бели мъже и жени). В тази доктрина те откриват простота, която ги очарова.

 Имам въпрос: трябва ли един мъж да поиска прошка, защото е мъж - тогава половината от човечеството е виновна, че се е родила - или някои мъже трябва да се извинят за това, което са направили? Това променя всичко. Малките момчета, особено ако са бели, ще бъдат ли белязани със знака на Каин? Не е ли това самото определение на расизма - да заключава вина или изостаналост според цвета на кожата или пола? Героят и лошият се промениха, но това е същата господстваща идеология с различни лица. И накрая, ако мъжете трябва да искат прошка, жените трябва ли да се извинят за това, че живеят по-дълго и повече устояват на Covid от мъжете?

 - Откъде идва според вас идеологическата съблазън на тези теории?

 - Тези глупости идват в контекста на празнота на класическата левица. Марксизмът умря през 1989 г., социалдемокрацията не е в добра форма. За да се преодолее това чувство на объркване, е изкушаващо приемането на американските теории за джендъра, расата и идентичността, които свеждат цялата човешка история до тези три измерения.

 В университета и медиите се провежда мащабно превъзпитание, което иска белите да се отрекат от себе си. Преди тридесет години имаше достатъчно разум в десницата и левицата, за да се присмеят на тези безумия. Последният път, когато бяхме подложени на расова пропаганда, беше с фашизма през 30-те г. на ХХ век. Бяхме ваксинирани, благодаря. Тя се връща при нас отвъд Атлантика, маскирана като неговата противоположност, расисткият антирасизъм с нови действащи лица, и оттеква чак до върха на държавата. В САЩ, както скоро и във Франция, всеки бледолик трябва да признае своята привилегия още в детската градина и да се извини за нея. Единствената идентичност, която все още е разрешена на белите, е идентичността на разкаянието. Професорите на срама, неофеминистите, деколонизаторите, подкрепящи туземците, се размножават бързо и ни призовават да се покаем.

 - Не трябва ли да потърсим техните идеологически корени при нас, в това, което наричат “Френската теория”?

 - Деконструктивизмът, толкова скъп на Камелия Жордана, идва именно от френските интелектуалци през 70-те г. на ХХ век, които го изнесоха в университетските кампуси отвъд океана. Предадохме им вируса, те ни връщат обратно напълно развита болест. Но нито Дерида, нито Дельоз, нито Фуко ще се разпознаят в тази идеологическа каша, внесена отново от САЩ, която сковава света на етноси, на непроницаеми една за друга идентичности, докато френската интелигенция целеше разтварянето на субекта. Ще добавя, че приемането на САЩ за модел след Тръмп и опустошенията на “културата на отмяната” в кампусите, ми се струва толкова прозорливо, колкото да приемем комунизма след падането на Берлинската стена през 1989 г. Въпреки че пожелаваме успех на Джо Байдън, Америка днес не е пример за подражание за Европа, а провал, който не бива да се повтаря.

 - Как си обяснявате тогава, че въпреки че обществото никога не е било толкова малко сексистко и расистко, изобличаването на расизма и сексизма заема такова място в публичния дебат?

 - Това е илюстрация на закона на Токвил: народът се надига, когато положението му се подобри, не когато се влоши: “Желанието за равенство става все по-ненаситно, колкото по-голямо е равенството”. Успехите на феминизма от век насам правят нетърпимо за днешните поколения оставащото изоставане, особено в икономическата сфера. Оттук и екстремизмът на някои дискурси на откровена омраза към мъжете и изобличаването на патриархата, който до голяма степен е в агония. Отмененото потисничество не е спечелено щастие. Това е етап по безкраен път, който понякога прилича на кръстен път.

 Тази реторика не би била толкова популярна без способността на някои бели, обикновено заможни, да проклинат цвета на кожата си. Омразата към бялото е преди всичко самоомраза на заможния бял човек, нещо като зрелищно самобичуване, в което той се състезава с други кой по-силно ще се бичува. Вижте актрисата Розана Аркет, която написа в Туитър през 2019 г.: “Отвратена съм да се родя бяла и привилегирована. Толкова ме е срам”.

 Но Франция не е режима на апартейда, нито Америка от времето на сегрегацията, това е конституционно антирасистка страна, дори и тук да има расизъм, както навсякъде другаде. Западът е единствената култура, която публично се разграничи от своите престъпления, колониализма, империализма и робството. Освен това Европа роди движението за премахване на робството, много преди Африка и Америка. Ето това не могат да ни простят: да бъдем съвестта на планетата. Цялото това бълнуване за расите цели да ни накаже, защото разкрихме насилието, присъщо на човешките общества. Белият човек може да е извършил ужаси, но той е изобретил също човешките права и е измислил понятието “престъпление срещу човечеството”, неща, които не идват нито от Азия, нито от Африка, нито от Латинска Америка. Ако белият дявол не съществуваше, той трябваше да бъде измислен. Защо вината се приписва само на Запада? Защото само той призна варварството си, докато другите се ограничават до предпазливо отричане: Китай, жестокостите на Мао, Турция, арменския геноцид и т.н. Ако искате безнаказаност, отричайте, отричайте всичките си мерзости и ще ви оставят на мира.

 - В определена логика на многообразието, белият не може да бъде жертва на расизъм. Защо?

 - Лозунгът на многообразието трябва да се приеме буквално: няма достатъчно представители на малцинствата в оркестрите, операта, киното? Добре. Тогава нека играем по правилото за реципрочност и на другите континенти. Няма достатъчно многообразие на половете, расите в Африка, Китай, Индия, трябва навсякъде да се сложат бели, жени, ЛГБТ, за да постигнем човечеството на дъгата, за което мечтаят нашите нови кръстоносци. Но, разбира се, многообразието се изисква само от нас, нашата кожа е виновна, другите народи се къпят в невинността на цвета на плътта си. Характерното за антибелия расизъм е отричането на неговата реалност: твърдят, че той се свежда до властовите структури, докато той просто се отнася до бледоликите, до “левкодерма”. Това посочване на белия човек за изкупителна жертва е встъпление към нова сегрегация. Назоваването на изкупителна жертва винаги означава призоваване към убийство, към линчуване. А зад антибелия расизъм, като негова дълга сянка, откриваме омразата към евреите. Апропо, вътрешният министър ще забрани ли най-накрая Партията на туземците на републиката, тази неофашистка и антисемитска група?

 Превод от френски: Галя Дачкова