12.02.2021 admin

Адвокати започват революциите, но генерали ги приключват 

Западното задкулисие иска да оглави радикалните промени, за да не загине под развалините

Напрежение, тревожност и агресия царят сред хората. На протестите срещу властите явно преобладават млади хора. Сред по-възрастните се виждат лицата на други изживяващи се ощетени от системата и управниците, от шефове, съседи, роднини, лоши по цвят, вяра или полова ориентация групи. Единици са подстрекателите и платените агитки. Финансиращите патакламите кръгове са далеч. Масовото присъствие е на хора, влезли ситуативно или трайно в ролята на жертви.

Понякога за човека е чудничко да е мъничък и слабичък в света на големите и силните. Да може често да се оплаче и нищо да не върши, а здравите и способните да му влизат в положението и го обслужват. Ролята на жертва се корени в ранното детство. Малките деца са естествено егоцентрични поради ограничеността на своите възможности. С израстването се справят все по-успешно с все повече трудности, придобивайки постепенно нови навици и умения. Но по различни причини някои може да не развият способностите си в достатъчен обем и степен.

Така жертвената поза се затвърждава като житейска стратегия – стават капризни, настояват, че са ощетени, искат наказания за другите. С възрастта се изживяват все по-незадоволени. Все по-дълго пребивават в травматичния триъгълник „жертва-спасител-преследвач“. Там се подкрепя нежеланието за създаване на умения и навици за самостоятелно решаване на проблеми. Нуждите стават повече и по-комплексни, към физическите се добавят други – емоционални, духовни. Само трябва да се извади някакво документално основание за неможенето си или просто да се съчини.

Даже прошарени си остават деца, търсейки в околните обяснение за неуспехите си. Едни застинали в пубертета с цупене и тропане с крак, други и в по-ранен етап с хленч и мокри очи. В предишни времена на крайно трудно оцеляване такива индивиди били прогонвани като непригодни за общността. С технологичните революции и подобряването на условията на живот във все повече страни се появяват и някои привилегии за истински нуждаещите се. Отначало за болните, после за престарелите, инвалидите, невръстните, бременните и майките.

Темата за страданието и жертвата е сред предпочитаните в литературата и киното, често е централна и дори почетна. Не е малък процентът на истински страдащите от социални драми, нелечими болести, ограничени права и други сериозни неблагополучия. Някои не се предават, борят се с проблемите, смайват с успешна самореализация. Повече са примирилите се, още повече отчаяните, оставили се на грижите на близките и държавата.

Те рядко се срещат по протести, не стават за честа улична употреба. Случва се обаче у нас политически гешефтари да заинтересуват техни роднини с командата „Изправи се, България!“ Мнозинството редовно протестиращи не са страдалци, само позират. Още повече са такива във всекидневието ни. С нетрайни цели, страстно търсещи недостатъци у околните. Недоволни от живота си, защото само се канят да го живеят.
Ролята на жертва носи важни ползи. Влезлият в нея се има някак над другите, с фина чувствителност, вглъбен във възвишени мисли. Убеден, че му се полага допълнителен черпак супа или двойно парче десерт. Щом е жертва на другите, те са длъжни да му решават проблемите, да му търпят наглостта. Да го дискриминират позитивно, накратко.

И избуяват организирани ощетени от обществото и властта групи: „зелени“, ЛГБТ-йци, феминистки, #Metoo–шки, джендъристи, цветнокожи и прочие борци със здравия разум, фактите и човещината. Дуднещи кухи мантри, неспособни да правят причинно-следствени връзки, стресиращи се само при мисълта за спрян интернет или отнет айфон. Унижени и оскърбени във въображението си, диванни революционери, вживели се в ролята на спасители. Непредвиждащи, че загубилият ума си, рискува главата си.

В САЩ износът на революция в чужбина закономерно я внесе и у дома с всичките и последствия. Неолибералната революция е в крайна фаза на идейна, морална и правова деградация. Гневът на императорите е струвал по-малко животи от безумието на робите и тълпите. Опасният опиум за народите не са религиите, а революциите. Винаги унищожават повече блага, отколкото създават според Гьоте.

Революции започват адвокати като Робеспиер и Ленин, но ги приключват генерали като Наполеон и Сталин. Готови да изтребват хора, за да направят оцелелите свободни или поне щастливи. Да сринат всичко до основи според комунистическия „Интернационал“ и който е бил никой, да стане всичко. Метежите нямат нищо общо със свободата, извършват се в задънените политически улици. Там като нищо вместо всичко свършват жертвите-спасители. Борците за привилегии си създават люти врагове.

В мощно забогателите след 1945 г. САЩ се създава огромна средна класа, осигуряваща реално все повече привилегии за хората в долните слоеве на обществото. Все повече индивиди от тези слоеве се изкушават да монетизират състоянието си на жертва. С благословията на политиците и парите на големите финансови, търговски и медийни корпорации тенденцията се разпространи и в по-горните етажи на обществото.

Защото имаха ползи от консуматорските нагласи, осигуряващи и гласове на избори, и затискане на протестите от ускоряващото се социално разслоение. Създадоха си удобен за управление и употреба Европейски съюз. Наложиха в западните му членки неолибералната си идеология с всичките и „ценности“, тежко увреждащи европейците и техните национални държави. Тръмп успя в начинанието си да пресуши Вашингтонското блато, отровните блатни същества станаха видими.

При Байдън не могат да правят друго, освен предишното, но вече са на светло в калните локви, машинациите им са ясни и няма как да са достатъчно резултатни. Позитивно дискриминираните – белите, мъжете, бащите, полово традиционните, творците на материални блага – твърдо се считат крайно несправедливо и жестоко потърпевши. Войната е вътре, вече не могат да я изнесат навън. Философът Паскал Брукнер отбелязва, че расизмът към белите крие и омраза към евреите.

Превърналите се в преследвачи и терористи досегашни жертви остават само със защитата на циничните властимащи, медийните манипулатори и свърхбогатите банкстери. Свърхмощна наглед защита, силно мотивирана да удържи досегашните позиции, но може да се срине за месеци. Налице е криза на доверието в политическата система и организацията на обществото. Те предполагат разпад, той отдавна е в ход, операциите за забавянето му са изчерпани. Радикалните промени са неизбежни. Западното задкулисие е наясно, но как да ги оглави и да не загине под развалините.

През май м. г. 1100 експерти в Лондон излизат с манифеста „Стратегия на ръста наопаки“, в който пише: „Трябва да се създаде икономика на сниженото качество, която да ни доведе до бъдеще, в което да живеем по-добре, доволни от по-малко“. Знаков идеолог на задкулисието Клаус Шваб предписва: „Пандемията е смъртна присъда на неолиберализма… Всичко ще решава неподчинена никому група експерти… националната държава няма да има място… край на консумеризма.“

Антиутопия с ръст наопаки; затваряне на отворените общества; смърт на безсмъртния довчера неолиберализъм; по-малкото е по-много; най-малко лошо е експертното управление, не демокрацията; преследвачите са единствените спасители. Остава жертвите на тази престъпна банда да приемат схемата, да повярват, че щастието не е в техните ръце и да мислят ласкаво за „спасителите“ си.

Ние ставаме това, за което мислим, съветвал Буда. Вълните от мощни социално-психологически манипулации стават по-чести и по-високи, за да произвеждат жертви, които да „спасяват“. Но повечето човеци ще устоят, стоящите извън травматичния триъгълник със сигурност.

Автор: Д-р Илия Илиев

https://trud.bg/