Даниел Смилов, Дойче Веле

Ако летящият цирк на „Монти Пайтън“ правеше правителство, резултатът едва ли щеше да е по-абсурден. Вчера малко преди пет часа ИТН се отказаха от втори свой потенциален кандидат за премиер и се спряха на Пламен Николов – човек, подбран от Слави Трифонов чрез телевизионен кастинг и представен като мениджър в международна фирма. Мениджърът е и притежател на докторат в кажи речи всички сфери на познанието, но за сметка на това в българското публично пространство не е известен със заета и отстоявана позиция по нито един социално-политически въпрос.

Предишният кандидат-премиер на ИТН Петър Илиев – обявен в това качество от множество сериозни медии – пък изглежда бе отстранен в последния момент поради лош обществен отзвук, неодобрение от партньорите или дори съмнения за плагиатство. Слави Трифонов прокара друга версия – че Пламен Николов е бил избран за техен кандидат още преди две седмици. И така може да е, но нещата изглеждаха по съвсем друг начин и театърът с Петър Илиев не бе от полза за партията на Слави.

Колко абсурд може да понесе демокрацията

Всичко това може да попадне в графата „абсурд, който демокрацията може да понесе“. ИТН обаче са на път да предизвикат и абсурди, които демокрацията не може да понесе. Например откритият от тях модел на „правителство на малцинството“, за което само те „носят отговорността“, а то се носи на вълните на „плаваща парламентарна подкрепа“. Тази иновация е велосипед с квадратни колела: елегантен дизайн, но много труден за употреба. Слави, Тошко и компания натискат здраво педалите, но не са стигнали много далече. А и няма да стигнат.

Малко е срамно да се обяснява защо парламентарният велосипед с квадратни колела не се движи. Но явно това се налага. Проблемът е в концепцията за политическа отговорност, която в парламентарната демокрация се носи от мнозинството в НС. Това мнозинство излъчва правителство, крепи го и приема законодателните му предложения. И това мнозинство може да свали правителството. Срещу това мнозинство трябва да има опозиция – която да го критикува и да се опитва да го разруши. И накрая: електоратът държи партиите, съставили управляващото мнозинство, отговорни чрез избори: ако те не се представят добре, хората не им дават гласа си.

ИТН твърдят, че със своите 65 депутата щели да „носят отговорността“ за правителството. Но това е само половината от нужната отговорност и със страшна сила виси въпросът кой ще носи останалите 50 процента? ИТН имат желание това да са ДБ и ИБГНИ – партиите на промяната – но без те да са в коалиция, без да са консултирани за състава на МС и без да имат сключено споразумение по политики и програма. Тук към квадратните колела на велосипеда ИТН добавят и рамка от дървено желязо. И я боядисват в цвета на червената херинга.

Програма няма

Пламен Николов – кандидат-премиерът, който има свежо и позитивно излъчване – изложи в „Панорама“ пет приоритета, заради които ДБ и ИБГНИ трябвало да го подкрепят. Един от тези приоритети – мажоритарната система – нито е обществен приоритет, нито пък е нещо, заради което г-н Николов ще получи подкрепа от партиите на промяната. В крайна сметка колко хора, подкрепящи протестите през 2020-а година, искаха някаква особена избирателна система?

Като оставим обсесиите на ИТН с референдума на Слави, остават четири общи приоритета: Ковид, съдебна реформа, пенсии и възстановителен план на ЕС. Това са истински теми на българското общество, но точно по тях трябва да се стигне до разбирателство какви политики ще се преследват. А въпреки разговорите между партиите, досега нищо като програма не е излязло пред обществеността.

https://www.informiran.net/