Дарина Григорова: Крайната мишена е Русия. Украйна, Беларус, Казахстан, Закавказието – това са подстъпите към руската крепост Автор: Таня Джоева 10.01.2022  Дарина Григорова пред Таня Джоева, epicenter.bg: Докато има преговори и живи руско-американски контакти, макар и оскъдни в сравнение със Студената война, рискът от локална война или пореден опит за преврат в лоялна на Русия държава ще е по-малък. Оптимизъм близко до нулата, но все пак не е под нея.

 

 

 - Светът ври и кипи от различни предизвикателства и през новата година, проф. Григорова - „Омикрон“, инфлация, скок на цените на горивата, дрънкане на оръжие, а преди няколко дни – бунтове в Казахстан. Какъв е Вашият прочит на размириците там?

 - Политическият трус в Казахстан показа, че многовекторната политика на държавите от постсъветска Евразия може да функционира само когато има йерархия на векторите, в която водещото място е на Русия, а след нея са всички останали съюзници и партньори.

 Споровете в степта, които бързо прераснаха в размирици и опит за преврат, имат социална причина. Обедняването на народа, незабелязвано от чиновническото високомерие (фразата на младия и почти по харвардски елегантен съветник на министъра на енергетиката: “Скъп ви е газът? Пътувайте с автобус!”). Свръхобогатяването на определени кланове също е фактор, особено за западен Казахстан, където младшият жуз (жуз – съюз от казахски родове) е с най-малко представители във властовата администрация.  

 Повишаването на цената на газа послужи като детонатор, но признаците за намаляването на доверието във властта се прояват далеч по-рано. На последните избори през януари 2021 г. партията на властта Нур-Отан формално победи, но загуби над 1 милион гласове, а активността на избирателите беше най-ниска от 1999 г. насам.

 Народните протести са навигирани и от криминални структури, част от които с боен опит от ислямистки зони – бяха обезглавени двама военни и един охранител. Вероятността въоръжените протестъри да са били прикривани от службите за сигурност тепърва ще се разбере, особено заради безпрепятственото превземане на стратегически обекти. Арестът на бившия шеф на КНБ (Комитет за национална сигурност) не е случаен и далеч не изглежда да е изкупителна жертва.

 От идеологическите фактори национализмът е по-опасен в Казахстан от ислямизма, защото има по-широко представителство както в криминалитета, така и след част от интелигенцията, т.е. в несъвместими на пръв поглед социални слоеве. През февруари 2020 г. в Източен Казахстан беше извършен етнически погром над дунганите (китайци мюсюлмани) с изгорени къщи, коли, пребити хора. Насилие,  нетипично за казахите, които като деца на степта с номадски мироглед ценят живота на другия, но погромът е факт, издаващ скрито напрежение.

 - Част от събитията в Казахстан провокираха наблюдатели да отбележат, че в страната свършва ерата на Назарбаев. Така ли е и какво означава това?

 - Това е положителният ефект от политическата криза в Казахстан, защото двувластието винаги е фактор на нестабилност в евразийска държава от умерено авторитарен тип. С поемането на председателството на Съвета за сигурност от президента Токаев в разгара на кризата транзитът на властта приключи – интересно е, че, и чак след това беше отправен апелът към съюзниците от ОДКБ.

 - Президентът Касим-Жомарт Токаев поиска и получи помощ от Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКБ), в която членуват Русия, Беларус, Таджикистан, Киргизстан и Армения. Руски войски са вече в Казахстан. Може ли това да се окаже искра за по-мащабен конфликт?

 - Светкавичната помощ от Русия и останалите членове на ОДКБ потушава искрата. Руският спецназ връща контрола над стратегическите обекти и над правителствените здания, което даде възможност на казахстанските власти да започнат връщането на страната в нормален режим.

 А може би Токаев е запомнил разговора си с Путин на Валдай от 2019 г.
 

“К.-Ж. Токаев: Понякога е по-добре да нямате ядрено оръжие, но затова пък да привличате големи инвестиции, да поддържате и развивате добри отношения с всички държави по света, което Казахстан върши на практика.

В. Путин: Саддам Хюсеин също така мислеше”
 

 - Гледахме към Украйна, а внезапно трябваше да преместим вниманието си към Казахстан. Случващото се има ли връзка с руско-украинските отношения?

 - Всяка криза в постсъветското пространство неизбежно е русоцентрична, защото крайната цел/мишена е Русия. Украйна, Беларус, Казахстан, Закавказието – това са подстъпите към руската крепост.

 - След разговора Путин-Байдън в края на декември предстои нова динамика в отношенията между Русия и САЩ/НАТО/Запада – среща в Женева (10 януари), Съвет НАТО- Русия (12 януари), съвещание в рамките на ОССЕ (13 януари). Това дава ли надежди за дипломатическо решение на кризата?

 - Зависи за коя криза говорите, налице е каскада от кризи от всякакъв формат. От друга страна, се стабилизират отношенията САЩ–Русия в областта на контрола на ядреното оръжие и недопускането на първи ядрен удар. Русия и САЩ са единствените ядрени суперсили и тук биполярността САЩ–СССР, а сега САЩ–Руска федерация, е непокътната.

 Ядреният потенциал на всички останали държави взети заедно накуп – Великобритания, Франция, Китай, Индия, Пакистан, Израел и Северна Корея (добре, че не е Северна Македония) не може да достигне като количество и качество само руската или само американската сила, т.е. посоченият общ потенциал е пренебрежимо малък, а оттук и асиметричен като съотношение.

 Затова и “стратегическата стабилност”, съветско-американски термин от 1990 г., всъщност е единствената тема, по която администрацията на Байдън поема подадената от Путин ръка.

 За нас това е далечно, незлободневно и невидимо, защото двете суперсили се намират в стратосферата, но без техния диалог мирът на планетата няма да е гарантиран.

 Що се отнася до геополитическата атмосфера, видима за всички, там диалогът е заменен с конфронтация, инициирана от САЩ в духа на англосаксонската солидарност – икономическа през санкциите, хибридна през варианти на “цветни революции”, идеологическа през русофобията като заместител на съветофобията.

 - Никой няма интерес от военни действия, но ето че светът дойде опасно близо до този риск. Изглежда, че Русия няма накъде да отстъпва, но къде да се търси компромис? Възможно ли е той да бъде постигнат?

 - Докато има преговори и живи руско-американски контакти, макар и оскъдни в сравнение със Студената война, рискът от локална война или пореден опит за преврат в лоялна на Русия държава ще е по-малък. Оптимизъм близко до нулата, но все пак не е под нея.

 - Появи се напрежение между премиера и военния министър/президента за разполагането на допълнителни военни сили на НАТО у нас. Каква роля трябва да изпълнява България в усложнената геополитическа и регионална среда на отношения и сигурност?  

 - България не е НАТО, а премиерът не е пожизнен. Ролята ни трябва да е на миротворец на Балканите, на платформа за диалог ЕС–Русия–САЩ. Трябва, но не е. Затова пък си имаме синергия и сме на “три морета”.

 - Бъдещето на новото българско правителство започва да зависи силно от външнополитически решения, като на преден план излезе българското вето за преговорите на РСМ и военните сили на НАТО. Какъв е според Вас националният ни интерес по тези въпроси и смятате ли, че той е ясно формулиран?

 - Всяко отстъпване от националния ни интерес по историческата рана Македония може да бъде детонатор за политическата стабилност. “Нема беганйе” („няма бягане“), както казват нашите бивши роднини северомакедонците.

 - Разделението по линия на Русия никога не е свършвало, но сега сякаш се разгоря с нова сила. Какво му дава импулс този път?

 - Не виждам нещо ново в русофобския шум в медиите или в политически изказвания на правоверни натофили. Шум. Малко тих ветрец и ще се разсее.

 - Позволете един въпрос, свързан със скандал, който затихна около коледните и новогодишните празници – показаната в Скопие руска документална лента „Една вяра, един език“, която ни изтри от картата на славянската култура и писменост. Трябваше ли да реагират институциите у нас, как и защо се появи тази провокация?

 - Премиерата на филма “Една вяра, един език”, трудно ми е да го нарека документален, освен по форма, но не и по съдържание, беше представена в Скопие със съдействието на руското посолство в Северна Македония. Датата на прожекцията не беше случайна, а именно на 23 декември, когато празнуваме св. Наум Охридски, впрочем в руския православен календар го назовават св. Наум Български. С този филм авторите изтриват себе си, не България като люлка на учениците на светите братя Кирил и Методий, светите Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий.

Защото премълчаната истина за България, за Преславската и за Охридската школа, за кирилицата, дело на св. Климент, смесена с новомакедонската лъжа, не може да изтрие историческата правда (използвам този русизъм заради руското непосредствено участие в този гаф).

 Авторите на филма са ревнители на славянското единство, но действат в полза на югославското единство, което си е политическа и идеологическа химера. Може би подсъзнателно като рефрен във филма се повтаряше “Чий си ти, Охрид?”, което звучи като “Чий е Крим?”. Отговорът е само един и в двата случая.

 Реакцията на руското посолство в София беше добронамерен опит да се дистанцира от тезите на авторите, за да запази руско-българските отношения, срещу които е този филм. Ние с Македония ще се разберем, рано или късно. Но този филм, ако за русофилите донесе поредното огорчение от генералната руска линия в СРМ, то за колебаещите се той отблъсква от Русия.

 Реакцията на МВнР на България закъсня, появи се чак след обявената позиция на руското посолство, но беше наложителна. И ние имаме червени линии. В последния вариант на руската концепция за национална сигурност от 2021 г. се въвежда понятието “културен суверенитет”. Истината за Македония е част от българския културен суверенитет. Трябва да споделя оптимистично, че този не особено силен художествено филм няма как да въздейства на аудиторията си, дори ако тя има сили да го догледа.

 Може би сте забелязали, че почти в синхрон с посочената премиера беше последното за 2021 г. предаване на Никита Михалков “Бесогон”, в което Никита Сергеевич завърши със стихотворението на нашия поет Данчо Гърбов “Не хулете Русия, господа!” (“Не трогайте Россию, господа!”). Мощно и много истинско стихотворение, важи за всяко време от новата българска история, великолепно е. Никита Михалков даде на огромната си аудитория българското отношение към Русия в момент, когато в руските медии има тенденция за създаването на българофобия. Знаете ги приказките им, Натовска държава, ама с кого сте воювали през ХХ век, и се почва с братушките предатели. Споделям този факт, за да покажа, че има здрава сила в Русия, за доброто на нашите отношения. Просто орелът има две глави, които не винаги гледат в една посока.

 - В началото на интервюто изброих събитията, които разтърсват всички. Вие търсите ли връзка между тях? Преформатира ли се светът? Трайно ли е нашето преселение в дигиталния свят?

 - “Новата нормалност” е паразитен термин, целящ да внушава униние и едва ли не неизбежност на онлайнизацията. Нещо като “края на историята”. То, че край ще има, но не когато Фукуяма каже, същото е и с Клаус Шваб.

 Но понеже започнахме с Казахстан, за финал оставям откъс от стихотворението “Зима” на казахския поет от XIX век Абай Кунанбаев, техният Пушкин, класиката си е класика:

 „По-добре да делите с бедните хляба (за казахите това е конят)!

Не давайте на вълците да пируват сред степта!” *

 

 * “Конь разбить безуспешно пытается лёд,

И голодный табун еле-еле бредёт.
Скалит жадную пасть волк – приспешник зимы,
Пастухи, день и ночь охраняйте свой скот!

 Угоняйте на новое место табун,
Не беда, если вам не придётся поспать.
Лучше вам с бедняками делиться скотом!
Не давайте волкам средь степей пировать!”

(превод Вс. А. Рождественски)

 Проф. д-р Дарина Григорова е преподавател в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на книгите „Свобода и самодържавие. Руският либерализъм в края на ХІХ в. “, „Евразийството в Русия“, „Империя Феникс“.

 

 Заглавието е на "Гласове"

https://glasove.com/