Автор: Деклан Лиъри, theamericanconservative.com.
До каква степен проблемите на расовия и ЛГБТ радикализъм – най-видимите недъзи на хуманитаристиката днес – лежат в основата на този процес, е отворена дискусия. Фундаменталната промяна не е политическа, нито икономическа. Тя е академична.
Изучаването на литература вече не вълнува умовете и душите на студентите
Поради множество причини, повечето от които зависещи от мен, завърших много лош колеж, в който бях много посредствен студент.
Бях там, за да изучавам класическа филология и открих още с пристигането си, че такава програма като цяло не съществува. (Прочетох Омир през първия семестър и разбрах, че това всъщност е крайъгълния камък на учебната програма по гръцки, точно както беше и в гимназията.)
Затова трябваше да пилея времето и доларите за обучение другаде. Записах (и прекъснах) както философия, така и теология и успях през повечето време да се придържам към историята и английския. Изоставих философията, за щото всичките преподаватели бяха скучни, а теологията – защото всичките преподаватели бяха смахнати. Продължих с английския, най-вече защото преподавателите бяха очарователни.
Всичките бяха либерали, разбира се – единствените консерватори бяха в бизнес училището – но това е встрани от темата. Бяха умни и бяха приятни и се интересуваха от това, което преподават, или поне достатъчно, че да не злоупотребяват с идеологическите средства за мъчение на постмодерната академичност.
Самата програма беше доста традиционна, стига да подбереш внимателно курсовете си. Успях да остана настрана от феминистката поезия и постколониалните изследвания. Изучавах литературата на английския ренесанс с най-добрия жив учен, Едмънд Спенсър – приятна, донкихотовска фигура, наближаваща по онова време деветдесетте, който беше учил в Йейл с Новите критици и в Кеймбридж с К.С. Луис. Изучих Джейн Еър и Киплинг с лектор от старата школа, с кръпки на лактите, който направи немалко жестове, за да не ми позволи да се проваля по Викторианска литература. Изучих поетите-модернисти с ексцентричка от Южна Африка, с конска опашка, чиято перформативна гранична лудост привеждаше формата и нейната субстанция към живот.
Обичах да изучавам литература и сега осъзнавам, че това беше възможно за мен, тъй като пейзажът беше далечен на американското висше образование. Прочетох фундаменталните класики от „Беоулф“ до „Четири квартета“. Но също така прочетох и Юлияна от Норич и малките поеми на Езра Паунд и много други поразителни малки работи, които едва ли бих намерил извън класната стая.
Спомням си особено добре как бях запленен от „Близо до Перигорд“ на Паунд – спекулативна историческа поема за Бертран де Борн, средновековния западен трубадур и благородник, осъден от Данте на осмия кръг на ада – и написах върху него най-голямата си писмена работа в модернисткия курс. Не уточних идеята с професора (както би трябвало да направя). Той върна работата ми след няколко седмици, като на гърба беше надраскал, че напълно погрешно съм разбрал заданието. Няколко реда по-надолу, имаше, според мен, едно щедро и великодушно „А“.
Само три години след завършването си, се питам колко студенти могат да споделят подобен опит. В доста популярна статия за последния брой на „Ню Йоркър“ Нейтън Хелър наблюдава „свободното падане“ на записалите се в хуманитаристика и пита
„Какво се случи?“
Ще ви кажа – настоящето е чужда държава.
Хелър разглежда въпроса от двата края на спектъра – Държавния университет на Аризона и в колежа Харвард. Той е поразен, че броят на завършващите английски език в университета е намалял с 39% за период от осем години, като в същото време преподавателите по английски там са 71, включително единайсет изследователи на Шекспир, повечето от които цветнокожи. Той не разбира също така и как бройката на завършващите английски в Харвард е намаляла с три четвърти за приблизително два пъти по-дълъг период, след като студентите в Харвард са толкова загрижени за идентичността и прочее.
Джон Ричард Кари, професор по немска литература (и отличен пианист) в университета "Джон Хопкинс", с вратовръзка и сако, седи със събрани ръце, докато се среща с двама студенти над отворена книга. Снимката е направена през 50-те години на миналия век.
В един от най-забележителните пасажи на статията, деканът на Харвард Аманда Клейбоу признава, че нейните студенти по английски не са в състояние да прочетат „Алената буква“ – популярно художествено произведение на няма и 200 години – тъй като езикът е толкова сложен, че сякаш е чужд.
Хелър и неговите събеседници излагат някои идеи за причините за кризата. Джеймс Шапиро, професор от Колумбийския университет, твърди без никаква ирония, че 1958 г. – когато кранчето на федералните пари се отваря широко със Закона за защита на образованието – бележи „началото на славните дни на хуманитаристиката“. Всичко отива по дяволите, когато парите спират през 2007 година.
Това, разбира се, са глупости, истинският проблем е много прост: слаби преподаватели преподават слаби курсове на слаби студенти. В образованието има по-широка криза, което прави дори елитните студенти неспособни да усвоят материал, преподаван в средното училище преди един век. Но в най-пряк смисъл, упадъкът на хуманитаристиката е предимно самопредизвикан.
Той започва преди няколко поколения, 1958 г. е добра начална точка, макар че по-добрата отправна точка е 10 години по-късно, по времето на двойния приток на наборници, опитващи да се измъкнат от Виетнам, както и на ветераните-стипендианти. По онова време хора, които нямат никаква работа в колеж, започват да заливат американските кампуси. Тази промяна налага да започне процес на профанизиране. Когато достатъчно новодошли се насочват към докторски програми и след това към специалности, профанизирането продължава вече по-скоро по случайност, отколкото по избор.
До каква степен проблемите на расовия и ЛГБТ радикализма – най-видимите недъзи на хуманитаристиката днес – лежат в основата на този процес, е отворена дискусия. Фундаменталната промяна не е политическа, нито икономическа. Тя е академична.
Човешката природа не се е променила между 2012 и 2020 година. Департаментите по английска филология обаче са. Последните останки от стария режим измряха. (Моят личен приятел и уважаван експерт по Спенсър, почина през първите седмици на пандемията, шейсет и седем години след дипломирането си в Йейл). Какво се случва със специалистите по английски изобщо не е загадка за никой разумен човек, който е влизал в час по английски в някое от американските училища. Изучаването на литературата е спряло да бъде това, което беше в дните, когато можеше да развълнува умовете и душите на учениците.
Преди няколко дни бях замъкнат в книжарница/кафе/бар, което не се справяше особено добре с нито едно трите неща. Но измежду купищата BLM манифести и наръчниците за самопомощ за шефки, намерих том с избрани поеми на Паунд. За разлика от онзи от моето следване, този включваше „Близо до Перигорд“.
Няколко дни по-късно се разхождах пред камината и препрочитах поемата, която беше запленила въображението ми в бакалавърския курс по английски.
Щастлив съм да споделя, че тя все още пее, все още обсебва, и все още може да развълнува ума на млад човек, със своята смесица от романтика и конспирация. Или със стратегията и лириката си. По начин, по който нито една дискусия за расизма в „Бурята“ никога не би могла.
Потърсете я в учебната програма на който и да е колеж в страната и отново си задайте въпроса защо хуманитарните науки умират.
Източник: theamericanconservative.com
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
Тагове:
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. tota
13. zaw12929
14. stela50
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. bojil
8. dobrota
9. ambroziia
10. milena6
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. sekirata