От Съмишленици на 13.03.2023 г.

Из дневниците на Калина Христова: „Помня. Всичко помня от последните 3 години. И никога няма да забравя, нито да простя!“

Днес се навършват 3 години от обявяването на открита война срещу българския народ. Преди това пак бяхме във война, но беше хибридна, по-прикрита – почти невидим систематичен геноцид. На този ден преди 3 години обаче изпратиха на фронтовата линия шепа продажни мекерета, които започнаха открити военни действия срещу нас, българските граждани – отнеха ни хляба, поставиха ни под домашен арест без съд и присъда и платиха на еничарите си да тормозят, тероризират и глобяват всеки, който не се подчинява на наложения диктат.

Минаха 3 години, занимаваха ни с какво ли не през тях – бойчета, кирчета, кокорчета, бежанци, специални военни операции… Но аз помня.

• Помня как хората уринираха по мантинелите, защото трябваше да стоят с часове пред КПП-тата, за да се приберат у дома си.

• Помня как децата пищяха неистово, заключени зад високите бетонни парапети на терасите, защото не се бяха родили кучета и нямаше как родителите да ги изведат навън (там витаеше вир0$ът, но не нападаше хора с домашни любимци, само хора с деца).

• Помня как спирахме да вършим човешките си нужди по пътя, защото тоалетните по бензиностанциите бяха запечатани (и там витаеше вир0$ът; по касите не витаеше обаче, можеше да си платиш свободно).

• Помня как глобиха една баба, защото приседнала на пейка в Южния парк след земетресението (и по пейките ходеше пустият му вир0$, но не по тези в градския транспорт – само по тези в парка).

• Помня как бяха облепили в черно бутоните на пешеходните светофари в София (вир0$ът много се лепеше по пешеходни светофари, но явно бягаше от черни лепенки).

• Помня как една жена плачеше и молеше полицаите на КПП-то да я пуснат, защото майка ѝ е сама и ще умре не от вир0$а, а от това, че няма кой да ѝ занесе лекарства (не я пуснаха – важното беше бабата да не умре от вир0$а; от всяка друга болест можеше да си умира на воля).

• Помня как хора останаха без работа и доходи, но нямаше кой да им помогне – парите отиваха за никому ненужни тестове за сополи, за облепяне на светофари, за хладилни камиони, пренасящи съмнителни течности и брандирани с лого на известна марка кренвирши.

• Помня как българският трибагреник – нашето гордо знаме, което никога не е пленявано в бой – падна в плен на политиците, които си бършеха сополите и плюнките в него (снимка 1).

• Помня как умираха хора на стълбите пред болниците, защото нямаше кой да ги лекува – лекарите бяха заети да издирват болни от модерната настинка, защото за нея им даваха пари; за другите болни – не.

• Помня как учители унижаваха деца, като отказаха да им преподават, защото децата не са се изхрачили на входа на училището.

Помня. Всичко помня.

Всички, които участвахте и участвате в тази война – трижди проклети да сте!!!

Проклинам ви като човек, като българка, като жена и като майка. И съм сигурна, че няма да ви подмине – майчините клетви винаги застигат, да знаете!