"Прочетохме си урока от Историята" - кога ще го кажеш Местан, нали си български гражданин?

 „Ние си прочетохме урока от казуса Делян Пеевски",

заяви в интервю за сутрешния блок на БНТ лидерът на ДПС Лютви Местан.

„Повече право на грешки този кабинет и подкрепящите го партии нямаме, ако искаме да осигурим онова време, за да реализира правителството безспорно добрите си идеи",

продължи той.

Местан не отговори категорично на въпроса на водещите дали Делян Пеевски има моралното право да бъде част от 42-ия парламент, като въпреки настояванията им се впусна да пояснява законовите възможности за политическото му бъдеще като депутат.

А:

"Прочетохме си урока от Историята" - кога ще го кажеш Местан, нали си български гражданин?

Помохамеданчване в Средните Родопи в началото на XVIII в.

Из "Историческият бележник" – Вж. Асимилаторската политика...", П. Петров, стр. 201-204

"... Когато се качи на престола втори път, султан Мустафа, през 1622 г. издаде заповед да се вземат млади момчета от Кръстогорието (Средните Родопи), които да отидат в Цариград да се учат за турски ходжи, и като се изучат, да се върнат обратно в родните села. Като дойде заповедта, голямо негодувание настана сред населението, но нямаше какво да се прави, защото всяка възможност за отбрана бе отнета. Много момчета събраха, много родители разплакаха.

В Долно Райково имаше един дядо Смилян и жена му, баба Лиляна. Те имаха всичко две деца Милян и Милица. Турците му взеха момченцето и го изпратиха в Цариград, а момиченцето порасна и стана прочута хубавица. Един ден, след много години, Милян се завърна като турски ходжа, с чалма на главата и се отправи към бащината си къща, но баща му го не прие, макар, че много години бяха плакали за него. А сестра му Милица, като го видя, позна го и силно се разплака, хвърли се към него, прегърна го, почна да го целува и умилно да нарежда братски думи, да възбужда братска обич и майчина любов. Той се развълнува, покърти се сърцето му и каза: "Отричам се вече от турската вяра!" Целуна баща си и майка си и хубавата Милица. Всякакъв страх изчезна от него, готов да даде и живота си, като се отрича от турската вяра. Свали чалмата си Милян, стъпка я с краката си и влезе в къщи. Тази трогателна случка бе за християните голяма радост, а за турците голяма скръб. Още на другия ден, дойдоха разярени турци, разпитаха го вярно ли се отказва, и той потвърди това категорически. Тогава по най-жесток и мъчителен начин го убиха пред къщата на баща му, а Милица хванаха и я заведоха в Смолен (Смилян), да я правят млада кадъна. Но какво стана? От селото се събраха много млади буйни момци, начело с дядо Смилян, стигнаха хубавата Милица, отнеха я от турците, избиха ги, а те хванаха гората и станаха върли хайдути... село Голямо Райково, 9 май 1633г."

Из "Исторически бележник", стр. 155

През пролетта на 1705 година, в царуването на султан Махмуд I, много турци от Анадола под закрилата на самата турска власт, се настаниха най-напред в крайморските селища Солинци и Ксанти, а от там и във вътрешността, из селата, разположени в Южните склонове на Родопа. С голяма ярост и злоба те завзеха селата Габрово, Кръстополе, (Еникьой, Ксантийско), Осеново (Исьорен), Липен, Сливово (Муставчево), Бук, Буково, Лясково, Лещен, Белен, Жировец, Перуново (Алмалъ), Низнец (Шахин), Ириница (Даровас), Площен (Адата), Ботишево (Исеинкьой), Сандевица и Смолен (Смилян). Дошлите турци се ползваха с големи права. Те се настаниха по християнските къщи, гонеха християнското население, усвоиха имота му и заробиха много жени и девици. Мнозина непокорни избиха, а други избягаха в горите. Голямо нещастие сполетя това население. Беше голямa скръб, плач и писък. Никой обаче не му помогна. Населението оказа голяма съпротива, но турската власт помагаше на пришълците.

Най-сетне,след люта борба, пришълците турци се настаниха, разрушиха църквите, заличиха всичко християнско, построиха джамии и мечити. Горите се изпълниха с бягащото българско население. Но след това зло дойде друго, не по-малко: лютата зима, която завари населението без подслон, без дрехи, без храна. Много мъже, жени и невинни дечица измряха от студ, без да има кой да ги погребе.

От изтезание, селата Осеново (Исьорен), Сливово (Муставчево), Сандевица и Низнец (Шахин) приеха мохамеданството. А жителите на селата Габрово и Кръстополе (Еникьой), на другото лято, с юнашка борба и с помощта на техния приятел Али ага Житковски, заеха обратно селата си, настаниха се наново в тях и изгониха турците, които заминаха към Смолен (Смилян). Но смоленци не оставиха да се смесят с тях дошлите анадолци. Тогава около Смолен бяха останали доста християнски семейства. Но като дойдоха анадолците, те се преселиха в Очиново (Чокманово ).

Така прочутия християнски център Смолен, седалище на смоленския епископ, тогава стана чисто мохамеданско село.

През 1720 година, в царуването на султан Ахмед Ш, в горната махала на село Райково живееше един турчин от Анадола по име Селим ходжа. Той се ползваше с голямо доверие пред султана. В едно донесение до него, той му съобщил,че райковци не са верни негови поданици и постоянно се бунтуват, безпокоят властта и пречат на помохамеданчването на родопското население. Тогава султанът заповяда да се накажат непокорните селяни. Селим ходжа използва това нареждане, та повика около 200 души по-видни райковци на площада на селото и ги покани, за да смекчат гнева султанов, да приемат мохамеданската вяра, като в противен случай, ги заплаши със смърт. Райковските първенци упорито отблъснаха всички увещания да се потурчат, като заявиха, че на никаква цена няма да се откажат от своята вяра. Тогава, по даден знак заобикалящите ги турци се нахвърлиха върху тях и ги избиха до един.

Това стана на 8 юли 1720 година. Ето имената на повечето от изкланите райковски първенци: Атанас Котковски, Бечо Станчев, Върбан Итински, Гитю Иванов, Драгню Трицинов, Ено Митев, Жеко Чернев, Ангел Митрев, Бико Русински, Видю Чернобрестов, Горан Станчовски, Дечо Марински, Еню Сурото, Желязко Ковача, Згуран Вълчовски, Иван Димов, Колю Сурчовски, Лазар Кривошиев, Милуш Милкин, Найден Иванов, Петко Гърчето, Петър Русинов, Згуран Найденов, Иван Киселски, Куртю Кавален, Лазар Райчев, Митю Муховски, Насо Милянов, Пею Широкалски, Аргир Главчев, Белю Белювски, Васил Руменски, Гроздан Станчев, Дойчин Долчинковски, Еню Куковски, Живко Гребенаров, Иван Кацарски, Кръстю Рубинов, Личо Грибачев, Милян Глуховски, Никола Кацаров, Пачо Костенски, Първан Михов, Пею Дармона, Запрян Шубарски, Златю Вапцаров, Златю Солтоквата, Илия Ружински, Колю Сребрин, Личо Чернозмиев, Манол Върбанов, Найден Палишумов, Наум Павлов, Пею Чернев, Паскал Гондьовски, Петър Мечет, Петко Чиповски, Ралю Лещовски, Радул Ничев, Страхил Нигенски, Стойко Пуздрев, Стоил Горанов, Таню Висински, Ташо Косилски, Филю Кременаров, Митю Грудински, Митрю Гущера, Цветко Стоилов, Цветко Киселов, Янко Четроков, Яню Гогомешки, Каню Канювски, Цветко Рибаров, Кирю Цинигеря, Хубен Храсковски, Хубен Буковски, Милион Драпилов, Христо Рошавски, Сево Грудевски, Стоимен Марудин, Стайко Орешенски, Руско Дичев, Русин Марински, Руско Казалийски, Ручен Сивковски, Руско Смилянов, Раю Райчев, Витан Дойчинов, Вълчо Бойчев, Вълчо Гайганарски, Илко Витанов, Таню Вълчев, Велко Шипковски, Ваню Христев, Гего Робовски, Колю Киселов, Гочо Проданов, Гего Робински, Грудю Яребицата, Горан Герджиковски, Гитю Косовски, Димо Чокински, Добрик Биковски, Димитър Дупевски, Дечо Руменовски, Белю Плевенов, Апостол Дренката, Колю Зайчето, Дорю Беровски, Дечо Тинкин, Дойчин Зеленов, Григор Куцовски.

С това избиване на видните райковски българи Селим ходжа искаше да сплаши населението в Райково и това в околните села, което се противеше упорито и не искаше да приеме мохамеданството. Олелия, писък и плач се носеше из селото. Мъченическата смърт на неговите съселяни му даде по-голяма вяра в Бога и по-голям кураж за борба с турците, за запазване на вярата и българския език. Труповете на зверски избитите българи бяха хвърлени в дола, близо до "Каювци".
На 8 юли 1720 г., в деня на клането над райковските първенци, беше обесен в местността "Поляне", енорийският свещеник от с. Езерово, йеромонах Варлаам Светогорски. Това безчестно и с подлост извършено престъпление над кръстогорските българи възбуди у мнозина желание за отмъщение. И чакаше се сгодно време за това. Един петъчен ден, на втория ден след Голяма Богородица, откъм местността Кральов камък, се зададоха и влязоха в Райково много въоръжени българи начело с войводите: Мирчо войвода и Дойчин войвода от Райково, Добрик войвода от Езерово, Димо войвода от Устово, Стоян войвода от Очиново (Чокманово), Вълкан войвода от Пещера, Велко войвода от Левочево, Витан войвода от Кутлово (Славейно), Чило войвода от Петково и Делю войвода от Беловидово (Златоград). Те заобиколиха джамията и хванаха Селим ходжа и всички турци молещи се в нея. Ходжата жив набодоха на кол, който поставиха на същото място, където бяха избити райковските българи, а турците изклаха.

Властта не посмя да преследва бунтовниците, а мълчаливо преглътна това отмъщение на юначните българи.

След това турците вече не се осмелиха да преследват българското население.