Какво можем да кажем за приватизацията?

Отново, ефектите от нея са очевидни. Например при последното икономическо чудо в Мексико приватизацията както винаги означаваше предаването на публични активи в ръцете на приятели на президента или на други богати хора или международни инвеститори за стотинки от истинската им цена. В действителност броят на милиардерите в Мексико по време на икономическото чудо се увеличи много, по-бързо от процента на хората, живеещи в крайна бедност. Оказа се, че някои са много добре, но населението като цяло – не особено. За населението това беше истинска катастрофа, дори и преди колапса. Това е приватизацията. А що се отнася до правата върху собственост, увеличаването на правата върху частната собственост?

(Обратно към Част 1) Това е много важен аспект на грешно наричаните "споразумения за свободна търговия", които всъщност имат силен протекционистичен елемент, въплътен в тях. Тези споразумения са Уругвайския кръг [от преговорите за Световната търговска организация], НАФТА и т.н. Един от тези аспекти е увеличаването на правата върху интелектуалната собственост. Няма да навлизам в детайли, но целта е да се гарантира монопола на големите корпорации върху технологиите и познанието на бъдещето. Чрез различни методи те увеличиха тези права, така че ако преди петдесет години можехме да използваме защитени с авторски права достижения, които са били субсидирани от публичния сектор (например резултати от научни изследвания), това днес е предадено в ръцете на частни корпорации и никой няма право да ги докосва.

Увеличаването на авторските права има голям ефект – то е силно протекционистична мярка, която е централна за новите търговски споразумения и има дългосрочно влияние по отношение на това кой печели и кой губи в международната икономика.

Последният елемент от Вашингтонския консенсус е намаляването на търговските бариери. Тук има още един трик, на когото си струва да се спрем.

Това, което в икономиката се нарича "търговия", е доста странен термин. Например ако Форд мотор къмпани премества части за сглабяне от Индиана в Илинойс и след това прехвърля вече сглобеното обратно в Индиана, това не е търговия. Но ако компанията вземе части, произведени в Индиана, и ги прехвърли през границата в Мексико, където може да намери много по-евтина работна ръка и да не се притеснява за замърсяването, след което сглобените в Мексико изделия се върнат в Илинойс като такива с добавена стойност, това бива наричано "износ и внос". Това няма нищо общо с мексиканската икономика или с която и да е икономика, защото е вътрешна операция за Форд, но въпреки това се нарича "износ и внос".

Колко голям елемент е това всъщност? Ами около 50% от американската търговия. Т.е. около 50% от това, което се нарича американска търговия, всъщност е вътрешно за отделните корпорации. Което означава контролирано от доста видима ръка, използваща всякакви методи за изкривяване на пазарите, като де факто чисти кражби и т.н. Същото важи и за Япония. Трудно е да се извлече статистика за целия свят, но по ориентировъчни данни тези операции са около 40% от цялата търговия.

Ако споразумения като например Уругвайския кръг увеличават търговията, това, което те всъщност правят, е да увеличат правата на инвеститорите. Или иначе казано – увеличават властта на транснационалните корпорации. Трябва да се вгледаме внимателно, за да забележим какъв е ефектът върху търговията в действителност. Например споразуменията може да увеличат операциите през границата, но да намалят търговията в истинския смисъл на думата "търговия", т.е. нещо, което не е под контрола на корпоративния меркантилизъм. Ако продължим в този ред на мисли, може би си струва да отбележим, че самата концепция за капитализъм и пазари всъщност е изчезнала.

Например нека вземем последния брой на Форин афеърс, в който има статия на възпитаника на Кенеди Скул, Джоузеф Най, който обяснява, че в ръцете на американските дипломати има ново голямо оръжие. Той казва, че американската дипломация има мултипликатор на силата. Причината за това е привличането между демокрацията и ентусиазма към свободните пазари в САЩ. Това е даденост – тези неща дават на САЩ истинска мултипликация на силата. И след това той изплюва камъчето – всичко това идва от инвестициите във високи технологии по време на Студената война: електроника, авиация, телекомуникации и т.н. Това е нашия ентусиазъм за свободни пазари и демокрация.

Но откъде идват електрониката, авиацията и телекомуникациите? Ами… от публичните пари. Те не са имали нищо общо със свободния пазар, а са резултат от инвестиране на обществени средства, трансферирани във високо технологичната индустрия под съзнателната маска на грижа за сигурността. И всичко това е направено абсолютно съзнателно.

Секретарят по въздушната отбрана на Труман заявява пред Конгреса още през 1948 година, че правилната дума не е "субсидия", а "сигурност". И в действителност цялата система е била изградена по този начин и продължава да бъде така. Ето това е отдаването на почит към демокрацията и свободните пазари: чрез измама заробваш обществото да плаща и обогатява богатите. Това са свободните пазари и демокрацията. И е публикувано без какъвто и да е коментар. Може би никой не го е забелязал, защото концепцията за капитализъм (също както концепцията за демокрация) е изчезнала. Никой не знае какво означава. Демокрация означава: да заблудиш хората да правят това, което богатите искат. Пазарите означават: подсигури нещата така, че обществото да субсидира богатите.

Или да вземем за пример Уол стрийт джърнъл, който би трябвало да е последния бастион на онези, които си спомнят какво е капитализъм. Е, те имат своя фронт – преди няколко седмици една от водещите статии разглеждаше различните стратегии, които отделните щати могат да използват, за да са по-отворени и дружелюбни към бизнеса. Бяха избрани два примера, Вирджиния и Мериленд, които се конкурират кой може да стимулира повече предприемаческите ценности, да е по-отворен и т.н. Поне първоначално изглеждаше, че за кратко Мериленд се справят по-добре, след което Вирджиния ги изпреварват и това е следствие от използването на различни стратегии.

Четейки статията обаче се оказва, че изобщо не става въпрос за Вирджиния и Мериленд, а за предградията на Вашингтон, част от които са във Вирджиния, а други са в Мериленд. И какви са двата вида стратегии? В общи линии предградията измислиха начин да източат Националния институт по здравеопазване и други институции и да развият индустрии, базирани на биологията като биотехнологии и други. Смятаха, че от там ще дойдат големите пари. Вирджиния, която е по-отворена за бизнеса, реши, че старата дойна крава Пентагона ще е най-доброто средство за източване на публични пари, концентрирайки се върху електроника и телекомуникации. Оказа се, че това е по-добрата бизнес стратегия. Бяха направили по-доброто предположение кой точно публичен фонд да ограбят. Това означава да имаш предприемачески ценности. И отново това е представено без какъвто и да е коментар.

Тази практика продължава без прекъсване. Ще дам и още един последен пример. Дъ Ню Йоркър имаше един всъщност добър материал по темата. В момента историята за това какво се случва с икономиката и населението, историята, за която "смахнатите левичари" говорят, вече е публично достояние и може да бъде прочетена във вестниците. Във въпросната статия от Дъ Ню Йоркър бяха разгледани данните за спада на реалните заплати, увеличението на печалните и т.н. от човек на име Томас Касиди. Материалът не беше лош, авторът повтаряше познати факти. Накрая завършваше с твърдението, че няма кого да обвиняваме за това, всичко е дело на пазара и неговата безкрайна и мистериозна мъдрост. Той просто води до тези ефекти и не можем да направим нищо по въпроса. След това даваше три примера за пазара и неговата безкрайна и мистериозна мъдрост, а именно: Груман, МакДоналд Дъглас и Хюз Еъркрафт.

Може би тук има някаква ирония, която пропускам, но това са три прототипа на публично субсидирани корпорации. Груман, Хюз, МакДоналд Дъглас? Те нямаше да съществуват и минута ако не бяха огромните публични субсидии.

Това е пазарът с неговата безкрайна и мистериозна мъдрост.

Когато Клинтън представяше грандиозната си визия за бъдещето на свободния пазар на конференцията на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество в Сиатъл, той направи същото. Събитието беше на терминала Боинг и президентът даде именно Боинг като пример за тази грандиозна визия. Във всички вестници имаше големи заглавия, всички аплодираха любовта ни към свободните пазари и т.н. Не е необходимо да коментирам, но всъщност е доста интересно. Всичко това означава, че концепцията за капитализма и пазарите е напълно изчезнала, също като концепцията за демокрация, което е интересен факт от модерната ни история, естествен ефект от прилагането на Вашингтонския консенсус у дома. Защото трябва да елиминирате всякакво разбиране за случващото се, а именно – за действително съществуващите свободни пазари, които ни биват налагани.

Всички сегашни мерки споделят един или по-точно два фундаментални принципа и предполагам, че ги изпитваме с пълна сила. Първият гласи: трансфериране на богатство към богатите, а вторият: трансфериране на властта за вземане на решения към богатите. И така всички тези мерки имат като ефект прехвърляне на власт в ръцете на неотговорни пред никого частни тирани, т.нар. "корпорации". В общи линии те са тоталитарни институции, неотговорни пред никого. Това е ефектът, разгледайте отново примерите. Всеки един случай, свързан с прилагането на  Вашингтонския консенсус у дома, има точно този ефект.

Голяма част от пропагандната система има същата цел. В този случай – абсолютно съзнателно. Тя от години е проектирана по такъв начин, че да демонизира профсъюзите, в което има голяма доза логика. Синдикатите са демократизираща сила, те са един от малкото начини, по който голяма част от населението може да управлява ограничени ресурси и да работи заедно за общото благо. Това е лошото в случая: демокрацията. Поради това съвсем естествено трябва да демонизираме и унищожим синдикатите, което в действителност се прави постоянно.

Другата основна пропагандна тема е анти-политиката. Под пропаганда нямам предвид само излизащото във вестниците, но също и цялата развлекателна индустрия, телевизията и всичко останало. И така, анти-политиката е създаването на една доста специфична представа, която трябва да влезе в съзнанието на хората – федералното правителство е враг. Щатското управление е нещо добро, но федералното е нещо твърде голямо, за да се справим с него и поради това е враг. Освен това никой не би могъл и да си мечтае, че правителството е от и за хората, това е невъзможно. То е враг, който трябва да мразим и от който трябва да се страхуваме.

Не че няма много грешни неща във федералното правителство, но от тяхната гледна точка то има следния голям дефект: потенциално може да бъде повлияно от населението, а и е достатъчно голямо, за да се изправи срещу богатите частници. Ситуацията е от вида "ние срещу тях". "Те" са правителството, врага. "Ние" сме добрите – работещият в полза на всички по двадесет часа на денонощието изпълнителен директор, дружелюбният банкер, опитващ се да намери начин да ви даде пари, лоялната работеща може би съпруга. От другата страна са "те", аутсайдерите, не-американците, агитаторите, синдикалистите, голямото правителство и т.н. Това е картината, която се представя.

Пропагандата навсякъде буквално набива това в главите на хората от поне петдесет или шестдесет години. Филми, телевизия, книги… постоянно. И това не е инцидент, а част от напълно осъзнати действия. Имаме огромна индустрия за връзки с обществеността, която харчи милиарди долари годишно точно за тези неща. Те дори го казват открито.

Но защо се случва сега, а не да кажем преди тридесет години? Едното предположение е, че е заради пазарите и мистериозната им мъдрост. Но можем да оставим това на страна. Тези действия са прекрасно осъзната социална политика и следователно са контролирани. Второто предположение е следното: живеем в трудни времена, трябва да затегнем коланите. Пълни глупости! Единственото, което е необходимо, за да видите че са точно такива, е да погледнете бизнес пресата. Тя е в екстаз и то от години.

Преди няколко дни Бизнес уийк оповести годишния си доклад за 1000 топ корпорации. Заглавието бе: "1995 г. бе като по учебник", а подзаглавието: "Най-доходоносните компании станаха още по-доходоносни с рекордните 35%.". Това са тежките времена, в които живеем. Още едно заглавие от Бизнес уийк: "Проблемът сега: какво да правим с всички тези пари", тъй като касите на корпоративна Америка се пръскат по шевовете от нарастващи печалби. Друга статия дискутира правителството, наистина доброто правителство. Конгресът на Гингрич представлява крайъгълен камък за бизнеса – никога досега толкова много екстри не са потичали толкова ентусиазирано към американските бизнесмени. Заглавието на тази статия между другото е "Завръщане в окопите". Сещате се, трябва да искате повече – лакомото изхранване от страна на бавачката Държава трябва да продължи.

Другото голямо бизнес списание, Форчън, дори не може да намери прилагателни за случващото се в последните години. Една година е "запленяващо", следващата е "изумително". Очаквам изданието с топ 500, за да видя какво прилагателно ще използват този път, имайки предвид двуцифрения ръст на печалбите за четири последователни години при непроменен обем продажби и за щастие намаляващи заплати.

Заплатите на изпълнителните директори хвърчат в небесата и нямат никаква връзка с дейността. Това е друг интересен аспект. Има изследвания в тази област, така че това няма нищо общо с пазарите. Нарастването на заплатите на директорите се случва докато заплатите на работниците продължават да спадат, както спадат и семейните доходи и т.н.

Всъщност както се досещате никой, който чете бизнес пресата не може да повярва, че се намираме в трудни времена. Както казах страната е препълнена с капитали. Проблемът им е, че не знаят какво да правят с тях. Имат само един вариант – още.

Друг лайтмотив напоследък е, че за да бъдем конкурентни, трябва да използваме т.нар. "смаляване", "съкращаване".

Данните на американското статистическо бюро за труда показа, че от 1983 до 1993 г. броят на директорите, мениджърите и административния персонал е нараснал с 30%. Това е смаляването. Най-силно нарастващия сегмент от "белите яки" са охранителите. Това има връзка с Третия свят – ако се разходиш из Сан Салвадор, ще видиш много пазачи. Сещате се, богатите имат нужда от охрана. Към това трябва да добавим и всички затвори, където хвърляме [излишните] хора, а те също имат нужда от надзиратели. Това е административен персонал, който нараства, същото се случва и в корпорациите. В действителност няма съкращаване, освен за работниците, а това е доста различно.

Защо това се случва точно сега? В действителност това се случва постоянно, зависи само от наличните средства. Бизнесът и най-вече американският такъв, има силно развито класово съзнание и между другото го заявява доста ясно. И винаги води непримирима класова война.

Нека се върнем един век назад към това, което бива наричано "щастливите 90 години", когато по стечение на обстоятелствата международната икономика е била доста сходна със сегашната по отношение на капиталовите потоци и т.н., не че светът днес е станал кой знае колко по-глобализиран отколкото е бил тогава по отношение на търговията и капиталовите потоци… Тогава лайтмотивът е бил същия. Сякаш краят на света наближава, говорело се е за края на историята, перфектността е достигната, всеки е за себе си, обогати себе си и т.н. Всичко това е било чудовищно за работниците. Тук [в САЩ] е било изключително брутално. И всичко това преди един век.

Е, както знаем светът не е свършил. В Европа например общественият договор е бил приет бавно и трудно. Това обаче не се е случило тук в САЩ. До "бурните 20" [години на двадесети век] работниците не са имали никакъв глас. Както знаем това е ерата на масовото производство на автомобили и т.н. Трудът е бил извън картината, обществото е било управлявано от бизнеса почти напълно и това е изглеждало като постоянно състояние. Това е била отново утопията на господарите, краят на историята и всички тези приказки.

Трийсетте години са показали, че това не е вярно. Имало е народна организация, протести. Постигнати са били елементи на обществения договор, които са приети в Европа десетилетия по-рано. Всичко това е предизвикало истерия в бизнес средите. В бизнес пресата може да прочетете какво се е говорело – заразата, заплашваща производителите, нарастващата политическа сила на масите, как се насочваме към катастрофа, ако не намерим изход, начин да ги контролираме и т.н.

Точно след приемането на Закона Уогнър през 1935 година започва голяма пропагандна кампания. През следващите две години бюджетът на отдел "Връзки с обществеността" на Националната асоциация на производителите нараства 20 пъти, защото осъзнават че грубата сила няма да е достатъчна. Американската работническа история е доста брутална, много работници са били убити, но е било ясно, че само това няма да бъде достатъчно. Нужна им е била огромна пропаганда. Това е времето, по което е измислено фабрикуването на съгласие , за което вече съм говорил. Специфични начини, които те наричат научни методи за разбиване на стачки чрез контрол над общностите и т.н. По време на Втората световна война този процес е стопиран, но е въведен отново след това, отново с огромна пропагандна кампания. Няма как да повярвате за какви мащаби става въпрос, докато не разгледате фактите. Целта е била напълно ултимативна и категорична.

Целта е да се спечели непреходната битка за умовете на хората, които трябва да бъдат индоктринирани в капиталистическия разказ, а също и в предпочитания от нас начин на живот и т.н., и т.н. Всичко това са просто цитати от популярната ПР литература, която е особено важна и насочена точно към това, което описах. Те описват какво правят, можете да го видите в пропагандата, училищата, развлекателната индустрия, навсякъде.

Но какво се случи през седемдесетте години на двадесети век? Имаше известни промени в международната икономика, технологиите и т.н., които просто дадоха още лостове в ръцете на господарите.

Един особено важен фактор, който бива посочван от всички, е огромния ръст на финансовия капитал. Финансовите транзакции на къса позиция отбелязаха бум. Това от части е резултат от отхвърлянето на следвоенната система на фиксирани валутни курсове Бретън Удс, което практически доведе до свободното плаване на курсовете. Администрацията на Никсън просто я премахна. От части е резултат и от технически причини. Революцията в телекомуникациите, която разбира се бе публично субсидирана, по това време направи възможно прехвърлянето на средства изключително бързо. По настоящи изчисление вие можете да прехвърлите около един трилион долара за ден от един пазар на друг, т.е. телекомуникациите направиха възможни силно краткосрочните транзакции. И всичко това е насочено към нисък растеж, високи печалби и ниски заплати. Това е фактор, определящ политиката. Не смятам, че е неконтролируем такъв, но определено е фактор. Промяната в композицията на капиталовите транзакции е поразителна.

Може би от около края на деветнадесети век до 1970 година ориентировъчни изчисления показват, че 90% от капиталовите трансфери са били свързани с реалната икономика (с инвестиции и търговия), а 10% - със спекулации. Към 1990 година числата си сменят позициите. По последни данни на Комисията за търговия и развитие на ООН (UNCTAD) през 1995 година 5% са реална икономика и 95% са спекулации. Краткосрочни спекулации например срещу валути, които в същността си са насочени срещу растежа, към увеличаване на печалбите и към намаляване на заплатите.

Това е било осъзнато много бързо, още в края на седемдесетте. Има предложения по въпроса, например от Джеймс Тобин, икономист от Йеил и нобелов лауреат. На среща на управителите на Американската икономическа асоциация през 1978 година той предлага проста реформа – много нисък данък върху краткосрочните финансови транзакции с цел забавянето им, т.е. да хвърлим малко пясък в зъбните колела. Т.нар "данък на Тобин" може би е щял да проработи, но не е бил въведен, защото оръжието [пропагандата] е било много важно. Това оръжие е използвано изключително ефективно за всичките цели, които описах.

Има и други аспекти.

Дали всичко това е извън контрол и не можем да направим нищо? Нямаме основания да го вярваме. Елементарни реформи като данъка на Тобин биха могли да имат голям ефект. Както споменах международната икономика не е по-силно, а дори в много отношения по-слабо интегрирана от колкото е била преди сто години. Транзакциите са основно между трите големи региона – САЩ, Япония и Европа. Това може да бъде контролирано политически, демократичните общества в тези три региона биха могли да го контролират. Идеята, че не е възможно да се контролира международната икономика просто не е вярна. Финансовите потоци се явяват вътрешни за високоразвитите, богати общества, където теоретично има демократични правителства, които биха могли да наложат разнообразни ограничения.

От друга страна да говорим за корпоративната алчност според мен е несъществено. Трябва да осъзнаем, че това е голяма крачка назад спрямо това, което са смятали работниците преди около век. Да говорим за корпоративната алчност е глупост, корпорациите са алчни по природа, те не могат да бъдат нищо друго. Те са инструменти за взаимодействие с пазара с цел максимизиране на печалбата, богатството и пазарния контрол. Не можем да ги направим по-малко или повече алчни, може би бихме могли да ги накараме на сила. Все едно да кажем на някоя тоталитарна държава "бъдете по-малко брутални". Да, може би можем да ги накараме, но не това е идеята. Идеята е не да накараме тиранията да е по-малко брутална, а да се отървем от нея. Това е било разбрано преди 150 години. Прочетете работническата преса… да, тогава сме имали много жизнена работническа преса тук в САЩ като Лоу и Лоурънс и други в средата на деветнадесети век, движена от занаятчии и млади жени от Флоренция, които са работили тук във фабриките. Те не са молели автокрацията да бъде по-малко брутална, а са искали да се отърват от нея. В действителност това е напълно логично. Става въпрос за човешки институции, в които няма нищо вечно и които са създадени по-рано през онзи век от съответните елити. Те произлизат от същите интелектуални корени като другите модерни форми на тоталитаризъм, а именно – сталинизма и фашизма и нямат по-голяма легитимност от тях. Да, да направим автокрацията по-малко брутална е възможност, но трябва да имаме изтънчеността на онези млади жени от фабриките от преди 150 години и да разберем, че това е крачка назад и не може да се толерира. Както са казали те – хората, които работят в мелниците, трябва да ги притежават. Това е демокрация, каквато в момента нямаме.