Блогът на Ник :: Бащата-изрод на демокрацията (Увод към романа-есе "Демократура") https://sites. google. com/s...

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

17.01.2014 20:17 - Бащата-изрод на демокрацията (Увод към романа-есе "Демократура") https://sites.google.com/site/demokraturailidictatura/evropejski-cennosti/basata-izro

Автор: nikikm Категория: Политика

Прочетен: 1039 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 17.01.2014 20:22

Бащата-изрод на демокрацията (Увод към романа-есе "Демократура")

Любомир Чолаков ДЕМОКРАТУРА или диктатура на демокрацията роман-есе
В памет на Шарлот Корде
Приятелят ми Морис Барес се учуди, че се завърнах от Атина с толкова силна омраза към демокрацията. Но дори съвременна Франция да не ми беше внушила тази ненавист, щях да се заразя с нея от историята на древна Атина. Краткотрайният период на онова, което в древността наричали «демокрация», ме накара да почувствам, че същината на този режим се състои само в това да пропилее всичко, което е създала аристократичната епоха. Шарл Морас
Увод БАЩАТА-ИЗРОД НА ДЕМОКРАЦИЯТА

Срещнаха се Демократ и Антидемократ.
ДЕМОКРАТЪТ каза: - Демокрацията е най-великата и справедлива обществено-политическа система, създадена от човечеството. АНТИДЕМОКРАТЪТ каза: - Най-напред нека уточним, че под термина “демокрация” ще разбираме това, което днес се смята за “съвременна демокрация”. Не визираме старата, антична демокрация от времето на Древна Гърция и републиканския Рим, нито първобитната от времето на пещерите и саблезъбите тигри. И така, какво представлява демокрацията? По въпроса има две основни мнения. Първо мнение: демокрацията е най-жестоката, кървава, безмилостна, лицемерна, цинична и разрушителна политическа система. Второ мнение: демокрацията е най-добрата политическа система. Чърчил го бил казал най-точно: “Демокрацията има много недостатъци, но нищо по-добро не е измислено.” Всъщност той казва не точно това, а нещо подобно на 11 ноември 1947 година в реч пред Палатата на общините:
Indeed, it has been said that democracy is the worst form of government except all those other forms that been tried from time to time.
(Демокрацията е най-лошата форма на управление с изключение на всички други форми, които създават от време на време).
След подобно категорично твърдение, превърнало се с времето в умствен шаблон, ни остава само да въздъхнем с облекчение: значи все пак живеем в най-доброто общество, измислено някога от човечеството. Звучи утешително. Каквото и да се случва в това най-добро общество. Презумпцията е, че може да протестираме срещу много неща в него, но не и срещу самата «демокрация». Щом е «най-лошата с изключение на всички други» – значи е най-добрата. Но, разбира се, не бива да се вярва априори на нито едно от тези две мнения. Не тряба да се вярва, че демокрацията е най-лошата форма на управление. Не трябва да се вярва и, че е най-добрата. За всяко твърдение са необходими доказателства. Това го изисква елементарната коректност. За да не търсим доказателствата напосоки, трябва да тръгнем от началото. Както вече казахме, засега няма да се връщаме към античната или пещерната демокрация. Ще останем в съвременността – за да потърсим основата на днешната демокрация, в която сега живее немалка част от света. Ще стане дума и за античната, доколкото си заслужава. Когато някой иска да докаже предимствата на демокрацията, обикновено се позовава на вече цитираната мисъл на Чърчил. Вярно, понякога се твърди, че той само е повторил известния израз, изречен преди него от някое измежду другите светила на световната демократична мисъл. Но това не променя същността. Същността е в смисъла: “Демокрацията има много недостатъци, но нищо по-добро не е създадено.” Това умопомрачително твърдение се повтаря, преповтаря и потретя, и се набива в съзнанието на милиони и милиарди хора от вестникарските страници, телевизионните екрани, радиоефира и интернет. При това има силно профилактично въздействие срещу всякакви антидемократични настроения. Щом някой реши да укори демокрацията за някой неин недостатък, веднага му припомнят успокояващо: “Вярно, тя има не само този недостатък, а и други. Още много други. Но какво да се прави: нищо по-добро не е създадено”. И край. Разговорът приключва. За какво може да се спори и разговаря, щом има много (впрочем, колко? Два-три? Или няколко хиляди?) недостатъци, но нищо по-добро... и т. н. Преди да преминем към хипотезата за някакво тотално превъзходство на демокрацията над всички други обществено-политически форми, нека да се вгледаме в човека, който дори и да не е оригиналният автор на зашеметяващата сентенция, поне е нейният най-усърден повтаряч. Чърчил е сладкодумен. В качеството си на историк е великолепен – неговата “История на Британия” се чете със затаен дъх като приключенски роман. Освен това речите му по време на Втората световна война наистина са образец на ораторско изкуство – и с право повдигали духа на съвременниците му. Добър историк. И оратор. Но като политик е с доста съмнителна стойност. Дори може да се каже, че е отрицателна величина: защото на неговата съвест тежат онези 250 хиляди английски, австралийски и канадски войници, загинали заради идеята му да бъдат превзети Дарданелите. Защото през 1915 г. Чърчил, тогава военноморски министър, решава да завладее проливите между Черно и Средиземно море. Операцията завършва катастрофално. После чак до 1940 г. не успява да се добере до управлението на страната. Не го искат. И с основание, естествено. Едва когато след половин година война срещу хитлерова Германия Британия е обзета от пълно отчаяние, изправена е пред поражение и никой друг не желае да поеме отговорността за предстоящата катастрофа, той вижда възможност отново да дойде на власт. Надали някой ще му я повери в една нормална ситуация... Оттук нататък Чърчил е изцяло в пасивна роля по време на войната – пише речи, хленчи на Сталин, умолявайки го да нападне Хитлер, среща се с него и Рузвелт, за да усети, напълно оправдано, как го обзема комплекс за малоценност в сравнение с тези свои двама съюзници; прочута е фразата му от конференцията в Техеран през 1943 г. как жалко се е чувствал като дребно английско магаре между руската мечка и американския орел... И ето, че възниква един интересен въпрос: защо трябва да вярваме на един не твърде успешен политик, когато се изказва по политически въпроси? Добре, нека решим, че личната му кариера в политиката няма нищо общо с неговите сентенции. Случва се. Човек може да е не особено надарен практик, но пък великолепен теоретик и мислител. И ето, че неособено сполучилият в политиката Чърчил изказва една чудесна, прекрасна, великолепна и без малко вярна мисъл: демокрацията има много недостатъци, ама нищо по-добро не било измислено. И никой не се сеща да попита: добре, може и така да е, колкото и наивно и високопарно да звучи; да речем, че никога не е било измислено нищо по-добро – но щом се признава, че има и недостатъци, защо не зададем елементарния въпрос кои са те? Обикновено, когато попитате т. нар. “демократи” за това, настава мълчание. Някои мълчат стреснато, защото досега не са се сетили, че е възможно да се зададе такъв въпрос. Други – гузно, понеже са се сетили, но благоразумно са предпочели да скрият отговора, понякога дори и от самите себе си. Защото този отговор, ако бъде разгласен, може да струва службата, кариерата, доброто бъдеще на човека, който го разгласи. А понякога да му струва и нещо по-сериозно. Причината е проста: нали съществува възможност, да речем засега само теоретична, да се стигне до извода, че въпросните “недостатъци”, така небрежно подхвърлени и подминати от Чърчил, може да се окажат толкова много и от такова зловещо качество, та да се направи коренно противоположното умозаключение. Например: че в човешката история демокрацията е проляла толкова морета от кръв, причинила е такива ужаси и кошмари на границата на човешкото въображение – а и отвъд него, та нищо по-лошо от нея не може да се измисли. Запознавайки се с изчисленията, някой може да реши, че тя само за два века и половина е унищожила повече хора от всички деспоти, тирани и диктатори на всички времена, взети заедно. Така е възможно да стигнем до извода, че няма по-кървава и ужасяваща политическа система от демокрацията, оставяща върху изминатия от нея път планини от трупове. Нищо чудно някой, след като разгледа нейните “недостатъци”, да реши, че това е най-жестоката, корумпирана, развратна и гибелна политическа система. Както казва един американски сатирик, мисля, че Армънд Бъроуз: «Ако искате да унищожите едно общество – направете го демократично. После можете да си почивате. То ще се довърши само». За да проверим коя от двете хипотези е вярна – тази на Чърчил, че демокрацията била най-добре измисленото нещо, или другата – че тя е най-страшният, реализиран кошмар на човечеството, нека да се вгледаме в това, което той подминава като нещо маловажно. Недостатъците на съвременната демокрация. Дето дори според него били съществували, но нищо по-добро не е измислено и т. н. Тези недостатъци, естествено, се зараждат още с нейното начало. От изворите й. А при тези извори стоят, разбира се, основателите. Ако използваме американския израз – “бащите-основатели”, независимо от неприличния му подтекст. Да започнем с първия основател на съвременната демокрация. Така да се каже, нейният първи баща – пак независимо от вулгарния намек. Най-великият демократ на всички времена и народи. Самият създател на самата демокрация. И понеже говорим за бащи, нека продължим в този смисъл. Представете си баща. Не, не идеен, философски или политически. Най-обикновен млад баща. Току-що му се е родил син. Бебе, което врещи, хленчи, нааква и препикава пелените. Щастливо събитие, нали? Щастливо поне по принцип... Понеже, кой знае защо, щастливият баща веднага дава новороденото в приют. Да се оправят с него там, както могат. Е, нищо, случва се. Младежът иска да си поживее, необременяван от такива досадни житейски грижи. Грехове на младостта. Такива неща се случват във всички времена и общества. Не, не във всички общества. Включително и днес има общества, където практически няма деца, изоставени доброволно от родителите им – и тези общества, естествено, нарастват и се подмладяват за разлика от обществата, в които е позволено децата да бъдат изоставяни на произвола на съдбата... Но да продължим с нашия разказ. Младият баща, независимо, че явно не е много радостен заради щастливото събитие, е логично поне да се ожени за майка му. Той има тази възможност. Не е много богат, но и не е бедняк. Напълно е в състояние да издържа едно семейство. Обаче младият баща отказва да използва и тази възможност. Не се жени. Оставя майката на милостта на махленските клюки. Е, нищо. Пак случва се. Пак грехове на младостта. Още повече, че днес, в ХХІ-ви век, такива неофициални интимни връзки се приемат за в реда на нещата. И така, какво е мнението ви за този човек? Разбира се, не много положително. За да бъдем снизходителни, нека да кажем деликатно, че засега не можем да имаме мнение. Нали все още не знаем причините, които са го подбудили да изостави детето си? Може наистина да е бил притеснен материално. Или пък му се налага да замине за някъде – и няма кой да се грижи за бебето. Може майката да е болна, или е жена с, да речем, предосъдително поведение. В този случай решението да остави сина си в приют може да е най-умното и добро решение на новоизлюпения баща. Така да се каже, извършил е хуманна постъпка. Поне за приюта се е погрижил. И така, нека засега да не си съставяме отрицателно мнение за този човек. А сега да си представим, че му се роди второ дете. От същата жена – за която той, между другото, все още не се е оженил. И след второто бебе също не създава семейство. Този път нещата се усложняват. За първото, изоставеното дете може и да се търсят оправдания. Но какво да кажем, ако същият този мъж захвърли и второто в приют? Явно най-безобидният извод, който може да се направи в такъв случай е, че му липсва чувство за отговорност. Хайде, не се оженил – ще си затворим очите. Но поне да не прави деца, нали? Щом не иска да се грижи за тях… На всичко отгоре нека да уточним, че жената, майката на двете му деца, не е с предосъдително поведение. Тя е скромна, трудолюбива, грижи се за бащата на двете си деца, не хойка по други мъже. Тогава защо този човек оставя и втората си рожба в приют? И защо все още не се жени за майката? После се ражда трето дете. Ражда се по същия начин – от същия баща, от същата майка. Каква ли е съдбата му? Е, вече се досещате: директно в приют. Майката си стои все така без законен съпруг. Грижи се за бащата на трите си деца. Не, не се грижи за самите деца. Те по волята на същия този баща са в приюта. И следите им се губят. Тя все така не се оглежда по други мъже. Двамата живеят заедно – но неженени. Да, в западната цивилизация днес съжителството на мъж и жена без брак не прави никому впечатление – но да не забравяме, че все пак говорим за история. За началото на съвременната демокрация. Тоест, за времето преди два-три века. Тогава нравите са по-строги от днешните. Много по-строги. Лесно е да си представим какво е мнението на околните за въпросната майка на три деца, на всичко отгоре дадени в приют от собствения им баща. Който упорито не иска да се ожени за нея. Фактически я изоставя сама. Е, не съвсем, защото няма нищо против тя да му готви, да го пере и да прави всичко, за да се грижи за него. А какво прави той? Вече знаем какво прави. Прави деца. Прави четвърто дете. Може би е излишно да уточняваме съдбата и на тази рожба на нашия най-велик демократ. Впрочем, тя, както и на предишните, не е известна. Защото вече знаем процедурата – бащата на съвременната демокрация захвърля детето си в приют. Не, не захвърля демокрацията. Захвърля бебето. Обикновеното бебе. Оттук нататък можем само да си представяме обстановката в сиропиталище отпреди два-три века. Дори днес, в ХХІ-ви век, съдбата на много от тези деца е ужасяваща. От време на време някоя холивудска звезда-милионер(ка) ни умилява с поредното рекламно осиновяване на африканско или азиатско сираче (в никакъв случай европейско или американско – не е прието да се рекламират грижи за деца-християнчета). И всички се радваме, че поне едно дете от десетките милиони изоставени се е спасило от немилостивата съдба. Тази съдба е немилостива днес, когато съществува организация на ООН специално по въпросите на децата, както и стотици, хиляди правителствени и неправителствени организации със същата цел. И независимо от това се стряскаме, щом по телевизията видим кошмарните условия в детски приют, които са по-подходящи за концлагер. А какви ли са били условията преди два века и половина? Когато боят с пръчка, тояга и камшик се е смятал за нормално възпитателно средство… После на щастливия баща, дето захвърля рожбите си в приют, му се ражда пето дете. Няма смисъл да се измъчваме с въпроса каква е съдбата му. Да, веднага в приют. Бащата продължава да си прави удоволствието с майката – а в очите на обществото отдавна вече я е превърнал в полупроститутка. Женска отрепка. Може би поради тази причина не се жени за нея. За да не наруши репутацията си на благонравен член на същото това общество. Сигурно затова и бърза да се отърве от децата си като от досадни мухи – ще му отнемат прекалено много време, което иначе може да използва, за да се представя за човек с добра репутация. И той използва усърдно това време. Пише книга, която нашумява. Скоро цяла Европа говори за нея. Вярно, след като знаем отношението му към неговите пет деца, заглавието звучи малко странно. Поне от морална гледна точка: “За възпитанието”. Очевидно един мъж, който дава петте си деца в сиропиталище и превръща майка им в жена, отритната от обществото, е морален изрод. За какъв друг да го смятаме? За възвишен и благороден? Няма как. Само морален изрод. За такъв ще го смятат всички народи, във всички времена и на всички континенти. Само в Африка някога имало племе, в което хората изоставяли новородените си в пустинята, за да не се натоварват с грижите за тях. Но, естествено, това племе вече не съществува. По чисто физически причини. В случая обаче не говорим за Африка. А за Европа през ХVІІІ-ти век. И ето, че през този век – великия век на т. нар. “просвещение” или «илюминасион», гореспоменатият морален изрод, след като изхвърля петте си деца, пише книга със заглавие “За възпитанието”. Честно казано, може би някъде в човешката история е възможно да се намери и друг пример за подобен цинизъм. Но все пак е доста трудно. Споменатото африканско племе не е пример за цинизъм. Такива са били обичаите им. Ако те знаеха, че е лошо да изоставят децата си – сигурно нямаше да го правят. Но в Европа през ХVІІІ-ти век вече е било известно и установено като морална норма, че е лошо да изоставиш детето си. Едното си дете. Ами пет? И, значи, този петократен олицетворител на аморалността зарязва своите деца на произвола на съдбата и пише книга, в която ни учи как да възпитаваме нашите деца. Днес тази ужасяваща персона, въпросният морален Франкенщайн, се намира в парижкия Пантеон, където са погребани великите личности на Франция. Или поне такива, които днес са смятани за велики. Очевидно тази оценка, приложена към някои от тях, е недоразумение. По какъв друг начин да си обясним, че сред тях се срещат подобни, меко казано, грешки? А персоната с петте зарязани деца днес е смятана за един от гениите на човечеството. Пък и как да не я смятат? Нали това е бащата на съвремената демокрация, един от най-видните палачи на Европа – Жан-Жак Русо. Пълното заглавие на цитирания негов труд е: “Емил или за възпитанието”. Прието е да се смята, че това книжле поставя основите на идеологията на съвременното западно демократично общество. Тъжно, нали? Естествено, че е тъжно. Защото се оказва, че в основите на демокрацията, в която живеем, са положени цинизмът и аморалността, стигащи до очевидна наглост. Трудно е другояче да се определи поведението на човек, който на всичко отгоре има нахалството да ни учи как да възпитаваме деца? Нищо, че не сме му съвременници. Нали всеки автор се надява, че книгата му ще остане във времето? Значи, е съзнавал или поне е таял надежда, че от мнението му по въпросите на възпитанието ще се поучават и следващите поколения. Но нека да приемем, че Жан-Жак Русо, понеже се е отървал от собствените си многобройни деца, е получил необходимото време, за да размишлява върху проблемите на битието. И на възпитанието също. И да пише книги, с които, така да се каже, е изкупил личната си вина. Дал е на обществото пример, макар и измислен, с който да посочи на същото това общество верния път към оформянето на високи нравствени ценности. Един вид, пожертвал се е както за съвременниците си, така и за идните поколения – с цел да ги ощастливи чрез високоумните си разсъждения. Лошото е, че жертва не себе си, а други хора. И не само прислужницата си Тереза, която му ражда петте деца. Нито само тях. Защото той пише и друга известна книга – “Изповеди”. Поредната му книга – поредната му подлост. Сред жените в тази книга главната роля се пада на мадам дьо Варан. Русо се хвали как е успял да влезе в сексуална връзка с тази жена. Колкото и да е бил “напредничав” и “просветен” ХVІІІ-ти век, тогава все още подобни мъжки откровения са цапали репутацията на жена, позволила си лукса да има доверие на подобни съмнителни личности. Така, че в основата на съвременната западна демокрация стои един съмнителен тип, с който няма как да се гордеем. По-добре да потърсим други демократични поводи за гордост. Ще потърсим. Но да приключим въпроса с Русо… Когато твърдим, че в чисто личен аспект той е морален изрод и етичен боклук, някой може да възрази: личното си е лично, но може би като политически философ е създал такива идеи, които са довели човечеството до нещо велико? Това е вярно. За съжаление в не много положителен смисъл. Какъвто е в личния си живот, такъв се оказва и в обществено-политическия. Защото Русо полага основите на най-жестоката, кървава и нечовешка диктатура в историята на човечеството. Тази диктатура днес се нарича “демокрация”.
Край на Увода

Коментари Нямате разрешение да добавяте коментари. Има само една оправдана вяра - в Бога! Всичко друго трябва да се проверява. Не позволявай да изгладят мозъка ти!

Нагоре