От попфолка пострада не фолкът, а българинът Фолклорния тип култура отдавна го няма, но интересът към народните песни и танци сред младите расте, смята проф. Елена Кутева Анита Димитрова

Снимка: ЮЛИЯН САВЧЕВ Проф. Елена Кутева

Проф. д-р Елена Кутева е родена в София, в семейството на Филип и Мария Кутеви. През 1969 г. се дипломира в Московската консерватория "П. И. Чайковски", специалност "музикална теория". Етномузиколог, преподавател в НМА "Панчо Владигеров". От 1994 г. е директор на на Държавния фолклорен ансамбъл "Филип Кутев".





- За пръв път ли се прави такова "надиграване" между трите ансамбъла - "Филип Кутев", "Пирин" и "Тракия", каквото ще видим през май на откриването на "Салона на изкуствата"?

- Не, за трети. За пръв път се събрахме преди 17-18 години. Вторият път беше преди 7. Значи веднъж на десетилетие се събираме на една сцена. Само в нашия ансамбъл са 75 души, като добавиш и другите два ансамбъла, много хора ще излязат на сцената - танцьори, отзад оркестрите, зад тях хоровете... Калабалък ще има.

- Как се поддържа такъв голям ансамбъл?

- На нас държавата ни е работодател. Работим според методиката на делегираните бюджети. Тоест колкото повече билети продадем, толкова повече пари получаваме. За разлика от други културни институти ние нямаме своя зала - което ни струва доста скъпо, - така че изнасяме концерти и в спортни зали, и в читалища... През миналата година изявите ни само в България са 54.

- Битува мнението, че нашият фолклор е по-сърдечно приет в чужбина, отколкото у нас. Така ли е?

- Това мнение е в синхрон със схващането, че никой не е пророк в собствената си страна. Обаче. В България ние имаме много публика - и тя се увеличава, слава на Бога. Вече на няколко пъти ни се случва в някой град да искат да повторим концерт, тъй като интересът е по-голям от броя места в залата. Последно ни се случи в Кърджали. Залите са пълни, стават на крака, викат - това е много приятно, няма спор. Колегите от други ансамбли също могат да потвърдят, че са им пълни залите. Виждам положителна промяна във възприемането и интереса към нашата работа. На първо място има вече страшно много групи за танцов фолклор. Най-различни самодейни колективи към читалища, към училища, клубове частни и т.н. Също и хорови формации. Очевидно е, че има възбуден интерес. Дори мода - което, разбира се, не е лошо.

Когато аз станах директор, залата беше наполовина пълна, и то с традиционната ни публика - хора, които са били в ансамбъла, пенсионирали са се, техни роднини, наши и т.н. Тоест публика на една почтена възраст. Но постепенно започна да се подмладява - сега една голяма част са младежи и дори деца.

- А в редиците на ансамбъла как стоят нещата с "подмладяването"?

- Сега имаме няколко новички, току-що излезли от Хореографското училище. Повечето са негови възпитаници - един-двама да има, които са дошли от други танцови групи. Преди е било иначе. Събирали са ги от селата. Прави се конкурс и който иска - идва, показва какво може. Моите спомени от детските години са, че танцьорите бяха като едни гардероби - високи, мощни, широкоплещести. Такова беше моето чувство от първия състав на ансамбъла. Много силни танцьори бяха. Сега вече е по-различно, защото децата научават стъпките в училище, не ги носят вътре в себе си.

- Как приемате тази загуба на обредността, на автентичността във фолклора? Той става нещо, което се учи в училище, репетира се в залата, изучава се в институти...

- Това е неизбежно, защото фолклорния тип култура отдавна вече го няма. Макар следи от него да продължаваха да съществуват дълго време след това. Когато аз бях във фолклорната секция в БАН през 70-те години, имаше все още много носители на устната фолклорна традиция - възрастни хора, техни деца. С годините това наследство се губи - като почнем от обезлюдяването на селото, навлизането на многото медии, съвременния начин на живот.

- Лошо нещо ли е тази загуба?

- Това са фактите, не можем да се противим на развитието. Всичко еволюира. Хубаво е, че има форуми като събора в Копривщица, за които се хвърлят големи усилия и хората се опитват да възстановят това, което е било по техните места във вид на обичаи, костюми... Бих посочила и чуждия опит в това отношение. В скандинавските страни, например в Норвегия, ми направи силно впечатление това, че когато имат празник, те специално преди това си поръчват народни костюми по мярка, обличат си ги, отиват в центъра на града и се стараят да изпълняват това, което при тях отдавна е изчезнало. Много по-отдавна, отколкото при нас. Хубаво е човек да знае кой е, каква култура е имал - макар и предавана по устен път. Фолклорът не е само песни, танци, движения, а и етични послания.

- Когато баща ви е създавал ансамбъла, каква беше основната му цел - да съхрани и съживи традицията за нас самите, или да представи пред света българския фолклор?

- Целта му е била преди всичко да съхрани за тук, защото тогава е било времето на Студената война и едва ли въобще си е представял, че ансамбълът ще тръгне по света. А само няколко години след създаването му първият пробив на Желязната завеса го правят именно те - с турне във Франция, Англия, Белгия, Холандия. На Запад тогава ахват, приемат го много възторжено...

- С какво нашият фолклор впечатлява толкова чужденците?

- Начинът на пеене е много специфичен и много "хваща душата". Чувала бях, че само в Япония, като чуели наш хор да пее наши песни, плачели. Но ние самите видяхме това в Англия. Танците ни са много динамични. Сърбите също имат много хубави танци, но като че тези тук са по-разнообразни, с повече комбинации на различни ритмични формули. България точно защото винаги е била център, в който се кръстосват пътища и култури, има страшно много фолклорни диалекти, които се отличават и по музика, и по танци, и по костюм, и по говор.

- Все пак трябва да отчетем, че сценичният танц, който играе ансамбъл "Филип Кутев" в представленията си, е нещо много различно от оригинала.

- Той е различен, няма как - ако ние направим на сцената едно селско хоро, мегданско, зрителите ще умрат от скука точно след пет минути. Просто не е възможно.

- Как присъстваше фолклорът във вашето семейство? Очаквали ли ли сте един ден да наследите Филип Кутев на кормилото на ансамбъла?

- Майка ми и баща ми непрекъснато обсъждаха служебни въпроси, някакви песни, постановки... това, което аз и сестра ми чувахме, бяха техните професионални ангажименти. Водеха ни на всички премиери. Да го наследя - не... Абсолютна случайност. Бях в академична среда, изучавах теория на музиката, работих и във фолклорна секция няколко години. Тогава много се пътуваше по селата, имаше какво да се запише, чуе и види. Но никога не съм си представяла, че мога да работя в ансамбъла. С мен запълниха една дупка тогава...

- И то в много труден период - началото на 90-те.

- През 1994 г. Преди 1990-а ансамбълът е получавал цялостна държавна издръжка във всяко едно отношение, след това - като в поговорката "Каквото за гол Хасан, това и за нас". Това се отнасяше за всички културни институти, а не само за нас. Но човек се приспособява. Ако иска да работи - работи, ако не иска - си седи на шапката.

- ДФА "Филип Кутев" е вече на 63 години, той е най-старият професионален ансамбъл у нас. Има ли пред него бъдеще?

- Бъдещето зависи най-вече от това кой ще работи. Какви изпълнители ще има, а и какви автори - композитори, хореографи. Баща ми например беше всяка вечер на концерт. Той имаше много широки познания. Сред приятелите му бяха художници, поети, писатели, актьори. Следеше въобще изкуството в момента, не само музиката, също и театъра... Ако има такива хора, с такива качества, които освен това да питаят уважение и любов към една култура от миналото и да могат да я възпроизвеждат със съвременните средства - ще го има и ансамбълът.

- Пострадаха ли фолклорът и фолклорните изпълнители от явлението попфолк?

- Мисля, че от явлението попфолк пострадаха естетиката и душевността на българина. Неговият вкус изобщо. Не фолклорът е пострадал, ами въобще българинът като цяло. Неговото ниво - психическо, душевно, етическо, е понижено. Възстановяването на нормите - етични и естетически, за съжаление отнема повече време, отколкото унищожаването. Преместването на центъра на ценности от едно към друго, което няма такива стойности, е много тъжно. Това е навсякъде впрочем, не само в музиката и не само тук.