„В бащин дом на ул. „Врабча“ 17 живее старата софиянка г-жа Атанаса Н. Янева, родена Георгиева Стринска. Тя е израстнала и остаряла до Апостолската Голгота.

От няколко кратки разговора с нея се добрах до следното:

– Мома бях на 18 години по онова време. На същото това място беше старата ни паянтена къща, от която виждахме всичко, па и близкият до нас ров (окоп), що беше по онова време, ни улесняваше, тъй като щом се изкачим на него виждахме, като на длан, всичко, що ставаше наоколо.

Още отвечер (понеделника) забумтяха удари на брадва и уплашиха всичко живо в махалата – ковяха и пристягаха бесилката. И зашетаха цигани и заптиета около нея – отсам окопа, на северния ъгъл на днешната Държавна печатница (дн. Национална галерия за чуждестранно изкуство - бел.ред.) и на юг десетина крачки от сегашния паметник.

И заснова по дървения мост, що беше близо до бесилката, много свят - предимно турци, аскери и цигани. (Мостът е бил между паметника и Художествения театър).

На полето, оттатък моста, беше кундисал турски аскер и запалил огньове в изкопани дупки за огнища, върху които вряха казаните с ядене.

При бесилото даваше някакви наредби дебелият Рушид-Баба, ключар на конака. От близката махала се трупаха цигани на рояк и някои радостно подскачаха – там бяха и комшийките-циганки Пама, Мика и Зайнепа, прочути в махалата със своя разгулен живот.

1910 г., Държавната печатница (сега Национална галерия за чуждестранно изкуство); в дъното вляво - паметникът на Васил Левски, издигнат през 1895 г. на мястото, където е обесен

… Настана нощ, черна като катран. Тъмнеят залепените с книги пенджери. Само в мръсната пред нас циганска махала тук-таме горят огньове, и на тумби около тях пияните циганки дигат олелия и играят кючек на турските манафи. Уплашени сме и никой не заспива. Утринта е вторник – пазарен ден, и рано още в зори плъзнаха заптиета из сокаците, затропаха по врати, прозорци и с псувни караха ни да отидем при бесилото и сеир да чиним. С баща ми, Георги Стрински, търговец на добитък и доставчик за войската, отидохме да гледаме отблизо обесването. Страшният Рушид-Баба е навил на ръката си „по рибарски“ въжето. Откъм конака и към черквата „Св. София“ пълзи черен мравуняк от турци. Напред върви злият, прочут със своята жестокост луд турчин Дели Муразим, възседнал бял кон, а след него заграден от стража върви гологлав „Баш-комитата“ – Левски с вързани назад ръце, облечен с обикновени дрехи, късо палто и навуща на нозете. Бодро вървеше Апостолът и се приближаваше към бесилото, и като стигна на 15-20 крачки от него и до прозореца с железни решетки на турската военна фурна (днешното северно крило на Държавната печатница), се спря и силно, с ясен глас се провикна на турски: „Рушид-Баба, азърла сана гелен кочу кесесън“ (Рушид-Баба, приготви се, идва овен да го заколиш). Турчета, цигани и циганки мяучат, плезят език, въртят глави, със стиснати юмруци му се заканват и някои повтарят: „Коч гелий, коч кесесън, азърла сана, Рушид-Баба!“…

Дебелият Рушид-Баба не дочака да се приближи Левски и на 3-4 крачки от него – отдалеч (като ласо) ловко хвърли и надяна примката върху врата му, преметна бързо през напречната греда края на въжето, което двамата цигани Билал и Шаин задържаха, и още трупът не бе увиснал, циганинът Бекир измъкна от чебъра (каца, напълнена с вода и поставена надясно до бесилката) чебърника (дърво, прекарано през ушите на кацата и служещо за по-удобно носене) и удари* Левски по рамото към врата, за да се затегне въжето, на което без много гърчене увисна трупът. На гърдите му се вееше окачена книжка.

Циганките Мика, Пама и Зайнепа хвърляха камъни по обесения и тялото се залюля…

*От тоя удар е станало прекъсване на сънните артерии или парализ на мозъка, та не е имало рефлективни гърчения, а това е оставило впечатление у мнозина, че Левски мъртъв е окачен на въжето.“